понеделник, 23 ноември 2015 г.

Пиеса в 2 действия и половина за 5 мотора и Балкани

    Този пътепис е един от няколкото ми недовършени пътеписи... Трудно ще ми е да обясня защо не е завършен! Само ще поясня, че причината не е мързел, за разлика от другите недовършени мои неща, а е скрита мааалко по-дълбоко и е с житейско-философски оттенък - неща, с които не мисля да занимавам уважаемия читател, за да не му доскучая още преди да е започнал с четенето на пътеписа :) Пътеписът все пак е завършен и дописан, за което благодаря на Гошо и естествено както е редно, продължението, което не е плод на моите усилия и емоции ще го дам като външен линк, за да може все пак, заинтересованите да дочетат историята на това далечно (във времето) пътуване...


     Главни действащи лица: Иво Марков, Боби, Асен, Емо, Гошо, Фори, Стела, Брус Лий и нЕкви хонди

     ПРОЛОГ

    Деветнадесети май 2010-та. 18.00 ч. – навлякъл зимното си яке правя двете пернишки каси. Мамка му! Кит, шкурка, боичка, шифърът.... Мтакаааа. Хооооп. Шефът стои скръстил крака и внимателно наблюдава, а Питона бръщолеви нелепости над главата ми.Идилия! Звъни телефонът. Емо с ВФР-а от Варна. Човекът вече е пристигнал и ме чака, а аз още не знам дали изобщо ще тръгвам на където и да било... Отделям му 5 минутки и го пращам да яде кебапчета в „Казака” (апропо, мястото за общата ни среща в осем)! Гошо също би трябвало да е пристигнал от Видин, Марковиво е налице, Асен също потвърди участието си в пътуването, Стела се пребори за отпуска, а само моя милост няма яснота дали въобще ще пътува с тях! Те естествено това не го знаят. Напушва ме смях... Ама карай... То кога ли при мен нещата не са се решавали в последния момент!
19.15 ч. – касите са направени. Питона е изгонен (много приказва мамка му боксьорска), а аз получавам неохотно благоволение свише да отсъствам няколко дни! Е, не шест както бяхме говорили (Кога сме го говорили?), а четири, но...кой обръща внимание на подробностите! Ще се пътувааааааааааа....
19.30 ч. – стоя пред ателието и трескаво обмислям. Трябва да изтегля пари, след това да ходя да обменя, в 8 да съм в „Казака” да се видя с хората, да отидем до Красно село до гаража, за да приберем моторите, после да взема Стела от Владая, после до Люлин за спалния чувал, после до Съдебната палата да приберем Гошо, оттам в Подгумер. Следва стягане на багажа (че кой стяга багаж преди последния половин час), няколко (в най-добрия случай) часа сън и в 3.30 ч. отново газ към гаража...
Двадесети май 2010-та 3.30 ч. Пътешествието започва. Всички сме недоспали и леко уморени още със стартирането. Гасим тока в горската къщурка, товарим се на раздрънканото Поло и лека полека започваме да се спускаме към града... „Нямаш предница” сякаш между другото отбелязва Емо. Че аз и задница нямам, и спирачки, и стъклото ми е подпряно с клинчета и гуми нямам, антифризът шурти, чистачките не работят, нямам въздушен филтър... Всичко е под контрол бе, човек!
4.30 ч. Все още се туткаме в гаража. Екипираме се, наместваме багажи, аз поразчиствам, за да мога някакси да вкарам колата вътре, Гошо се запознава със зачисленото му по служебен ред возило. Виждам, че е респектиран от „Брус Лий”. Че кво да му е на мотора? Гумите му Шинко (на 5000 км с вид като на току що излезли от завода), калника подлепван с изрезка от туба минерална вода „Девин”, тук таме дупките по спойлерите залепени със сив скоч, залепващ съединител, почти липсващ фар, прекъсващи токове на мокро... Нормален мотор за едно нормално пътуване. Виждам, че и Гошо го оценява по достойнство. Спокоен съм! Ще се спогодят...
5.17 ч. Скромната ни групичка акустира на „Лукойл”-а на Божурище. Нужно ли е да споменавам, че срещата ни беше за 5.00 и че Марков и Асен отдавна ни чакат... Времето започва да се развиделява, студено е, а свъсените облаци вещаят дъжд, но нас това не може да ни уплаши.
5.30 ч. Палим моторите и поемаме към Калотина. Посоката е западната част на Балканите, а мотото „Ноу комерс”.




ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Петдесетината километра до границата минаваме за половин час. Пътят е хубав и чист рано в делничната сутрин. Достигайки Драгоман започва леко да ръми и да се спуска мъгла. Стела ме побутва отзад, което ми е пределно ясно, че е за да обличаме дъждобраните, но 13-те километра до границата така и ги минаваме набързо без спиране за навличане на скафандрите...
Българската митница я минаваме бързо. Естествено по това време няма никой. Много сме. С доста багаж и очевидно не будим съмнение в митничарите. Когато съм сам винаги подхождат с голяма доза мнителност и подозрение, но сега няма и помен от подобни.
На будката на сръбският митничар нещата обаче са мудни. Не, не...не ни е правил проблеми човекът! Просто младежът явно скучае и му се приказва. За мотора, за времето, за това накъде и защо сме тръгнали, за точните ни родствените отношения с обитателя на задната ми седалка. На няколко пъти понечвам да си сложа каската, с което да дам знак, че е време да ме пуска да си ходя, но човекът си приказва ли приказва....
Подминавам гишетата и спирам под един навес да облечем дъждовните дрехи и да изчакаме другите. Ето го Емо, Асен....Гошо се зададе... „Знаеш ли-ми вика-сутринта мярнах една захвърлена зелена карта у вас и по инерция я прибрах. Оказа се, че е за Брус Лий!” Изтръпнах! Съвсем бях изключил да му я дам и така я бях забравил на плота в кухнята... Пфуууу... Късмет, че се е сетил да я вземе!
Оставаше да изчакаме Марков и Боби. „Няма да дойдат!”-видял, че се озъртам, споделя Емо. „Ти не разбра ли? Върнаха се в София! Продължаваме без тях”...
Няма що, добро начало! Щом още от сега започна да се разпада организацията, какво ли ни чака и занапред...
Оказа се, че Марков си забравил талона на мотора и се наложило като бонус да си направи едно връщане до Софето, след което да ни догони вечерта в Котор. Да ни догони, да ни догони, пък колко да ни догони? От цялата работа в последствие се оказа, че не той, а ние него трябваше да догонваме, но за това по-натам...
Стартираме пътуването в сръбска територия! Минаваме бавно като на парад 6-те километра през Димитровград. Не, че нещо, но още с тръгването да започваме разправии и със сръбските катаджии... Е, няма нужда! То и без това пътувянето по първокласни пътища днес ще е в рамките на няколко километра, а по чукарите радари няма, така че...
Така че...на табелата за Суково пускам ляв мигач. Така и не ми стана ясно дали другите знаят за тази екзотична първа част от маршрута, понеже имахме някакви съмнения за нея с Гошо, ту я слагахме, ту я махахме, ту искахме да спестим време, ту да разнообразим сивотата на главният път до Ниш. Свивам по селския път, който дори на моята карта е даден, че стига просто до никъде... Я, те па, че ми кажат на мен! Понеже хич не им вярвам на картите няколко пъти минавам вече по този несъществуващ път. Много важно... Нямало било път... Че нас за какво ни е! Нали сме мотористи пътешественици?
Подминавайки Суково пътят постепенно навлиза в дефилето на река Ерма.


      Онова добре познатото Трънско ждрело само че от другата страна на границата.




    Река Ерма тече пълноводна и мътна от пролетните дъждове, асфалтът е мокър, а завоите фантастични. Минаваме през ръчно прокопаните тунелчета в скалите



    и когато аха да стане толкова тясно, че човек вече да си каже „Е, път наистина няма!” излизаме на поляната на Погановския манастир. Мястото е фантастично! И най-вече се намира на някакви си 80-тина километра от София...




    В другият край на поляната пътят отново се мушва в един тунел, за да ни отведе от другата страна на скалите към истинското ждрело на Ерма – онова с отвесните, забулени в мъгла скали и буйната, мътна река, чиито грохот заглушава ръмженето на двигателите.

    Поглеждам отвреме навреме в огледалата – броя фаровете. Досега с такава група не бях карал по чужбинско и ми трябва време да свикна да се озъртам за останалите. А те? Надявам се да се кефят на завоите! В по-лошият случай просто ме псуват за зле избраният маршрут... А той, маршрутът е доста разнообразен – тесен път, на места с липсващ асфалт и кални свлачища, поточета минаващи необезпокоявано през пътя, паднали камъни, с които да си играеш на гигантски слалом, за да не отхвърчиш в дерето, тук таме чакъл вместо асфалт... Подминаваме Звоничка баня (явно малко курортно градче от ерата на развития социализъм), в което животът отдавна е замрял, а последните туристи сигурно са си тръгнали оттук още преди аз да навърша пълнолетие. Съдба...кво да правиш? Само зловещият бетонен мастодонт на някогашният хотелски комплекс сякаш стои не на място на фона на неземно красивите планини...
След като ни трябват час и нещо да изминем има няма 50 километра, най-после стигаме в Бабушница. Този път Бабушница я минаваме транзит. Обикновено това е мястото, от което си купувам цигари (или просто си търся повод да поспра за малко), но с оглед на отчайващата ни липса на време, а и фактът, че май аз съм единствения пушач в групата (Божееее, с какви хора ме събра съдбата), благосклонно продължавам напред. Напред към Лесковац!

     Лесковац... Градът на фестивала на лесковачката скара, градът в който всеки път се губя безвъзвратно... Градът, през който този път трябваше да преведа още три мотора по възможност без да се въртим пет пъти в кръг и без да се губим! Не, че нещо, но времето ни беше крайно ограничено, за да го пропиляваме с подобни щуротии...
Този път надскочих и най-смелите си очаквания! Бързо и уверено прекосихме Лесковац, от първият път нацелих отбивката за Прищина и непосредствено след нея безтабелното пътче за Бойник. Излязохме уверено от града и пришпорихме по тесния, но иначе много живописен път. Петнайсетината километра до Бойник ги минахме като на шега! Ще кажете какво пък толкова има в Бойник та чак толкова съм се огледал в него? Е, как какво? Ами кръчмето с най-хубавите вешалици, които някога съм ял... Ама чакай малко, нали сме били бързали? Ееее, айде сега...Че ние пак си бързаме, ама да няма да бързаме гладни я?
Сервитьорът (абе защо само у нас обслужващият персонал е задължително да е от млади и дългокраки създания) очевидно ме е запомнил, защото ми се ухилва доволно. А може и да не е само за това! Все пак сега му водя още 4 човека... Сещам се за предният път, когато отседнах тук и обяснявах на момчето, че пътувам от София за София, че идващата велика киша (т.е. як дъжд) изобщо не ме вълнува, че съм се забил в някаква планина на косовската граница, където освен, че е нямало никой и пътят е свършил насред гората, ами и е нямало и обхват на телефоните... Че що тогава да не ме помни?
Докато разпускахме след три-четиричасовото подрускване по засуканите пътчета на сръбските планини, реших и да свърша нещо полезно. Познахте! Насочих се право към близката патрулка- все пак човек трябва да поддържа дипломатически контакти с представителите на властта, кво да се прави... Всъщност, основната ми идея беше да питам за пореден път къде, по дяволите, е тази отбивка за Житорадя "преко Злата", че всеки път питам и все се набивам някъде другаде... То всъщност и точно така попаднах предния път насред нищото в планините по косовската граница. Уж всичко разбрах, уж се ориентирам добре, уж, уж, уж...ама сега нямахме право на грешка! След малко дъра-бъра размяна на любезности от рода на "колко троши" (не знам защо, но хората винаги ги вълнува колко гори мотора! Сякаш това има някакво значение, щом ти пълни душата, ама нейсе!), "па од дакле возаме" и разни такива, уж схващам къде точно е проклетата отбивка...
Явно този път съм уцелил, защото планините остават леко встрани, а същевременно това не е пътя, по който на практика предишни пъти съм се връщал почти в отправната си точка... Пътчето е тясно, с изненадващи остри завои иззад трънките. Аз на няколко пъти се усещам, че почти отивам да бера гъби в близките храсталаци и вземам завоите на магия! Моля се само и другите зад мен да са достатъчно съобразителни, че да не се събираме аварийно из храсталаците...
Природата е невероятно красива, а и времето сякаш е на наша страна – пекна слънчице и стана доста по-комфортно за пътуване! Завой след завой, пейзаж след пейзаж и ето неусетно се спуснахме в Житорадя. Всъщност, въпреки, че бяхме „обявили война” на главните пътища по време на това пътуване, все от време на време ни се налагаше да се възползваме и от тях. Тук някъде трябваше да стигнем до Прокупле (по смътни спомени от предишни пътувания доста интересно градче) откъдето пак щяхме да започнем да катерим планините – този път през Белолин, Блацe и Брус към Копаоник – най-високата планина на Сърбия и май единственият им ски курорт...
Прокупле...Вярно е впечатлителен градец, кацнал на няколко хълма-сравнително чист, приветлив и подреден. Не знам защо, но все се получава така, че през определени места вечно минавам транзит и колкото и да се заканвам, че видиш ли, следващият път, задължително ще му отделим половин един ден, нищо не се получава. И този път единственото ни спиране беше на едно кръстовище, където аз естествено хванах не накъдето трябва и се наложи да питаме мотаещият се там полицай (И в Сърбия полицаите имат навика да се подмотват имитирайки работа! Вие какво си мислите, че това е само наш синдром ли?). Обясни ни човека, че даже и отцепи цялото кръстовище, за да може нашата скромна групичка да направи една безумна (и забранена) маневра и да се изниже във вярната посока...
Тук ще си позволя едно лирично отклонение на тема пътна полиция... Прави ми впечатление, че въпреки ширещето се мнение за строгостта и алчността на катаджиите с балкански произход, особено по отношение на чужденците, в повечето случаи те са изключително толерантни и отзивчиви (Тук естествено не включвам нашенските полицаи)! Не знам дали това се дължи на фактът, че пътуващите като нас са малко по-екзотична и недотам популярна гледка – все пак доста хора се кефят на моторите, ако и да ни заклеймяват след това като сто процентови пътни хулигани (та не, че не сме де), или просто аз съм си късметлия човек... Сещам се при предното ми ходене в Лесковац как ме спряха за минаване на червен светофар или за превишена скорост (а може би и за двете, така и не разбрах) и когато се заговорихме и обясних, че правя поне пета обиколка на града и не мога да намеря пътя, който ми трябва, вследствие на което правя глупости на пътя, полицаят забрави и за глоба и за всичко и ме ескортира до края на града. Сещам се и как в Черна гора при ограничение 60 цялата ни групичка (вече и с Иво Марков в колоната) профуча край човекът с радара с около 100-110, а той демонстративно се обърна с гръб, за да не ни гледа... Сещам се и за оня случай от миналата година, когато в Босна с Гошо изпреварвахме ударно една колона в населено място и полицаят вместо да плонжира смело и храбро за 20 евро, както би направил всеки себеуважаващ се негов български колега, просто ни даде знак да намалим темпото (Е, това може и да е звучало като „Смири се, бре, йебем ти пичку материну!”), но фактите са си факти. А за патрулката, която ни ескортира с включени светлини и сирени през цял Кутаиси в Грузия миналата година, за да можем по-бързо да се изнижем от града, изобщо няма да коментирам...
  Какво казах? Че времето се е смилило над нас и пекнало слънце? Да, бе да... Пътя се виеше нагоре в планината, студеният вятър бръснеше през пролуките в каската ми, а Копаоник (планината, през която се канехме да преминем), беше забулена в мъгла. Пътчето от перфектно започна да става недотам перфектно както и леко тясно... Не, не се оплаквам! Такъв път е мечта за всеки моторист...но в средата на август, да речем!
Пролет, а, пролет? Ей ви пролет! А като се сетя, че някои искаха да пътуваме в края на април и началото на май започвам тихо да се хиля в каската...

     Ето ви още един пролетно-планински пейзаж




      Продължавахме да се изкачваме нагоре. Мъчех се да се сетя колко ли беше висока тази планина и все нещо за около 2000 метра ми се въртеше в главата. Мъглата стана по-плътна, снега край пътя и той, само се молех да е добре опесъчено, че да не ни изненада лед в някой завой! Боже, кога ли ще спра да карам на темперятури около нулата! Не знам случайност ли е, но се сещам за думите на Стела, че ние с нея все пътуваме нанякъде с мотора в най-неподходящото време от годината, а през юли и август обикновено моторът не излиза от гаража! Е, айде сега – че какво му е интересното да се кара мотор на 30 градуса и сух път? Я виж тук какъв е кеф! Гледайки Гошо как ни изпреварва по-скоро си мисля как ще си песна крака на земята и най-вече как ще си пусна ръцете от кормилото...




     Само забравих да го питам от де я изкопа тая антика –само да ни срами хубавата група... Някакъв сиво-черно-син мотор от времето на ранния Ренесанс, та на всичкото отгоре и Ямаха! Пфуууу, че толкова ли не можа да вземеш една хонда отнякъде...
Двайсети май 2010-та, както се пееше в една песен „нейде към един”:




     Тук е момантът да попитам „А къде им са ските?”




     И така след като поотморихме, поразхършихме замръзнали крайници, полюбувахме се на природата





     на самият Копаоник




     и за да не се превърнем в снежна пряспа като колата на снимката, отпрашихме надолу и на юг към топлите земи...
Снегът и мъглата лека полека оставихме зад гърба си. Лека полека се връщаше кефа от карането на мотор! Някак неестествено се чувствах на място, където хората идват да карат ски аз да се мотам с нещо лятн-двуколесно...
Спускахме се от Копаоник в посока Нови пазар, като пътя вървеше досами границата с Косово. Съжалявам единствено за недостатъчно ясното време – оттук гледката в ясно и слънчево време е неповторима, уверен съм








     Следвайки виещият се път, вперили взор в косовските планини на хоризонта нашата скромна групичка се носеше към своята заветна цел за деня – Котор! Ееее, ей го къде е Котор – часът е едва два – остава ни преминаването на една граница и няколко черногорски планини! Дет се вика – нищо и никакво - на смрачаване сме там...


     За любознателните -  продължението тук:
http://www.bikerz.bg/viewtopic.php?f=15&t=23780










Няма коментари: