понеделник, 5 февруари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - Из Югозападно Косово



     Към предходната част  Т У К

     13.00-14.30. Джурджевдан. Югозападно Косово. В надпревара с дъжда.

     Метнах се на мотора и поех бавно бавно (заради тея с пушките по вишките най-вече и не на последно място заради легналите полицаи), обратно към лудницата и ориенталщината на Дечани. Егати контраста! Само на 4-500 метра един от друг, съществуваха две напълно противоположни реалности, два паралелни свята, две различни вселени. Делеше ги бодливата тел на оградата и шепа въоръжени до зъби военни.

    Подминах и втората вишка с наредените зигзагообразно бетонни пирамидки, помахах и свирнах на войничето във вишката, но оня темерут дори не ме отрази!  Не, че представителят на местното племе „Шумахеровци“ ме отрази по някакъв начин! Амииии! Глупости. Направо си се изнесе на ура пред мен с вехтата Джета без въобще да ме вижда! Че защо да ме вижда? Имам мотор, имам проблем. Карам трийсе годишна Джета – аз съм безсмъртен. Изпсувам грозно и на сръбски та барем фитипалдито ме чуе, ама нейсе...това не променя факта, че едвам не се убих в тая самоходна консервена кутия.  Връщам рязко газта, още повече, че стигам заветното кръгово на мегдана на града. Тук движението продължава да е пъплещо-изнервящо. Съумявам някак да се включа в кръгчето. Разминавам се на косъм с един, втори, трети и се изплювам от другата страна в посока Пея. Тук пак отиграваме добре познатото „спри-тръгни“, но избор нямам. За миг се изкушавам да кривна в някаква пресечка и да търся алтернативно трасе, нооо...абе я да си карам по пътя, който познавам! Един Господ знае къде ще се набия у някой задънен сокак или някоя нива и само ще загубя ценно време. Поглеждам към надвисналите буреносни облаци над Проклетия. Мдааа...времето в момента определено е фактор! Беше ми ясно, че ще ме вали, но все пак напъна беше да мина максимално количество километри, преди да се случи неизбежното – дъжда...

     Криво-ляво се измъквам от Дечани и започвам да осъзнавам, че тоя пустия мотор имал и други скорости освен първа! Да не повярваш... 


     Ранен следобед нейде из Югозападно Косово.

     Небето е оцветено във всичките нюанси на сивото, вятърът се усилва с всяка минута, а над отсрещните баири гърми и светка. Буреносната прогноза се оказа не само прогноза. Щеше да ме вали! Определено щеше да ме вали!  Лошото е, че нямам алтернатива. Дори и тук в равното да пропуснеше и пролетните бури да си останеха само по планинските върхове, аз реално трябваше точно оттам да мина. Маршрутът ми сечеше точно околните, прихлупени от светкащите облаци баири! Граничният пункт между Косово и Черна гора беше само един и се намираше еееей там някъде високо в планината!

     Опитвах се да пришпорвам мотора доколкото ми позволяваха обстоятелствата и здравият разум. Поне да успеех да мина Пея по сухо! После щях да го мисля дали да спирам да изчаквам дъжда или да карам непукистски през него. Умувах докато тежки капки нарядко, но качествено се разбиваха в каската ми. Вятърът мяткаше клони, пепелаци и боклуци околовръст, аз бях хванал здраво кормилото, да не ме прати някой непредвиден повей в околните буренаци и се молех да не изтърва отбивката за околовръстното на Пея. Само да не изтърва околовръстното!

      20 минути по-късно бях подминал града и бях на последното кръгово. Асфалтът беше мокър и хлъзгав, гумите на Джуниър на преклонна възраст, а аз все още чудещ се дали да се крия от дъжда или да продължавам смело напред! Подминах внимателно рисковият пътен възел и се бухнах във водната стихия!

    Всемирният потоп се изсипа над главата ми! Намалих драстично скоростта. Намалих още скоростта... Намалих съвсем скоростта и вече пъплех с около 40, което си беше своего рода самоубийство, като се има предвид камикадзетата, които летяха по пътя. Те и в сухо време не ме виждаха, та да разчитам, че в дъждовната пелена ще ме видят...

     Викам си, айде то е на облак. Ще отмине! Е то хубаво ама аз наистина нищо не виждах, каската ми се беше зверски запотила, като отворех визьора, за да имам поне минимална видимост над пътя, по който се движех, едрите дъждовни капки ме шибаха болезнено по лицето и примижвах срещу природните стихии и ефекта беше като със запотения визьор-нищо не виждах! А пък недай си Боже да се наложеше да спра по-екстремно (В Косово да ми се наложи да спра екстремно?!? Амииии?! Глупости! Как така екстремно? Тука? При тея благи и благовъзпитани люде?) с тея антични подобия на гуми не виждах как точно щеше да стане... Валеше от не повече от 5-6 минути, но аз вече усещах как вадички се стичат по мен. За съжаление от грешната страна! Въпреки супер, дупер нато технолоджи китайският ми анти рейн спрей, усещах как подгизвам с всеки изминал миг под дъжда! Ботушите ми отдавна бяха станали на самоходни аквариуми, якето пропускаше, панталона и той, комай само ръкавиците се държаха...за сега.

     Бях мокър до кости! Бях гладен! Бях се много бързо отчаял от живота! Когато видях паркинга на някакъв съмнително гъзарски ресторант, грам даже не се замислих! Е то какво ли и да се замислям? То по тези земи всичко изглеждаше гъзарско-съмнително, така че с чиста съвест можех да спра! Свих дори без да пускам мигач към заветния паркинг. Зад мен някой изсвирка ядно, но мен това грам не ме трогна! Дори не можа да ме разчувства дотолкова, че да му отправя някоя нашенска... Спрях на паркинга. В локвите плющеше яко! Загледах тъжно тарикатите с колите. Тарикатите с колите гледаха неразбиращо, а аз бях сигурен, че от иначе шукаритетните масички в откритата градина, грам няма да се възползвам! Искам на сухо! Искам да хпана на сухо! Искам да направя всичко около мен във вода, но да съм на сухо...

     Влязох в уютното кръчме с джвакащи ботуши. Чувствах се точно както Лимонадения Джо влиза в каубойска кръчма насред прерията! Ботушите ми издаваха странни звуци, от мен течеше вода и оставяше мокра диря по протежението на пътя ми, а всички присъстващи мигом замлъкнаха и се вторачиха в мен! Избрах маса за осмина и тежко, тежко се намърдах на парадното място. Кръстосахме погледи с дон Мафиозо, който подпрял ръце със запретнати ръкави на бара, извисяваше двуметрова осанка, премятаща злобно в уста някаква клечка за зъби, изви врат над тезгяха и впери злобен поглед в мен! Мдааа...наистина се чувствах като в дивия запад. Усмихнат мазен келнер, надхвърлил отдавна христовата възраст, тихомълком приближи, внимавайки да не би случайно да измокря част от финото му стокилограмово тяло.

     „Мбаре, мбаре, нещо си туй си онуй си” – рече келнерът, а Донът продължаваше да суче врат иззад бара! Бях сигурен, че стиска с побелели пръсти карабината под бара и е аха-аха да ме очисти!
     „Викам, брато, добар дан!”... А тишината вали във прозореца.... Или не! Това беше друга приказка... Мбаре, мбаре-то вдига безпомощно рамене...
     „Абе, викам, гуд афтърнуун, гутен таг, счие румънещи?”, а нашият вперил поглед в мен, оголил зъби в 24 каратова усмивка, продължава да не вдява. Викам, моля ти се дай нещо да ям, че съм умрял от глад! А и навън вали, тъкмо да поспре! Отсреща никаква реакция... „Мийт? Фиш? Салад? Ам-ам?” Безпомощно вдигане на рамене! Ееее, не! Това беше някакъв майтап! „Дай нещо да ям, бре! Месо, месо!”... Човекът кимна разбиращо и отшумя нанякъде. По околните маси оживлението лека полека взе да се завръща. Само Донът продължаваше да ме следи внимателно...

     Пооцедих малко водата от себе си, поне доколкото можах и лека полека живецът се завърна в мен. Посгрях се и тъпо загледах телевизора, за да не зяпам във продължаващият да ме зяпа втренчено  Дон! То какво ли да му гледам на телевизора, като и тук основната певачица в програмата беше Ера Истрефи.... Ееееей, не, че имам нещо против момичето, но на пъпа ми излезе днес!

     Огледах внимателно клиентелата на заведението. Кой от кой по-съмнителен. Тръпки ме побиха. Да хапвам и да се омитам! Да се омитам, да се омитам, ама вънка плющи та пътя не се вижда, а и манджата ми още я няма никаква, а и не мога да тръгна да катеря граничната планина преди да спре да вали! Е...не бързах за никъде. Като никога не бързах за никъде. Денят ми беше лежерен и безпланов. Имах да мина някакви 5 граници, някакви 800 балкански километра, но иначе нищо особено. Прогоних с досада мисълта, че имам някъде в Босна някаква резервация за спане, ама време имаше, а и Босна засега беше далече! Аз още Църна гора не бях стигнал, па после Сърбия, та чак тогава Босна... Ехеее....през девет планини в десета. Буквално!

     Мбаре, мбаре-то донесе някакво съмнитлено блюдо. Така и не разбрах какво точно бях поръчал, но нещото, което бях получил беше някакво печено месо, което на вид можеше да е както от престаряла крава, така и от динозавър, гарнирано с някаква гарнитурка. Два-три варени картофа, четвъртинка доматче, увяхнала маруля-те такива разни работи...  Добре, че келнерът беше съобразителен и с яденето беше ми донесъл чаша вода. Така де...да си преглъщам! То иначе нямах шанс! Е, по-жилаво и вмирисано месо не бях ял. Въпреки, че не съм придирчив, въпреки, че си бях яко гладен, рязах, дърпах, скубах, дъвках, но така и не можах да преглътна всичката тая подметка! А и бях чувал, че зъболекарските услуги били скъпи, та прекратих мисията „да сдъвчем някакси месото“, преди да са ми отхвърчали няколко зъба и да вляза в разходи! Непредвидени при това...

     С оглед на намаляващият дъжд и напредващото време, а и не на последно място супер неконфортното място, в което се бях намърдал непоканен, реших да се разплащам и да си ходя. „Еееей, мистър, рачун плиииийз“ провикнах се аз, сецвайки Дон Шеф, който тъкмо вече ме беше опущил от поглед. Мбаре-то се довлече мързелешката веейки някаква хартия. Сметката  демек.  Поглеждам с любопитство, а тя по-постна от самото ядене! На голо листче хартия нашият написал „M E S O - 5E“. Ми така де... каквото му поръчали, това написал...

     Хвърлих с досада пет евро. Не ми се видя скъпо, по-скоро скапано, за да струва толкова, но нито ми се спореше, нито имаше някакъв смисъл. В крайна сметка никой не ме беше канил тук! Сещам се как месец-два по-късно пак в Косово и пак с Джуниър, но този път с Поли, ядохме в някакво затънтено градче, в някакво миризливо кръчме пълно с работници, най-вкусното ядене, което бяхме яли скоро извън вкъщи и платихме смешните 7 лв...за двамата.

     Навлякох подгизналите дрехи, нахлупих с неудоволствие каската и врътнах ключа на мотора. Е, сега щеше да е голям майтап да не запали! Не е да не ми се беше случвало! Още се сещах как миналото лято в Жабляк, след доста дъжд и влага, моторът просто сутринта отказа да даде на контакт и мигом ме беше припотил в прохланото утро. Врътнах с известно притеснение, но алелуя, ток имаше! Запалих, преджапах наводнения паркинг и внимателно, да не плонжирам образцово, излязох на шосето. Път ме чакаше! Път, баир и граница преди и след баира. Серпентини, гледка, студ евентуално. Онова кръчме „Те кула“ в подножието на косовския граничен пункт, баш на поредния обратен, докъдето имах тайната надежда да се добера преди да завали. Уви...дъждът ме изпревари.

Към следващата част  Т У К

Няма коментари: