Северозападнал пътепис – част 1

     По простата причина, че се явявам образец за класически мързел и неподражаемо разхвърлян тип, по още по-простата причина, че съм склонен към ретроградност и съм задръстена консерва (да не се бърка с консерватор!), по стечение на обстоятелствата мислите ми не текат гладко, а още по-малко пък бързо... Та, поради всичкото гореизброено надявам се няма учудени, че отново пускам някакви бръщолевеници под формата на пътепис, които ще се дописват във времето! А "времето" при мен е мнооооого разтегливо понятие...

    Ден. Ден като ден. Събота... Сив и скучен ден. Работен ден. В нашата фирма, уви, все още не е достигнала мълвата, че работната седмица е на петдневка! Ще достигне. Все някога...
Изкопчил съм си благоговение свише да си тръгна по обед. "Грандиозните" планове за едноседмично пътуване се бяха свили до един половинчат уикенд. Уви... Фактор за това изигра и недотам пресметнатото финансиране на начинанието, както и факта, че седмица преди пътуването се разболях... Сигурно за стотен път тази година. Краката ми все още трепереха. Все още се чувствах слаб и неукрепнал и някак не се виждах да издържа седмица на мотора, както финансово така и чисто физически! По-скоро физически!

     Вместо в 12.00 си тръгнах в 12.30, което си беше чиста проба успех като се има предвид, че все нещо супер важно изниква в последния момент и все никой друг освен моя милост не може да го довърши! Направо не повярвах на късмета си този път и побързах да се изнеса с космическа скорост под киселия поглед на "Хър Меджести май бос", преди да се е присетил за нещо супер спешно и неотложно! Врътнах ключа в стартера на раздрънкания бидон, който може и да е имал славно минало, но сега с много фантазия можеше да се нарече кола! Вършеше ми работа да се придвижвам от точка А до точка Б, което за мен бе напълно задоволително! Двигателя изскимтя отчаяно, пресеца и припука няколко пъти и запали издавайки отчайващи стържести звучи. Катафалката запали, значи пътуването можеше да започне! Оставаше само да ида до гаража, да разтоваря багажа от колата, да я паркирам някъде си, да изкарам мотора, да отида да заредя, да го измия, че всичко беше добило отчайващо еднакъв сив оттенък (то нали много карам напоследък, та....), да напомпя гумите, да отида до нас, да натоварим багажа, да видим как ще овържем шалтетата, че това не го бяхме оттренирали, да се екипираме и да потеглим! Дет се вика има няма два часа и сме тръгнали:) Е да де...аз така и го бях предвидил! Начален час на отпътуване от нас - 14.00. Имаше шанс! В 13.40 си бях пред нас! Паркирах внимателно, оглеждайки се да не ме свали някое от кучетата, че те недолюбваха мотористи, ако и да беше техния стопанин такъв и не беше хич изключено да се озова на земята от засада! Кучетата ги нямаше.... Чудесно! Смъкнах куфарите. Поли ме чакаше в готовност. Нахвърляхме набързо някакъв багаж (така или иначе всеки разполагаше с по един куфар, та можеше да си мятка колкото и какъвто багаж си прецени! Даже и за мотора имаше куфар - в топ касата бях натъпкал всевъзможни жила, ръчки, инструменти, спрей за гуми, масло естествено, че предният път ми се видя, че нещо му мръдна нивото, като всичко това бях уплътнил с двата дъждобрана 5-та употреба, които Поли беше успяла някак да съживи до положение да са горе долу годни за използване)!

     Нещата вървяха по план. Само облаците, които ставаха все повече и все по-черни не ми харесваха. Вярно, че прогнозата си беше гръмотевична, но това не значеше, че задължително трябва да ни вали, нали? Абе нали, нали, ама....нещата с единия куфар се закучиха! Чисто новият куфар, който не бях ползвал никога се оказа незнайно от какво деформиран и след като го отворихме и напълнихме с нужното количество боклуци, просто не даваше никакви признаци, че ще успее да се затвори. Капака и основата на куфара колкото и да натисках и да го сучех, ми се разминаваха с има няма два пръста! Чувствах, че започвам леееееко да се изнервям! Чувствах как по лицето ми започват да се стичат вадички пот. А облаците в далечината се сгъстяваха и приближаваха. Това още повече ме изнервяше, защото бях напълно наясно, че по този километър и двеста метра черен път от нас до селото, завалеше ли, с така натоварения мотор и ТЕЗИ гуми, никога нямаше да се доберем безаварийно до заветния асфалт! Продължавах да суча куфара насам натам, внимавайки все пак да не прекалявам, че да не останем без него! Смъкнах каската, а облаците се сгъстяваха. Резултат с куфара до момента нямаше... Хвърлих с яд якето. Облаците приближаваха... Успеваемост - нулева. Свалих бонето и започнах ядно да попивам облялата ме пот. В далечината засвятка... Натисках куфара... Капака не прилепваше. Вече нямаше какво да свалям от себе си, а облаците приближаваха. Тихичкото псуване се превърна в гръмки майки, лели и баби към създателите на гадното творение, което не искаше да се затвори... Облаците вече бяха над нас... И в този момент.... О, небеса! Иззвъня ми телефона! Служебния!!! С дива ярост измъхнах сатанинското творение от джоба на панталона, избърсах солената пот, която ми пълнеше очите и ми пречеше да видя кой по дяволите ми звъни! Марто... Колега... А нема нужда! Натиснах с все сила червената слушалка и мушнах телефона обратно в джоба. В този момент нещо изпука и куфарът се затвори! Не можеше да бъде! Не е истина! Сложих проблемният куфар на мотора, овързах шалтетата и бутилката с вода върху топ касата и този път пътуването вече наистина можеше да започне! Все още не беше заваляло, а мен ми беше пределно ясно кой толкова упорито ми звъни. Дори и грам намерение нямах да вдигам... Край! Вече не бях на работа! Вече не бях в Мордор! Вече пътувах!



Основният баир го минах соло. 

     Поли се наложи да повърви пеш, че ме хвана шубе да не се изсипем и да тръгнем с фал старт. В подножието на хълмчето се натоварихме и потеглихме. Карах внимателно и бавно, макар и да ми идеше да отвинтя газта колкото може повече, за да може брулещия вятър да отвее адреналина и лошите чувства, които ме бяха обзели. Стъпихме на асфалта. Минахме традиционно по околовръстното на селото, после за кратко по околовръстното на Софето и директно през Нови искър в посока Искърското дефиле. Засега само светкаше и се чумереше, но не ни беше заваляло, което си беше перфектно!

     По дефилето скоро не бях минавал и нямах никаква представа какво е състоянието на пътната настилка, но там така или иначе си карам внимателно, че завоите и джигитите са си доста коварни и непрощаващи! Още ми е пред очите как пролетта една женица със старо рено 5 се завъртя точно пред нас и за да не ни удари (или просто по рефлекс някакъв) сви и скочи в дерето! И понеже аз нямах никакво намерение да напускам границите на пътя просто карам с разумна скорост. Още повече, че задната гума беше от култовата марка Шинко, пък да не говорим, че я бях смъкнал от старото кавазаки, което от три години стои под навеса на двора и гумата несъмнено беше добила свойствата и вида на истинска пластмаса... Абе...каквото и да си говорим - гумата беше на години и с вид, аха аха да започне да придобива антикварна стойност... Няма значение де. За скептиците ще побързам да отбележа, че гумата се държа чудесно през целия път. Държа се поносимо дори и на мокра настилка, от което аз бях доволно изненадан! Очаквах при евентуално каране в дъжд да сме неуправляеми като сал със скършено платно в бурен океан! Е...не беше така!

     По живо по здраво и в приповдигнато настроение стигнахме гара Лакатник. Бях решил да хванем пътчето през Миланово и през него да прекосим планината. Петрохан го бях оставил за на връщане. (То вярно Петрохан си беше като черешката на тортата с лунните кратери и пясъка дето ги има в неограничени количества, но...за това по натам)! 
Свихме от главния път и се закатерихме по серпентините над Лакатник. 

     Както отбелязах вече - настроението беше на висота, километрите от София достатъчно много, за да не може вече никой да ме върне, движението в този участък традиционно рехаво... С две думи-красота! Я, то било една дума де, ама карай....

     Прехвърлихме благополучно планината. Преборихме се успешно с пясъка и нулевата видимост по завоите, с червения кадет, белия голф и лелката с ръчната количка, 

които упорито не ни пускаха да ги изпреварим, преминахме като на парад през Горна и Долна Бела речка и се включихме в главния път - Вършец-Монтана. Магистрата Лондон-Калкута беше твърде далеч и не на път, така че се задоволявахме с каквото беше дал Господ... В случая чудесните хаотично изрязани правоъгълничета по пътя Вършец-Монтана. В първия момент се чудех защо колата в далечината така странно криволичи по пътя докато и ние не се натъкнахме на творениято на родното местно пътно управление. Брус Лий (така Гошо преди време кръсти странното ни превозно средство) имаше склонност към притропване и прихлопване и издаване на редица специфични скърцащо-пукащи звучи, които сега подскачайки по изрезките и неравностите по пътя се чуваха в цялото си великолепие! Ама майната му! Нямаше да се ядосваме за глупости я! В крайна сметка този път явно е прокарван и асфалтиран по времето на младия Тодор Живков, после е позакърпен по времето на откриването на завода за полупроводници (за цели догодина) и оттам насетне някой целенасочено и методично е прибирал отпуснатите средства по програма Фар, Мар, Сапард, Гепард и сродните им, като се задоволяваше да изрязва скучни правоъгълни фигури в асфалта в ранна пролет, които да запълва в късна есен, за да може напролет отново да има какво да се изрязва...

     Та подрусквахме се доволно, преминавахме през все по-отчайващо изглеждащи селца

които ми беше болно да гледам... Ебаси разрухата! Безлюдни и оглозгани села, а са само на някакви си 70-80 км от столицата на страната! Отчайваща работа! Сетих се за теорията, че характеризирането на една страна като "страна от третия свят" е по признаци, основният, от които е, че има огромно диференциация между провинция и столица и обикновено от една трета до половината население на страната живее там! Е....май можехме да минем за страна от третия свят... Ама поне банани да имаше, та да сме типична бананова република! Няма що-царе сме на разрухата! Скоро си ходих и по моя край, който е в друга част на България... Селото, в което живеят родителите ми е почти на 100% циганско. Училището е закрито. Поща няма от години. Квартален също. Кмета е "от града" с 360 лв заплата.В двата "магазина", които понякога работят, а понякога не, стоките могат да се преброят на пръстите на двете ръце...

     И така в неособено радостни мисли неусетно стигнахме Монтана. Монтана я минахме транзит. То Монтана обикновено го минавам транзит, даже не си спомням дали въобще съм спирал някога в града! Не, че нещо към града и монтанчани, но все така се случваше. Все дестинацията беше друга и все времето не стигаше! И сега нямаше да спрем, още повече, че от задната седалка нямаше признаци за желание за спиране (апропо, кога ли ще се "цивилизовам" да си купя едни разговорни). Традиционно имахме да гоним още доста път и традиционно времето ни притискаше така че отпрашихме по вече перфектния път за Видин.

     Времето продължаваше да се мръщи, но някак успявахме да се движим по ръба на дъжда. От време на време заръмяваше, случвахме и на мокри участъци от пътя, но само толкова. Като цяло времето, както обикновено, беше с нас! 

     Щеше ми се някъде да поспрем да отморим малко, че нещо започвах да се схващам (липсата на редовно каране си казваше думата), пък и нямах нищо против на едно следобно кафе. Пасажерът ми предполагам също. Спряхме на същият Лукойл насред нищото, на който миналата година с Явор се крихме от пороя, който ни застигна на път за събора във Видин. Това беше едно от най-кошмарните ми пътувания! Отново закъснявахме, защото аз естествено пак бях на работа до никое време, а на всичкото отгоре Явор трябваше да ме вози, тъй като отново правех три в едно или шест в две или там каквото и да го кажете. Моторът ми беше във Видин та намерих сгоден случай да си го прибера наред с посещението на видинския събор и виждането ни с небезизвестния видински Гошо! То дотук добре, но аз изпитвам истински ужас, в редките случаи, когато ми се налагаше някой да ме вози! И то ужас по принцип, а не само да ме вози на мотор! А сега като прибавим това, че и ни валеше, че и мотора на Явор е все пак В-Макс и набира убийствено особено в очите на пасажера на задната седалка.... Хехехе... Още си спомням как "изправях" завоите на Петрохан! Тогава как не бях набит и изхвърлен да се прибирам на стоп-нямам обяснение!

     Та кацнахме в крайна сметка на същата бензинджийница като миналата година (айде да го кажем по по-друг начин - то просто по тези ширини няма и къде да отбиеш за кафе-крайпътни заведения почти няма, селските хоремази не са ми тръпка нещо, бензиностанциите също са кът!)

     Ето ме тук с бодра крачка след като установих, че моторът даде разход до момента...4.2/100! Не е за вярване нали? Е, не е! И аз не повярвах, честно казано, но джоба ми се чувстваше добре от подобен факт, безспорно!

     И да не помислите, че ще говоря по тоя ретро телефон? Амииии....Няма такова нещо! Отново смятам разхода. Вече с технически средства!

     Поседяхме, каквото поседяхме и поехме по перфектния и пуст път!

     Облаците ту се приближаваха и аха аха да завали, ту се отдалечаваха давайки шанс на плахото слънце да поизсуши мокрите участъци от асфалта. В интерес на истината ни понаръси няколко пъти, но нищо фатално! Все пак не бяхме и от захар де... Както се оказа през цялото ни пътуване неизменен и близък спътник ни бяха именно сивите дъждовни облаци! Ебаси и спътника, няма що...

     Населените места, които подминавахме изглеждаха зловещо...и тъжно. Тук таме край пътя се виждаха скелетите на някогашни производствени сгради, стари бензиностанции и какво ли още не, оглозгани до кокал от хлебарките (г-н Кънчев от Българския хелзински комитет може да ходи да се гръмне или по-добре да дойде да живее в някое от множеството отчайващо оглозгани села в района, а не да реве само за правата на циганите, опс...пардон ромовете в БГ)

     Аз имах някакъв поглед над региона, но виждах как Поли все по-здраво се е вкопчила в мен минавайки през мегданите на разни поселища, досущ като излезли от ранното средновековие! А погледите... Ах погледите впити в нас...Хехехе... Сещах се как шефът ми обясняваше при едно от служебните му ходения до Видин "...и има едно село (Арчар подозирам)...и един баир....завой....там...нали се сещаш....хмммм......само се молех да не ми стане нещо на колата и да спре насред селото, че сигурно и кокалите ми нямаше да открият)" Хехехе.... Мдааа...за жалост има истина в думите му. Все пак прекосявахме най-бедният и западнал регион на обединена Европа. Факт, който уви явно не прави впечатление на никого! То не знам и има ли нещо изобщо, което наистина има силата да ни разтърси и да направим нещо да изплуваме от летаргията, да направим нещо да изплуваме от блатото, в което доволно си цапуркаме! Или неизменно стигаме до извода, че решенията за изход са две- Терминал 1 и Терминал 2 на мижавото софийско летище...

     Преминахме през град (WTF?) Димово, подскачайки по неравният паваж и убийствените бабуни! Слушах с болка изтормозеното хлопане на мотора, с усмивка се сетих как миналата година с Явор буквално прелетяхме над един от легналите полицаи с Ве Макса, щото в момента, в който прозрях, че той не видя бабуната и докато успея да изрека каквото и да е, ние с потресаващ грохот и подскачане се приземихме от другата и страна! Как не изпаднах нямам обяснение! Как не потрошихме окачването също нямам обяснение като се има предвид, че и двамата не сме категория муха, да не кажа, че аз съм по-скоро в благата борческа категория "ленив хипопотам"...

     В далечината се появиха силуетите на къщите в Дунавци. Наближавахме Видин. тъкмо да си го помисля и чух от задната седалка "Това ли е Видин? Ужас! Гошо тук ли живее?" Хахахах.....охохохо....недей така! Недей, че Гошо ще подскочи като му кажа! Видин е град. Красив град при това, чух се, че изричам нещо позитивно за региона! Видин наистина е един от хубавите български градове или поне на мен ми харесва. Сега друг е въпроса, че ако беше от другата страна на голямата река или на 60 км на запад, щеше да е и много по-добре икономически, но....съдба.

     Навлизахме във Видин. Първоначалната идея беше да се отбием да пием по едно (кафе, че каквито сме пиячи) с Гошо, но с оглед на плачевното ни темпо сякаш леееекичко се разубеждавах. Че оттук си имахме още път до границата, пък и после до Долни Милановац не беше малко, а и след това трябваше да стигнем до къмпинг Голубац що годе по светло. Все пак имахме палатка да разпъваме и то палатка, която не беше от най-простите за разпъване (то на мен све ми е сложно де, ама това е друга тема....), както се оказа при единствената ни суха тренировка в двора вкъщи. А палатката беше някаква супер, дупер, хипер и прочие. Бях я купувал за неосъщественото ни пътуване до Нордкап с ясната идея да е лека, необемна, качествена и държелива на студ и дъжд... От тогава прашасваше върху гардероба и чакаше по-добри времена... Е, поради липса на по-добри времена решихме да я ползваме поне из околните райони:). В последствие се оказа, че и Гошо по същото време не е бил във Видин, а е море/реко/язовироплавал с любимата си лодка нейде из района, така че нямаше прецакани от транзитното ни преминаване през региона...

     Наред с красивите крайдунавски поля

взеха да се появяват и такива крайпътни феномени

     Всичко наоколо имаше атмосфера. Имаше дух. Имаше специфична визия. Всичко сякаш крещеше и ти 
навираше нахално в лицето духа! Духа на "ромале чавале"... Да бе филм на Кустурица да му се радваш, а тоооо....
Естествено имаше и нещо градивно. Градежът на ето тази църква 

     Винаги съм се чудил чия е, каква е и за чий е цвъкната точно в индустриалната зона на града... Православна надали е съдейки по архитектурата, а и някой да е чувал за градеж на православен храм напоследък по нашите земи? Въобще за градеж на нещо различно от молове...
Подминахме Видин по околомръсното и отпрашихме към Брегово. Отпрашихме силно казано, но все пак верният кон без никакви ядове си поддържаше 120 по скучният и пуст път към западната ни граница. Тук е моментът да вметна (вероятно за пореден път) как се запознахме с Гошо от Видин преди години. Гошо беше пуснал някаква тема за някакво изкилиферчено и смахнато пътуване в Турция, на което никой не му се беше вързал разбира се. Хвърляйки поглед по диагонал на темите във форума, идеята ми се видя примамлива.. Естествено не се познавахме. Естествено Гошо план нямаше. Естествено не беше лошо да се запознаем преди това и да нахвърляме някакви груби щрихи на пътуването. Чухме се и се разбрахме прибирайки се от Београд в София да мина през Видин. Кога ще се видим?-пита Гошо. По обед - отговарям точно и изчерпателно аз. А къде?-питам да не остана назад и аз. Е къде? На OMV-то... А на кое OMV-питам наивно аз. Е как на кое-то във Видин е само едно, ще го намериш... хехехе.... След което аз му го върнах като на въпросната бензинджийница разпънах една ми ти карта на Турция голяма като плажна хавлия, по която в рамките на минута (няма и толкоз) пошарихме с пръсти насам натам, почесохме се по умните кратуни, боднахме една среща "в четвъртък на магистралата" и приключихме с организацията... Мдааа....организирани типове сме ние.....

     На границата времето беше спряло... Нашите традиционно бяха кисели и мудни. Задаваха тъпи въпроси, ние давахме тъпи отговори ухилени като дебили... За зла беда обаче случихме на върло кисела митничарка от сръбска страна и въпреки всичките опити на колегата и да ни пробута да минем по-бързо, не ни огря.... То не бе киснене, не бе приказки за времето, за мотора (всички митничари очевидно си мислят, че разбират много от модели и коне и разход и прочие, не знам защо). Направихме неистови опити да обясним на "нашия човек" къде точно мислим да ходим и да спим довечера, а той до последно твърдеше, че такова населено място в неговата страна няма! Е кааааак бе, човек? Как да няма? Ти в часовете по география къде си спал-привидно любезно му се сопвах аз. Н-Я-М-А - натъртваше митничаря! Ти кого лъжеш, бре? И какво вика ми обясняваш, че било на Дунав? Къде са ви въдиците като отивате на риболов на това несъществуващо място? Ама....чакай, чакай, аз не съм казал, че отиваме на риба! Аз не съм рибар! Ииииии брееееее-разлюти се митничаря-уж вика отивате на Дунава, палатка носите, а въдици нямате! Носим, брате, носим, а въдици не носим, щото ще си купим риба от Милановац! Що ни е да я ловим, да си губим времето....

     От тъпия спор ни измъкна "киселата", която се задоволи само с това да пита "имаме ли нещо да приявиме", хвърли ни паспортите обратно и ни "маршира" с яден жест в неопределена западна посока! В същият момент ми извъня телефона! Служебния....


      Продължението (чак не е за вярване след толкова много години) е налично Т У К