Сръбско-македонски щрихи - част 1

    Викам на Поли "Дай да те водя на обяд,а?"
    "Къде?"
    "Е, как къде? У Сърбия! В онази нашата кафана - в Житорадже!"

    Речено-сторено... С какво? Е, па викам, дай да е с Маршрутката, че нали я взехме онези дни от ремонт, да видим тъкмо какво (и дали) са и ремонтирали! А ако стане нещо - ей го де е Сърбия, все някой ще намерим да ни затътри до границата...

     Палим любимото ни многоседалчесто возило, хвърлям в багажника куфара с инструментите и компресора, че никога не се знае знае ли се, пълним нафта при оня варненския мошеник с евтините хапчета и отлепяме в посока Трън. Защо Трън ли? Ами не си падам по парадните ГКПП-та, не знам защо. Хем, по малките обикновено бера ядове, защото търсят под вола теле, хем не винаги става бързо минаването през тях, но...навик, пуста и ретроградна консервативност.


     Перник стигаме за нула време. Карайки по пернишкото околовръстно изведнъж ме осенява идея! Викам на Поли "Абе, я дай да минем през Македония-та, кво ще кажеш?" А тя веднага е па защо? Защото е те така...за разнообразие. И двамата не сме особено големи фенове на съседната ни държава БЮРМ, както и на Гърция, впрочем. Ако трябва да направя един бърз разбор на околните ни страни, бих го обобщил по следния начин:
     - Сърбия - чувстваме я като родна, харесват ни хората, нравите, кухнята, селата, малките провинциални градчета, имаме претенциите да сме комуникативни езиково и въобще...все едно сме си у нас, ама още по-така:)
     - Македония - не ни допадат нравите. Някак...много нашенски ни стоят. Пътищата са отврат в по-голямата си част, всичко е, както казва Зетко за България "Все едно някой е започнал нещо да прави, внезапно е спрял и следващите сто години не е пипнал нищо!" Та...за нас Македония е точно така, да ме прощават македонците (и албанците, че те комай са по-голямата част от македононаселението напоследък)
     - Гърция - не ни кефи по никакъв начин! Езикът им е ужасно неразбираем,нас морето не ни влече, смея да твърдя, че гърчолята не ни допадат като темперамент и т.н.
     - Турция - нашата голяма любов. Знам, всите псевдородолюбци ще ме заплюят в очите за подобни приказки, ноооо....както много пъти съм казвал историята...с емиграцията....с туризма.... Сещате се, нали?
     - Румъния - северната част на страната е уникална! Хубаво ама ни е далеч! Език неразбираем, бавно и тегаво движение през повечето време, на юг от Карпатите е същата цигания като при нас

     Та викам дай да разнообразим с минаване през Кюстендил и Македония-та! Че нещо ми излезе на пъпа тоя Трън и това Стрезимировци! Там вече и уличните псета ни познават. Ще издържи ли колата, пита Поли? Йебем ли го?-отговарям уверено аз...

     Малко след Радомир гледам, че стрелката за температурата на водата започва да играе неравноделни ритми. Хммм...викам...свърши пътуването! Давай да обръщаме към Софето! Да де ама докато умувам къде ли точно да обърна и хоп - стрелката спря с кючека! Ааааа, отбой, продължаваме - изстрелвам убедително аз. Наред ли е всичко? - пита Поли. Естествено, че не - отговарям аз вперил поглед в Конявската планина.

     Последен тест на скапаната стрелка правим на финалният дълъг баир преди граничният пункт, правим вял опит за танци манци на някакъв заледен участък и се класираме на пустата му граница. Тук естествено няма никой! Колкото пъти да минавам по този маршрут тук вечно няма никой! Ни желаещи да пътуват, ни служители! На Поли викам, ако някой пита - Куманово. Какво Куманово? Е, никакво! Албанско Куманово! Там отиваме ако някой пита, бре! Ама там ли отиваме? - пита половинката разбрала недоразбрала...

    Никой нищо не ни пита. Вял поглед на паспортите от наша страна, вял поглед на паспортите от тяхна страна. Километър по-надолу спираме на някакво крайпътно магазинче-заведение. Идеята ни е да си купим ядки. Сурови ядки. Няма сурови ядки... Продавачката е супер любезна и усмихната и решаваме да пием поне по кафе при нея. Нямам представа защо, но съм убеден, че имаме най-скапаното обслужване на света! Дори и тук нещата са далеч, далеч, далеч...

    Женицата започва трескаво да се суети, кой знае защо, тъй като сме единствените клиенти, а и не сме нещо от претенциозните и изискващи внимание, когато погледът ми се заковава на един определен рафт! Амииии....нищо подобно! Не на рафта с шоколадите! Заковал съм недоскиф-а си връз тезгяха с папиросите! Мчи тъй де - не, че много пуша ама си ми е е така традиция да си купувам отвсякъде някакви гадни местни цигари. Женицата почва да кърши ръце и ми предлага туй онуй ама наш Ганьо все не е кефлия. Викам, а син ЛМ има ли, виждайки съвсем ясно, че няма кьорав ЛМ, пък камо ли син, а тя жената сконфузено обяснява, че в Македонията ЛМ не се продава. Имало тук таме ама по-скоро по бензиностанциите отколкото по магазините... Викам на Поли айде изгоря! Видя ли? От твойте гадните цигари нямаааа... Ще ти купуваме от сръбско, ами я чакай аз да си купя някакъв местен качак. Квой туй, питам женицата, като соча някъде долу на рафта, виждайки опаковани в найлон стек гнусни цигари. Квой, квой, настойчиво разпитвам аз. Амиии, това са вика наши цигари, ама не са кай от най-квалитетните и освен това са както се казва на вашенски пакет! Не са кутия! Ти вика, какви пущиш, контрира окопитилата се продавачка? Дрина, гордо се изпъчвам аз. Аааа, тези са по-лоши от Дрина-та. Пушила съм, вика Дрина, навремето се продаваха у нас, ама какво вика стана, отдавна няма... Е, какво да стане, ми е на езика да и кажа, ами като се отцепихте от сърбите и те ви резнаха доставките на мека Дрина....Та значи сдобивам се с безценното пакетче срещу колосалната за пакет цигари сума от 2.40 лв и прихвам да се смея! Смятай какъв ли ще да е качак щом македонянките даже и име не им бяха измислили! Филтер ориентал. Толкоз!
    

     Взимаме си по кафе, пушим по един филтер ориентал отвън (любезната домакиня ни уведомява, че за разлика от Сърбия, при тях не се пуши вътре у кафаните, та излизаме да дзиндзирикаме отвън, ама ни е кеф. Кво да и се сърдим на жената... Пием набързо кафето, че студа си е приличен и леви леви към Маршрутката. Оттук нататък планът беше железен - Крива паланка и после покрай оня мотел дето по-миналата година ни заключиха и после преди Куманово към оня криминалния граничен пункт на манастира "Прохор Пшински".

    Пътят е станал още по-отвратителен от миналата година, отбелязвам с неудоволствие... Бабуни и неравности, къде чистено, къде не съвсем, тук таме някоя зимна дупка зейнала, въобще...навява си усещане за нещо отдавна оставено на самотек. За наш късмет и две три коли си се тътрят пред нас с космическите 30-40 км/ч, а аз не смея да изпреварвам, че нещо много завои, много заледени участъци, особено по сенките и усойните завои. Гадно е, защото през цялото време колата пред нас хвърля гняс по предното ни стъкло и аз отчайващо нищо не виждам, а въобще не съм сигурен колко и дали имаме течност за чистачки, та гледам и от нея да пестя, да му се не знае и пинтията му с пинтия...

    Стори ми се цяла вечност моментът, в който стигнахме заветната отбивка за ГКПП-то дето даже името не му се сещах как беше. Тя беше една такава особена отбивка - свиваш в дясно, пък веднага в ляво, пък след 100 метра пак в дясно - едно такова леко со никакво и оттам като захванеш тоя ми ти четвъртокласен международен път мъъъъъкаааа! Движение тук нямаше, ама то и асфалт почти не беше останал. Хвърчаха камичета във всички посоки, напречните неровности се редуваха умело с надлъжни такива и въобще придвижването беше от типа "танци-манци" по трасето. Тук някъде и изхвърлен камък от кола, която изпреварвах ни строши така умело единия халоген. Нихната мама пътноподдържаща, теглих им една солена на всите македонски пътни воеводи, ама все тая- белята беше станала...

     Минути по-късно акостираме плавно на абсолютно пустата македонска митница. Няма живо пиле и започва да ми мирише на проблеми. Сега ще се почнат едни... Не е и да нямах спомени от точно тази граница. Преди години тук ме бяха мотали повече от час, защото не можеха да разберат как да впишат мотора в тяхната си система, та накрая предложиха да решат проблема по сталински - няма моторист, няма проблем! Ходи вика, мини през Девебаир! Чий го дириш тука и без туй...

     Бариерата пред нас спусната. Тишината и безвремието са изпълнили всичко околовръст. От административната барака излиза с бавна крачка изключително усмихнат, любезен и приветлив служител. Хммм...лошо! По нашите ширини това не е добър знак! Както всички много добре знаем отличителна черта на нас балканците, особено пък на тези облечени в някаква административна власт, е киселото, заядливо, надменно и отегчено отношение към всичко, което диша и мърда и смее да наруши свещеният им покой! Та, приближава значи любезният граничен и както вече споменах нещата ми замирисаха яко на проблеми...и просене на някое друго евро. Знаем се!

     И като се започна едно ми ти мазно е ха добър ден...е как така оттук....пък накъде така....ааааа.....ти да видиш....и  н  т  е  р  е  с  н  о...какво возим? Пък ние нищо не возим! Видиш ли - возим си се двамцата, като у багажника седят небрежно хвърлени един голям оранжев куфар пълен със всякакви интересности, демек с инструменти и един компресор за гуми. На задните седалки сме хвърлили по едно яке и една шапка и на предните седалки наша милост. Скука и безумие! Или врява и безумство ако ще трябва да е по Фокнър!

    Давай-вика-пасошите и слизай от колата и ела ей там - сочи ми будката между платната униформения. Подпирам се небрежно на гишето, а нашичкият все така усмихнат рови нещо по паспортите и цъка небрежно нещо у кумпютуро.
    -Накъде така?
    - Викам, манастира "Прохор Пшински" да видим. Минавал съм оттука ама така и не съм влизал в него. Пък сега така и така се мотаме, нямаме някакви планове нещо така. После-викам-Враня да мушнем по една плескавица и после дома...у Софето.
    - На кого е -вика-колата?
    - Е па моя бре! То пише! На нашенски хем пише! Ай молам те се не прави, че не разумеш по бугарски? - ама последното го редя на ум, че знам, че визуализирам ли мислите си, ще откараме целия ден на тая со никаква митница. То и трафик няма, та ще могат да уплътнят работния ден с наша милост без въобще да им пука!
    - Ама у Враня роднини ли имате? - продължава с идиотизмите граничния.
    -Нямаме...роднини в Сърбия нямаме.
   - А какво тогава ще правите у Враня?
   - Ще ядем плескавици бре! Нали ти казах? - почва да се изнервя моя милост.
   Човекът още малко рови нещо по вехтата машина, прелиства страниците на пашапортите ни, надявайки се разгеле да намери нещо забележително у тях или може би надайки се да изпадне някоя благосклонно приготвена банкнота дарение, ама нъцки! Попаднал е на най-стиснатия турист, който е могъл да му се падне! Как пък не! На катаджии и митничари пари не давам! Толкоз.

     Тъкмо решавам, че се е свършило с безумното и безцелно мотане, когато подавайки заветните безбанкнотни пасоши, служителят изстрелва нещо за някакъв манастир по гръцко.
Викам Кво, кво? Къв? - недочул, недоразбрал проявявам признаци на интерес.
   - Нали-вика-сте любители на манастирите? Как така не го знаете?
   - Абе кой ти каза, че сме любители на манастирите? - изричам неособено любезно аз
   - Е нали до манастира отивате?
   - Е да де, ама не сме любители...обърквам съвсем сащисания човечец.
 Човечецът понечва нещо да каже, но преглъща думата си наполовина и вдига заветната бариера.На пет метра пред нея са сложени няколко пластмасови конуса, които някой трябва да помести, за да можем да продължим по пътя си, ама нейсе...такъв желаещ няма. За момент се изкушавам да дам газ и да мина през бутафорийките, но размислям и поглеждам жално по посока на служебната барака. А оттам с тежка шерифска стъпка идва нейно величество - госпожа митничарката. Въздъхнах тежко...циркът продължаваше...