събота, 30 декември 2017 г.

Имало едно време (пътепис) - част 3



      Към част 2 Т У К

    Ден преди Гергьовден.

    Щурам се насам-натам в опит да събера някаква екипировка. Всъщност си имам всичко, но проблемът е, че съм се разпилял на три места – в гаража, вкъщи и в другото вкъщи. Един Господ знае кое къде съм оставил при последното каране, което беше ехеее...нали.... Посъбирам едно друго. Каската съм я прибрал с все мухите по нея. Якето нещо май се беше поскъсало, но би трябвало да свърши работа. За момент се изкушавам дали да не тръгна с новата придобивка – яке тип „чистотата, бате“ – яркожълто, с фосфоресциращи ленти по него – въобще много шукаритетна придобивка, която бях придобил срещу крупната сума от 10.56 в нашенската силно конвертируема валута. Прибутвам шукарийката по-навътре в гардероба и залагам на старото и изпитано – любимото ми петнайсе годишно моторджийско якенце. Панталонът е толкова мърляв, че чак ме хваща срам и правя вяли опити да го позачистя с някаква мокро-влажна кърпичка. Ма модерна работа, ти казвам! Позамазах малко малко и реших, че е безсмислено да се хабя повече. И без това щеше да ме вали дъжд... Айде немаше нужда... Мернах някъде някакъв спрей за обувки и го изпръсках обилно освен върху водонепропускащите си (отвътре навън) ботуши и върху въпросните якенце и панталони. Естествено, още при първите признаци на дъжд се оказа, че спрея не чинеше пет пари! Всичко си пропускаше обилно и качествено! Сигурно беше правен в Китай...
    

     В навечерието на Гергьовден.

    Примъквам всичката екипировка към колата и победоносно се понасям към вдън горите тилилейски.( Почти) окончателно съм решил, че ще пътувам с мотора. Джуниър и аз. Само двамцата. Антикварна групичка. Кой от кой по-вехт...
    Тъпото (новата служебна кола, заместила емблематичното Нещо) се поклаща по изровения горски път, а каската ми се търкаля по задната седалка и глухо се бие ту в едната, ту в другата врата. За миг ми минава през ум, че мога да си остана без каска, но ме мързи да спирам, за да я намествам... Карай... Ако я строша ще притичам до работата (25 км.) да взема резервната – тая от скутера. Така че без да се трогвам особено продължавам изкачването през гората.
    Обяснявам на кучетата, че ще отсъствам съвсем за кратко и да наглеждат Тъпото някой да не го задигне, че го оставям на пътя (айде па сега и да го прибирам в двора!).
    Скръъъц, жално изскърцват пантите на гаражната врата. Само се моля да не скъсам панта, че после ще трябва да  подпра вратата до гаража да чака по-добри времена и заварка, щото сега да ходя да търся къде ми е спрея за ръждиви джелеза, че да я смазвам...
    Сбутвам надлежно купените резервни свещи нейде при инструментите, събирам пластмасите на Джуниър, слагам му седалката, паля и бързам да го вадя от двора преди да е заваляло. За 16-ти път за днес... Имам съмнения дали опитът ще е успешен по простата причина, че пустият му двор е със солиден наклон, а някой инженерен гений е построил гаража именно в дъното на двора. На най-ниското естествено. За миг се замислям дали да не резна мрежата откъм комшиите и да изляза по естествения наклон на терена, но бързо се отказвам! Още ми държи влага как преди има няма месец, месец и нещо една вечер така геройски затънахме с Нещото в блатото, в което се е превърнал долния път, че чак се наложи комшията да идва с лопата да го изравяме и бутаме. С дружни усилия го изровихме и изкарахме, а комшията кротко и незлобливо отбеляза „абе, ти друг път минаваш бясно оттук, сега кво ти стана та затъна“... Плюс това Джуниър, да не забравяме, беше с уникални от антикварна гледна точка два-тринайсе годишни гуми, които и „за мъгла“ вече не ставаха, а аз исках да го карам по студовете и дъждовете по балканските чукари. Та, с две думи, надолу шанс нямаше. То, не че нагоре имаше де! Като прибавим и мократа почти половинметрова тревичка и джвакащата калчица под нея, нещата изглеждаха още по-розови.
    Изчаках моторът да загрее добре, за да не угасне като тръгна да щурмувам баира, а и да започне да пуши по-малко, че нещо ми пречеше на видимостта и знаех, че имам право само на един опит! Не излезех ли на раз от двора, нямаше шанс! Прицелих се добре между дърветата (кой ли озеленителен гений ги беше нашляпал така шахматно на през метър из целия двор) , стиснах здраво кормилото и дадох газ! Джуниър изрева ядно и се изстреля нагоре и напред! За момент реших, че ще целна долната череша! А насам, а натам, задницата играеше като бесен бик насред испанска корида, а бикоборецът, демек Я, пуснах за стотни от секундата газта и моторът загуби тяга, прекрати лудешките си танци по поляната и спря на място. Навих отново, но усещах, че нищо не се случваше. Повъртях, повъртях на място задната гума и след като се окопа доволно в калта реших, че няма смисъл. Станах от седалката. Хммм, нещо им имаше на физичните закони! Двуколесното си седеше така както го бях оставил! Без да се накланя и без да пада... Имах два варианта. Да го върна обратно и да щурмувам повторно или да го оставя да си седи така като паметник на глупостта по средата на двора и да ходя да видя дали Кольо е заредил акумулатора на колата (Маршрутката, а не Тъпото, държа да подчертая) и да пътувам с нея. Тцъ! Не ставаше! Просто си представях как един съмнителен, много брадясал, тъмен балкански субект обяснява по митниците, че е тръгнал съвсем сам, със седем местна кола, у най-големия дъжд по Косово и Албания, на туризъм... Хехехе... А и си представях как утре времето рязко се оправя и става 45 градуса на сянка и блатото в двора рязко изсъхва и моторът се бетонира насред двора до следващия дъждовен сезон! Не, че нещо, ама щеше да ми пречи на косачката най-малкото...
     С триста зора измъкнах гумата от калта и леко леко заднишком се върнах на изходна позиция. Прицелих се повторно и стартирах! Гумата отново се засука насам натам из двора, упорито не искайки да следва правата посока! Минах на косъм покрай разните му там дръве и точно, когато реших че ще спра отново, Джуниър геройски успя да стигне заветната цел. Дворът беше целият разоран. Тревата стъпкана. Моторът и аз покрити с кал. Подложих една дъска, за да не потъне степенката. Изфорсирах го два-три пъти, колкото да се убедя, че все така зверски продължава да пуши, врътнах му ключа и хлътнах вкъщи. Бях готов за път. По-подготвен не съм се чувствал никога. Затворих вратата. Навън останаха само Джуниър, двете кучета и Тъпото. Тежки капки започваха да барабанят по прозорците, липата извиваше клони от бесните повеи на пролетния вятър, а светкавици раздираха небето в далечината...

     Към част 4  Т У К

Няма коментари: