събота, 5 декември 2015 г.

Видин, Сърбия - част 1

Имаше навремето един филм "Париж, Тексас", т.е. не от Париж до Тексас (и назад), а просто градчето Париж, намиращо се в Тексас. По същата аналогия тръгвайки за Видин, се замислих, че "Видин, Сърбия" би звучало достатъчно достоверно, като се има предвид съзнателния геноцид над региона от страна на нашата си държава и факта, че да стигна до Видин се оказва, че най-читавия път е именно през съседна Сърбия... Както се казва - да вземат сърбите да ги окупират, че да се видят у път - поне пътя за Београд е доста по приличен от този до София... Айде видинчани, от мен имате новата табела: Добро дошли у Видин, Сърбия :lol:

А ето го и самият пътепис (началото естествено-да не нарушаваме традициите):mrgreen: 

Точно време четири часът и пет минути. Спах лошо... То не, че много спах де! Нали си легнах нейде към един... Оставих внимателно телефонът, който стисках в ръка. Мдаааа....Имах смътни спомени, че говорих с някого по нощите. Смътно си спомнях и за какво. Хвана ме срам... Сетих се как човекът ми викаше "Ало, господине, да не заспахте?"... А аз му виках "Ъхъм...Що не звъннеш след час някъде"... Седнах в леглото. То, ни да спя отново, ни да ставам.
Алармата беше навита за 5.15. Към шест трябваше да сме в гаража и най-късно към седем да сме оставили зад гърба си София. Имахме мъглявата уговорка с видинския Норд Уест Гошо, че към десет, десет и половина, единайсет, трябва да се чакаме на някаква гара някъде във Видин, някъде на 20 метра вдясно от някакво кръстовище, та трябваше да се постараем да бъдем що годе точни... Тоест, плюс минус два часа...
Китната софийска Буюк Бакър Махалеси тънеше в блажен сън и зловещ смог. Вън беше пусто, само дежурните гепачи усърдно се трудеха на бойния фронт. Беше часът на гепачите... Аз се бях отчел преди няколко месеца, а и вече не държах колата тук. Имах си обеца на ухото. Сега "Нещото" беше паркирано малко по-нагоре пред фабриката. Под лампата. Срещу камерата...Моторът откакто му източиха бензина под носа ни в двора, вече не правех грешката да го карам тук, така че се прозях унило и си отдъхнах... Нямаше какво да ни крадат! Всичко беше под контрол!
Станах с идеята да правя кафе. Не, че имах идея къде седеше кафето, ама ей така на, бях решил да проявя някаква инициатива... То всъщност имах известна яснота защо спах лошо... Причината беше прозаична. Преди няколко дни най-накрая прозрях болезнената истина-трябваше ни кола. Наша кола. На "Нещото" вече не можеше да се разчита, а и с оглед предстоящото ми напускане от работа, нещо не ме влечеше идеята да трамбоваме пеш нагоре по сипея в гората... И така въоръжен с мъглявата идея какво търся да купя, демек нещо не много скъпо, но не и евтино, да не е много ново, ама и да не е на годините на баба ми, да е хем малко и маневрено, хем да е удобно и просторно за пътуване, хем да не е ниско, че да не му оставям половината предница по дупките и камънаците в гората, хем да не е джип... Хем да е мощно разбира се, хем да гори малко и да му е нисък данъка... След като трети ден ровех усърдно и все повече се обърквах какво точно търся...ден преди пътуването за Видин, реших въпроса от раз и по соломоновски-купих мотор. Мотор номер 7. Това решение изненада дори и самият мен, ама нейсе... А и не ме е подгонила лакомията, да не помислите.... Аз всъщност нямам толкова много мотори-дълго време бях заковал на цифрата 5, но няколко дни преди въпросната сделка, по неведоми стечения на обстоятелствата, най-изненадващо станах собственик и на служебния скутер, който разбута крехкото равновесие като завиши застрашително цифрата на 6 и оттам....нещата излязоха извън релси.... Ето ме вместо с кола-с мотор номер 7! Но понеже в живота всичко е в равновесие, а и аз съм роден под щастлива звезда, ето че в същият ден, в късния следобед, подозрително иззвъня телефон... Моят телефон. Беше Главният Маслинкаджия. "Ъъъъ, такова...купих си нов бус! Искаш ли да ти харижа стария?". Ква е сделката, питам без да се замислям? Сделка като сделка- вкарвам го в сервиз, че има да му се ремонтира туй онуй, после го прехвърляме и си го вземаш! Плащаш само прехвърлянето и нафтата до София-реди Маслинкаджията.... Ебаси! Пак се набутах! Че като дам 60-70 лв за нотариус, като сипя за сто лева нафта, като оставя още някой лев в софийския КАТ...Че то де ще му излезе края! Той ще ми стъпи на 200 лв тоя бус, смятам наум възмутено... "Имаме сделка!", казвам и затварям телефона... Е, няма що-сега се сдобих от немай къде и с бус...
Стоим екипирани пред гаража, а мен ме е шубе. Шубе ме е да не цопна с новия мотор по рампата. Карал съм го единствено 5-6 км колкото да си го прибера "у дома", отделно не съм се качвал на мотор повече от 6 месеца, а рампата е стръмна. Стръмна и с коварен десен завой. А Транспортера, както Гошо веднага го кръсти, беше доста тежка (къде 300 кила) машина и шансът да я удържа по този наклон, ако угасне да речем, беше никакъв... С триста зора и почти облизвайки стената успях да изляза на надземното ниво. Моторът тихо и напоително тракаше под балконите на хората. Денят беше неделя. Часът 6, времето доста студенко и влажно.
Не знам поради каква идиотия, но за Видин тръгнах уверено и с пълна газ в посока Горнобански път! Абе викам си, с тая машина дето не съм и свикнал да минавам през целия град.... Я дай през околовръстното, че то там нали нещо го правиха, направиха, пооправиха... Е къде е-ще обиколим Софето изотзадзе и сме право на магистралата за Варна... Е да де ама е къде е излезе нейде към 30 км обикаляне и тракане със зъби. Много студ бре! Много! В началото на магистралата спряхме на новия Петрол хем да заредим, хем да се стоплим, хем да пийнем по кафе... Беше студено. Беше ужасно студено. Но за сметка на това гледката беше прекрасна - Витоша забулена в мъгли извисяваше снага над Мордор, а в далечината снежните върхове на Рила скромно напомняха, че не е "от Витоша по-високо да нема"...
Точно в 7 бяхме заели стартова позиция и се включихме в магистралата. Слънцето беше изгряло и поне визуално не беше толкова студено, така че навих масура на газта колкото може... Брех...Е брех де... Ами брех.... Ебаси тромавия мотор дето си бях купил.... Абе хубаво возеше, плавно, меко, ама пусто имаше ускорение на костенурка... Е вярно километража с лекота отиваше към двестате ама нещо.... Абе нещо ми малееше! Може би, защото преди време му имах Р-овата версия, която беше с трийсетина коня повече, па и с някое кило по-малко, знам ли...
Така с леко разочарование от вървежа на мотора, почти неусетно нашата част от магистралата свърши. Свихме в дясно и поехме вече в правилната посока - пътя за Видин.
Пътят естествено беше пуст… То в държавата не остана никой пък пътя за Видин да не е пуст в неделя рано сутрин! Айде молим ти се… Карах горе долу по ограниченията. Не бързах за никъде, а нямах желание да храня някой-още по-малко пък пътните шумкари…
Минахме през разни селца, няколко завоя, изкачвания, слизания и ей къде ти е Мездра. Хубав път, хубава природа, хубава страна, само дето е населена. Къде ти? В канавките беше пълно с какви ли не боклуци, колите пред нас вдигаха прах все едно бяхме на пясъчна кариера, а Мездра не знам защо ми навяваше мисли за изоставено поселище след набези на милионен облак марокански скакалци…
Подминахме градчето на брега на Искъро и продължихме по късичката псевдомагистрала към Враца. Тъкмо отвинтих газта, вбесен от някаквите тирове дето си правеха гаргара с моя милост и се присетих какво беше писал Викик за добре и старателно фрезованият асфалт точно в този участък! Върнах газта тъкмо навреме, въпреки, че бях убеден, че точно този тежък и масивен параход, особено с моя неособено лека милост връз него, няма да има особени проблеми по фрезовете, ама все пак…. Мушнах се пак в колоната от тирове тъкмо навреме. Йес! Параходът нямаше никакви ядове! Държеше учудващо стабилно! Хехехехе-явно наистина си тежах(ме) на мястото…
На влизане във Враца намалих, че както споделих не исках после да получавам честитки със едни хубави и скъпички като за моя джоб снимки, още повече, че ми се въртеше в главата нещо от писанието на Викик за някакъв военноизпитателен полигон, което беше достатъчно красноречиво описание на това, което можеше да очаквам от трасето пресичащо града… Друга, съвсем отделна тема е, защо, по дяволите, главен път като този трябва да сече през целия град? Толкова ли е сложно да се врътне едно околовръстно? Или е трудно да се разпределят комисионните и затова никой не се хваща да го прави…. Превключих от четвърта на трета….После на втора…. Оооооп, опаааа, оооооп, дум, лелелелелелелеле….малиииииииий! Дум! Е…превключих и на първа и взех да следвам странните криволици, които описваше вехтия опел пред нас. Пътят беше уникален дори и за нашите стандарти! Особено в района на гарата! Особено там…
Още малко! Още саааамо малко. Виждаше му се края! И когато краят дойде под формата на асфалт без дупки, от яд навих газта докрай ииии…..спрях на близката отбивка. Друскането беше разместило всички възможни камъни, камичета и песъчинки в бъбреците ми….
Ама пък и за никъде не бързахме! Тя гарата дето беше във Видин на 20 метра у десно нямаше да избяга… Гошо също надявах се… Ясно чакай малко да се утаи суроватката в главите. Пушнахме по цигара, полюбувахме се на невероятния врачански балкан, посгряхме се на вече сгряващото слънце и отправихме взор напред. Какво предстоеше значи? Е оня град….ъъъъ…..абе града с язовира…? Монтана, плеснах се по челото! Монтана де…Монтана и след него пътя май беше ок, доколкото си спомнях, после щяхме да спрем на оня Лукойл насред нищото, после бяха онея села, дето в тях не се спира по никакъв повод, ако не искаш хлебарките да те оглозгат и изплюят с все ботушите и ей го де е Видин! Ей го де е….

1 коментар:

Viktor Kirilov каза...

много хубаво, все едно и аз карам с теб, но някак си кратичко...