събота, 17 март 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - по бреговете на Дрина

    Към предишната част  Т У К




        По бреговете на Дрина. Сутринта след Гергьовден 2016-та.

     Шосето е абсолютно пусто и използвам да набримча горкия Джуниър колкото му душа сака. Дразни ме с това пушене, липса на мощност и прекъсване. Теоретично ако нещо се е запушило сега е момента да го отпуша, а ако мишоците са прегризали някое кабелче – сори! Ще достопя кабелчето с тоя зор дето му давам и или ще се подпаля или ще го уморя съвсем и ще си търся пътна помощ или електротехник, който да не е пил снощи до 2, че Гергьовден си е на почит по тези ширини, занете! Карам и разсъждавам на глас, докато с едното око си гледам пътя, другото е постоянно в огледалото да видя ще спре ли да пуши като стар дизел пущината, а с третото се любувам на гледките! Опааа, а посмали малко манго, а?!



     Мъча се да се сетя кога за пръв път съм минавал оттук... Бая далеч ще да е било. Беше със старата Кава дето не палеше на студено, понеже двигателя и беше с компресия клоняща към нула и дето сега двигателят и седи при бате Любо, рамата на двора, колелетата в бараката.  Всъщност беше точно, когато паднаха визите за Босна. Да и таквоз чудо имаше по нашите земи! За Босна енд Херцеговина си имаше визи за български граждани! Мен са ми отказвали виза за Босна, колкото и странно да е това... Та воза си се по пътя /щото по тези ширини каране-то е едно друго нещо/, воза си се и умувам като как да го измисля маршрута, естествено ако мотора става за каране де! Ще ми се сякаш да отскоча до Сараево, ама дотам са едни поне 100 км и после обратно още едни 600-700-800. Така и не бях погледнал колко е часът, но сякаш не разполагах с чак толкова време, а и трябваше да тривиализирам пътуването си до „магистралата“ Сараево-София. Скуууука та дрънка! Дай нещо по-така да взема да врътна в движение! Е, там Ново Горажде, Старо Горажде, оня Чайник дето така и не бях смогвал да стигна до него досега, оттам малко Църна гора, Косово агейн, Сърбия, Копаоник, мопаоник, малко повечко завои и баири и после ако имах сили можеше по оня черния пограничен път до Куршумлия и оттам пей сърце – Куршумлия беше само на 300 км от дома...

     Планът беше хаотичен и неизпълним в един ден, но аз с ентусиазъм и твърда убеденост, че всичко е „по план“ със замах свих по табелата Ново Горажде. Целта ми беше Старо Горажде, щото там ми се щеше да гаврътна още едно босанско кафенце оригиналдъ, преди да вляза отново в земите на плескавиците и пивото. Добре де ще кажете, като целта ти е Старо Горажде, защо завиваш по табелата за Ново Горажде? Защото, мили деца, както за хиляден път казвам, Балканите са едно много странно от геополитически аспект място /може би се конкурира единствено с Кавказ/. Защото исторически погледнато цепех през земите на бившата СФРЮ /демек Титова Югославия/, по-локално погледнато през земите на бившата социалистическа Босна и Херцеговина, което в един по съвременен прочит би звучало като: цепех си значи, пушлявейки яко през земите на независимата /а дали е така?/ държава Босна и Херцеговина и в частност на Република Српска, която беше един от трите ентитета /ууу каква модерна думичка/ на тая независима държава, обаче само след няколко километра след като прекосях новоизникналият град Ново Горажде /исторически погледнато поляните и северните покрайнини преди  град Горажде/, щях да навляза в Старо Горажде, демек град Горажде от време оно, само че, щях да съм междувременно преминал нещото като полудържавна граница между Република Српска и Конфедерация Босна и Херцеговина, чиито кантон беше Старо Горажде.... Обърках ли ви, мили деца? Обърках ви... Казано простичко отсам живееха сърби, оттам бошняци. Градът си е бил един до времето преди Бараката да разбута Балканите, а сега си е разделен на сръбски и бошняшки квартал, както най-вероятно винаги е бил, само че сега всеки си управлява неговата си част, води се в различна административна единица, работи с различни пари, отсам пишат на кирилица, оттам на латиница и прочие убавини наследство от братоубийствените войни по Балканите от по-ново време... С две думи табела за Старо Горажде нямаше как да има на сръбска територия, щото у Старото Горажде живееха мюсулманите, а у Новото бракята сърби. Толкоз!

      Толкоз беше и с мераците ми за босанско кафенце, щото нещо не намерих къде да свия, къде да ми грабне някоя кафана окото и разни ей такива претенциозни работи. Докато се накумя бях отминал централната част и на новото и на старото Горажде, а естествено нямах нито време, нито желание да се връщам обратно па било то и за босанско кафенце оригиналдъ! Пресякох набързо моста над реката притиснат от трафика и лека полека се заизнизвах от града. Табели имаше разни, ама ни една за пустият му Чайник, наречен незнайно защо на галено Чайниче... Нещата естествено бяха лесно обясними. Намирах се на мюсулманска територия, а приспособлението за варене на чай беше оттатък – при врага – на сръбска територия. Естествено, че чалмите нямаше да сложат табели за натам. Който си има път по вражеските територии да се оправя....или да си купи джи пи ес да речем. Аз те такова чудо естествено нямах, щото у наше село благата на циливилизацията идват с поне двайсе години закъснение, та прибягнах към стария изпитан метод – комуникацията с местните. Спрях до някаква групичка мъже, които разпалено обсъждаха нещо помежду си. Хората ме погледнаха с неприкрита досада. Изслушаха ме с половин ухо и ме отпратиха по пътя пред мен. Да, това бил пътя! Возай, возай! Е па, возам, друго ми не остава...

      Продължението  Т У К

Няма коментари: