Имало едно време (пътепис) - част поредна /ГКПП Добраково/

        Към предишната част  Т У К

        Гранични прелаз „Добраково“. 6-ти Май. Късен следобед.

     Определено всичката четириколесна паплач се беше наредила пред мен. А тя хич не беше малко! Определено и напред в клисурата бръснеше як дъжд придружен с вятър, а аз засега имах привилегията да се „наслаждавам“ единствено на вятъра, чиито внезапни пориви постоянно се опитваха да ме катурнат барабар с мотора. Определено умората си казваше думата, щом някакви си ми там пориви можеха да ме клатушкат а наляво, а надясно...

     Опашката почти не помръдваше. Аз естествено нервничех, защото времето напредваше неумолимо, а имах още път и още една граница и още път. И дъжд. И мноооого дъжд! Пробвах разбира се да се прередя елегантно по-близо до бариерата, но някакъв от четириколесните ми съопашници, започна нещо да фучи и да каканиже, а аз с най-непукистката си усмивка, въпреки, че всичко в мен вреше и кипеше и бях готов да спретна един трансграничен търкал, само му виках „А ю толкинг ту ми? А ю толкинг ту ми, АААА?“, а оня още повече почваше да се ежи и подскача. И тъкмо да стане интересно по балкански, дойде отнякъде някакъв киселяк с униформа и сложи ред на нещата – разбирай посочи ми почетното последно място в колоната с жест не търпящ възражения. „Последните ще бъдат първи, йебем тииии....“ измърморих под нос, че нещо нямах никакво желание да предизвиквам специално отношение към моята скромна особа! А митничарите това го можеха! Ох, как само го можеха...

     6-ти Май 2016-та. Късен следобед. Дъжд. Сърбия. Дъжд.

     От границата си тръгнах със солидно забавяне. Има няма час си отвисях. Дъждът в дефилето се лееше като из ведро /Егати клишето! Какви ведра в днешното 21-ви сенчъри съвремие,ама нейсе!/. Поривите на вятъра бяха доста резки и неочаквани. Имах съмнения, че мога да бера ядове с тоя духалник по тоя мокър път с тея достопочтени ретро гуми. Е, ще карам бавно и внимателно! След два завоя ще съм в дъжда! И без друго нямаше алтернатива,а и за днес нямаше да ми е сефте, та щях да си карам бавно и внимателно, да си свиркам „Ай уолкинг ин дъ рейн“, па довечера у мотела и без това нямаше какво друго да правя – щях да се суша. Да де, ама айде карай бавно у тоя порой, с тея натискащи те тирове на педя от Джуниър! Срамота! Тировете да ми дават зор, че им се пречкам! Щяха да видят те, ако беше сухо, ако не бях уморен и ако бях инвестирал 3-400 лв в гуми! Ех, как щяха да видят само...

     Подозирах, че дефилето, което прекосявах е същинска красота по сухо и слънчево, но сега нито имах време да гледам, нито нещо се виждаше в непрогледната пелена, нито имах кеф да гледам каквото и да е, освен за отбивка със сушина, под която да се подслоня! Нъцки! Нямаше! Точно по този участък нямаше кьорава отбивка за дъждоспиране! Егати късмета! Пъплех с 40, тировете вече ме и изпреварваха, свирвайки ядно, ботушите ми джвакаха, настроението го нямаше никакво, умората вземаше превес над всичко друго...

     Е в тоя точно момент съжалявах за тъпотията, която бях сътворил – бях си резервирал стая! Все се заричам да не правя подобни глупости и ей на-все така се случваше, че тръгвах с готова резервация в джоба. Сега ща не ща трябваше да достигна заветната цел – Вишеград. Не, че имах нещо против Вишеград, но някак твърде далечно и мокро ми се чинеше и комай доста безсмислено като цел като се вземе предвид фън фактора, дето се беше изпарил тотално! Все такава щях да я свърша... Трябваше ли да си напомням как резервирах хотел в Батуми, а моторът ни /легендарният Брус Лий/ изпадна в състояние на полуразпад с тенденции към цялостен такъв още в Ондокузмаис, нейде на 7-800 килиметъра от заветното Батуми? Трябваше ли да си напомням, че тогава Брус Лий дори не помириса Грузия? Още на Трабзон дясно, дясно и обратно... Трябваше ли да си напомням и за оная тъпотия с резервацията в Мукачево дето трябваше да карам намколкоси стотин километра по отвратителните украински пътища само и само да преспим в най-отвратителния хотел на света? Точно така! Разглобихме се от път, стигнахме по късна доба, просто преспахме и на следващият ден се разглобихме от път, само че наобратно, за да акостираме изтерзани в уникалният Камянец Подолски, с уникалното хотелче с уникалния квас в кръчмето под него. Спомнях си и резервацията в Тираспол. Звънна жената и пита „Ще идвате ли довечера?“ Викам и мчи как да няма? Естествено, че ще идваме! Няколко часа по-късно се чешехме умно по главите някъде из северна Молдова, насред някакъв си път, заобиколени от някакви си цигани, на 30 километра от някакъв си град, дето комай имало някакъв си майстор, дето видиш ли можел да поръча някакви си части от някакъв си Киев, дето бил на някакви си на 800 км... А резервациите в Малта, дето въобще и не отидохме? А в Копенхаген? В Малмьо? В Сафранболу?...

      Криввам машинално в отсрещната бензиностанция. Време си беше да заредя, но и ми се ще да поизчакам дъжда. Силата му комай отмина. Остана някакъв остатъчен ръмеж и мнооожеството локви по иначе нелошия асфалт. Спирам на колонката, колкото да констатирам, че съм попаднал в най-неуютната бензиностанция с най-киселия персонал в цяла Сърбия. Гледат ме накриво. Преча. Дразня. Трън в очите съм. Зареждам, прибутвам мотора чинно встрани от пустите иначе колонки, плащам още по-чинно, пропускам си край ушите плоските подмятания от киселяците на смяна, взимам си нещо безалкохолно, дежурното кафе, паля обичайната за такива ситуации „Дрина“, облегнат небрежно на фризера за сладолед до входа. Дъждът се усилва и бръска някак странично точно в мен. Придърпвам се някак по-навътре без особен успех. Не ме ли било срам да пуша тука? Не ме е... От село съм и съм за малко, обяснявам на киселяка на чист български сочейки купищата фасове около мен. Не ме разбира. Не иска да ме разбере! Тегля му една тяхна наум и гася цигарата с рязък жест на джвакащия ботуш. Киселяка понечва нещо да каже, но в пристъп на благост ли, на какво ли, се въздържа. Дръпвам се встрани и ровя в картата. Не на телефона! В оная хартиената! Не сте забравили, че има и такива старомодни съоръжения, нали? Че аз съм старомодна консерва? Не сте,нали? Точно така. Отварям с отработен жест хартиената Сърбия, възползвайки се от бензинджийския фризер и смръщено  гледам виещата се червена линия. Сега съм в Бродарево, трябва да прекося Приеполе, после има някакъв разклон за Прибой, да премина през самия Прибой и там някъде в необозримото бъдеще трябваше да пресека тая полуникаква граница между Република Сърбия и Република Сръпска, де юресубект на Конфедерацията Босна и Херцеговина, де факто...един я Господ знае! Нещото, което бях сигурен беше, че ми предстоеше още доста път предвид умората и дъждът упорито ръсещ околните баири. Доста път! И то път напълно непознат за мене. Точно оттук никога не бях минавал!  Допих си кафето на екс, сгънах прилежно картата, екипирах се за норматив и с ряз и показване на недвусмилен трипръстов жест към персонала, се понесох извън бензиностанцията! Пътят беше пуст, а Бродарево замряло в пелената на пролетния дъжд...

     Към следващата част  Т У К