Имало едно време - пътепис (част поредна църногорска)

     Предната част беше  Т У К     

     Ден след Гергьовден. Международен път Будва-Београд.

     След цяла вечност стигам до прословутия главен международен път от на майната си за на майната си. По грубите ми бакалски сметки тук трябваше да съм нейде по обед, след като доволно съм попиел кафа, ял съм плескавици на корем и прочие убавини... Излишно е мисля да споменавам, че ни кафа, ни плескавици, ни да е обедно време! Пладне отдавна е превалило и аз изоставам плачевно от смело нахвърляния си график, че ей го на и тъй нататък! Отдавна съм загърбил идеята, че ще се прибера у дома за „Лека нощ, деца“, ама ако може поне да е преди да пеят химна за прекаламбучкването на календара с една дата напред, би било добре...

     Спирам за малко на горския разклон, от който съм изкочил изневиделица, зяпам безучастно някаквите хорица, които седят на някаквато спирка досами разклона и понеже табели няма, по безпогрешният ми усет за посоки, време и пространство, смело свивам вдясно по посока на Беране, Рожайе, сръбската граница и прочие все неща в моята си посока! Наобратно работа нямам! Натам е адриатическата черногорска ривиера, която нито ми е цел, нито ми е на път, нито нищо. Та свивам аз вдясно, но карам бавно и внимателно, защото нещо ме гложди червейчето на съмнението! Дали пък да не обърках посоката? А? Глупости! Няма такъв филм... Карам на втора с трийсе и се самонавивам, че е абсурд, видиш ли да съм се погрешил!

     „Еееей, момци!-подвиквам на момците на спирката-нали Београд е насам?” – соча отривисто пред себе си. „Натам, натам!“-махат също толкова отривисто момците зад гърба ми! Ти, викат, къде искаш да ходиш? Към Подгорица ли? Бе каква Подгорица! За Београд пътувам! Погрешил си се бре! – отново ръкомахайки в обратна посока ме упътват момците... Абе яяяя....вие па ще ми кажете на мене къде е Београд! Пфууууу....., явно съм го изрекал на глас, защото момците възмутено започват да кимат неодобрително и ми теглят една неособено любезна. Подкарвам отново накъдето си бях наумил, само че карам бавничко и умувам – е ли това вярната посока? То вярно, че мотото на завеяния моторист е „де що е път, стига да е хубав, е нашия път“, ама нещо не ми се щеше след няколкочасово каране да изскоча в предградията на Подгорица, па да се вратим и после цяла нощ да бухам бавни балкански километри по кривите нашенски пътища...

     Спирам и умувам. Умувам и се чеша, където най не ме сърби! Подпитвам и минаващата край мен черногорска бабичка – „Кажи, лельо, накъде води този път!“ – кой знае защо с нотки на изнервеност и припряност любопитствам аз. За Подгорица, да, да...за Подгорица... Трета сверка не търся! Поглеждам за секунда в огледалото и правя рязко обратен насред пустият международен път. След минутка подминавам с бясна скорост „момците“, свиркам ядно, клатя заканително глава и за да няма съмнение какво ми е в главата показвам отривист жест с преобладаване на средния пръст по техен адрес. А какво са ми криви „момците“ не знаех, но все на някой трябваше да си го изкарам за всичко! Това беше положението...

     15 минути по-късно съм спрял на любимата ми бензиностанция преди Беране да заредя бензин и да се поразтъпча. Всъщност, правя най-нелогичното зареждане, защото първо на първо имам все още доста бензин в баката, второ на второ в Черна гора бензинът е доста по-скъп от този в Сърбия, където ще съм след малко и е несравнимо по-скъп от косовския, където ще съм още малко по-след малко... Апропо, никога не съм си падал по тея тънки сметки. Зареждам винаги, когато преценя, че е нужно и винаги догоре! И колите и моторите, които карам все им се дразня, че са с малки резервоари. По-скоро ми се виждат малки.... Най-досадното нещо, когато пътувам ми е да зареждам час по час... А това да си правя сметки да заредя два литра и половина колкото да пресека границата, а там да заредя с 3.14 стотинки по-евтинко.....това пък съвсем не беше по моята част... В крайна сметка тръгнал съм да си правя кефа и да харча пари! Ако не – седи си дома, Фори и ще спестиш много....няма що...

     Пътят от Беране до границата е хубав и широк, движението е относително рехаво и правя сметка да стигна за нула време граничната бразда. Ако не ми мине котка път скоро щях да съм отново в Сърбия и след още няколко десетки километра да се висна на оная никаква граница с барикадите и бодливата тел – косовската.Оттам дето се вика – едно ми ти Косово, обратно в Сърбия, Копаоник и след няма и триста километра и една нашенска граница съм си у дома. Дет се вика ей го дей!

     Пусти и да опустеят тея Балкани дето толкова са ми легнали на сърцето! Ей го на – хората ходят на цивилизовани места, карат из алпийските проходи, по гръцко, насам натам…и на онам… Цивилизация ти казвам! А аз се вра тука по тея мини държавички със съмнителни мини пътченца с мнооооого завои и още толкова много дупки и бабуни. Ама пусто – харесва си ми тука! Не, щото съм роден на Балканите! Просто си ми допада! Мое си е! Чувствам го близко! В свои води съм си…

     Трудно ми е да сложа всичко под един знаменател, ама то и няма нужда в крайна сметка! При толкова еднакво безличната западна цивилизация, това дали си в Белгия, Холандия, Германия или Франция за мен е все едно! Навсякъде изкуствени усмивки, нашенски цигани, африкански афро-нам-кви-си-там, навсякъде си добро дошъл ако си развързваш щедро кесията и никъде, ама никъде и на никой не му пука за твоята скромна източноевропейска особа! А на Балканите някак всичко е цветно, китно и различно! Тук непукизмът е непозната дума! Винаги ще се намери някой да те препсува!  Мчи тъй де...

      Ако случааааайно ви се чете още  Т У К