четвъртък, 17 ноември 2016 г.

Значи значи...(пътепис) - част 4

     Част 3 Т У К

     Значи...повъртях се, каквото се повъртях около мотора, позяпах насам-натам, ( а то честно казано, нямаше кой знае какво да се зяпа) и продължих с бясна скорост по дъъъългата права. Почти без да намалям профучах покрай двете ченгета старателно скрили се в крайпътните трънки, ама нейсе...моторът номер отпред нямаше, това беше положението.



     Наближавах Козлодуй. Сетих се за това, дето вчера Гошо ми го разправяше – за дупките по този участък. За това колко са коварни. Коварни и дълбоки. Дълбоки и притаени в сенките на околните дървета. Пътят имаше и някакви доста неприятни напречни прорези, които разлюляваха мотора, попадайки в тях, сякаш бесновата котка се отърсваше от бесовете си. Не беше приятно. Не ми се падаше. Рано ми беше да ходя за гъби в полето. А и не ги познавах. Гъбите де... Върнах газта. Какво ме прихващаше на стари години не знам. Тъпото го карах като Фитипалди – газ до ламарината, спирачка, газ колкото му душа носи, газ, газ и чат пат спирачка докато замиришеше на изгоряло феродо. Черньо се опитвах да го карам по същия начин, макар че нрава му хич не беше толкова благ като на горкото Тъпо! За сметка на това Маршрутката я карах типично пенсионерската. Правех дъъъълги колони от нервни драйвъри по родните пътища. Знам. Мразеха ме. И аз мразех някой да ми се тътри пред мен колкото да не заспи...
     Мярнах някаква табела за „Радецки“. За миг се замислих дали наистина това тясно запустяло пътче е моето пътче, но се сетих, че и Герчев беше споменал нещо подобно. Свих вляво от транконтинеталната ломско-мизийска магистрала и лека полека се заспусках към Дунава.
     Козлодуй ми направи приятно впечатление на фона на останалия Северозапад. Не знам, тук имаше повече пари заради АЕЦ-а ли, друга ли някаква беше причината, но определено беше свежо и приятно местенце. И хич не беше толкова малък града, какъвто беше в представите ми!
     Излязох в края на парка, където беше закотвен „Радецки“. Същият като на картинките в нета! Спрях мотора на просторния паркинг. Разопаковах се и нахвърлях всичко върху мотора. Бях сигурен, че няма да ми изчезне нищо. Защо – не знам и нямам логично обяснение, като се има предвид по кои географски ширини се мотах! Трима-четирима човека се размотаха безметежно напред-назад. Кимнах към зяпналите ме хорица и...се заврях да гледам нещо си по мотора. Сякаш не го бях гледал преди малко. Останал удовлетворен от видяното мушнах ключа в джоба и закрачих с бодра крачка напред. На входа имаше двама чичковци, които срещу крупната сума от 2 лева ме пуснаха да зяпам колкото ми душа сака тая светая светих от нашето минало. Честно казано, бях впечатлен! Очаквах да е много изхабено, неподдържано, занемарено и каквото там се сетите, но мястото наистина си струваше и успя да ме грабне!
     Щракнах двайсетина снимки, че да имам какво да качвам във фейсбук. Майтап бе, Уили! Нищо подобно! Не бях дорасъл още да имам фейсбук! Или по-точно имах, но нито го ползвах, нито имах мераците да качват каквото и да било там!





   
       Намъкнах доспехите, които си седяха така както ги бях нахвърлял по мотора и бавничко тръгнах през града. Защо бавничко ще кажете? Толкова ли ми бше подействала историята викате? Амиии...нищо подобно! Просто тея хора бяха нацвъкали такива легнали полицаи, че бяха напълно подходящи за тренировка на лекоатлетите ни по висок скок! А може би въпросните съоръжения имаха двояка цел – хем да ограничават пътния трафик, хем да го играят диги при преливането на реката! Ми така де! Все пак бяхме покрай Дунав!
     Тъкмо поприключих участъка с препятствията, мервайки някакво доста апетитно изглеждащо кръчме, някаква идея започна да узрява в мен и аха-аха да ме подмамят пустите му кюфтаци, нещо по мотора издрънча и изпадна. Отбих и спрях. Разхвърлях отново мото-униформата и замислено се загледах зад мотора. Гайка. Някаква си гайка! И затова ли бях спрял? Та тя можеше и въобще да не е от мен!Можеше ама си беше точно от мен. Слюдата съмнително се вееше и дрънчеше при пипане. Изпуфках с досада и започнах да ровя за някакви отверки и ключета в багажа. Убеден бях, че имах. С всяко пътуване ставах все по-подготвен! Ехеее...а беше време, когато тръгвах на път само с резервни мигачи и свещи без ключ за тяхната смяна! А сега?...Притегнах набързо всички гайки, винтчета и болтчета, които ми се сториха, че имат нужда от притягане и отново се заобличах. Нещо вървеше тягостно днешния ден. Много спиране, много мотане, а ей го на- обед дойде. Имах някакви планове за Никопол, Белене, Свищов, но сега засега, не можех да намеря дори изхода от пустия му Козлодуй! Имаше някакви затворени улици, някакви ремонти, някакви си там разкопки и аз в крайна сметка се озовах не където трябва. Гледах тъпо знака забранено влизането и пояснението, че само такива дето имат някакво си там разрешително могат да минават напред. Предполагам се бях набил на входа на АЕЦ-а...
      С много питане и много мотане успях да прецапам накрая през някаква градинка , (а все пак бях с тежък презокеански лайнер, не сте забравили нали) и криво ляво излязох на прословутото козлодуйско околовръстно.  
Щракнах набързо една далечна снимка на централата и отпраших по силно преобладаващия път на изток.


 П р о д ъ л ж е н и е т о   Т У К


Няма коментари: