неделя, 18 февруари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част поредна /на Църногорската митница/


     Към предишната част  Т У К

     06.05.2016-та. Някаква измислена граница, някъде на Балканите.

     На църногорската митница е пусто и животът е почти спрял. Мъглата се стеле на вълма. Тишината отеква по околните баири. Само моите зъби тракат някакви неравноделни ритми и нарушават вековната тишина.

      „Еееее, здраво, друже!“ – провиква се незнайно откъде изникналият митнически служител. „Имаш ли зелени картон, друже?“ – Йесте, имам – измежду траканията процеждам аз. „Доообро, друже, доообро!“ и се почнаха тривиалните за подобна ситуация ластици – отдакле, си задакле си, па колко троши, па колко пари е, па чий го диря по околните чукари, па харесва ли ми тяхната страна... „Мчи как! Све е върло лепо!“-старая се да звуча ентусиазирано, макар че ми иде да псувам като сръбски кондуктор още отсега като се сетя за шибания бошняшки трафик долу у Рожайе... Граничният се ухилва доволен и махва с ръка „Возай, друже, возай!“, а и вече си е намерил друга занимавка – отдолу тъкмо е пристигнала една самоходна табуретка /разбирай вехто рено клио/, което грабва цялото внимание на граничния. Нахлупвам каската и ръкавиците, натискам копчето на стартера, вкарвам първа и понечвам да тръгна, когато чувам рев като от хималайска мечка по мой адрес. Дружеееее, врати се, бре, дружееееее!“ – реве с цяло гърло мечката, а аз гася двигателя и смъквам отново каската. „Заборавил пасош, йебем му...пасош заборавил!“


      Е да де, забравил си да ми видиш паспорта,това ясно, ама кому е нужно да се дереш така-говоря си наум, усмихвайки се любезно и подавайки услужливо пустият му заборавен пасош. Граничният продължава да си мърмори и хлътва в отсрещната сграда. А ние седим и се гледаме. Седим и се гледаме... От едната страна на ситуацията моя милост, от другата – обитателите на вехтата табуретка. И петимата ме гледат в захлас. В един момент започвам да си мисля, че са препарирани, а табуретката се придвижва на самоход. Усмихвам им се глупаво, защото ме побиват тръпки. Те са петима, а аз съм сам. Сам на чужда територия. И петимата гледат смръщено и злобно, а големите им бради, липсващи мустаци и ниско подстригани кратуни издават определена принадлежност. Не съм дете и знам какво е „Ал Кайда“ на Балканите. Е петима „Ал Кайда“ са се вторачили в моята особа и се опитват с поглед  да ме изпепелят. Аз се усмихвам още по-идиотски и подхвърлям неангажиращото „Здраво! Како сте, момци?“. Момците не помръдват, само шофьорът започва нещо да ме сочи и говори. Сръбският му е по-зле от моя, а и говори тихо, монотонно и злобно. Нищо не му разбирам.... „Молим?“ и тирадата започва отново. Започвам да вдявам. И петимата неодобрително кимат с глави. Брадата викат хубаво, ама за да си истински праведен мюсулманин махни тези мустаци и аллах ще те възнагради! Понечавам да отговоря каквото ми е на сърце, но преглъщам и изричам само едно объркващо ги „аз съм под прикритие аркадашлар! Селям алекум, хайл Хитлер и вечна му памет на друже Тито!“ Грабвам си пасоша от граничния, паля и без да се мотая повече пришпорвам Джуниър по баира надолу към Рожайе...


     Странно място са Балканите. За сетен път се опитвах да си изградя някаква концепция за населението обитаващо нашите ширини, но все не ми се удаваше. Спусках почти по инерция поради студа, мъглата и лигавия път и имах предостатъчно време за геополитически размисли. Тук всичко беше някак извън правилата. Някакви държави се рояха, цепеха, доразцеваха и воюваха къде тихо, къде явно една с друга, населението на всичките беше такава мешавица, че беше трудно за класифициране. Ей го и пустото му Косово, откъдето тъкмо се бях измъкнал. Уж се отцепиха, щото видиш ли били шиптъри и трябвало да си имат тяхна държава, ама на практика в нея имаше и сърби и санджакси бошняци и нарочените за македонци или българи горани... От другата страна на баира се гушеше Черна гора - държава-президент, или президентът с държава ако щете, който отцепи черногорските сърби с един подправен референдум и стана милионер за отрицателно време като така узурпира властта, та дори и сръбските спецчасти не успяха със замисленият атентат и свалянето му от власт чрез преврат. Руснаците естествено изкупиха крайбрежието, от което гушата на президента стана още по-дебела, а нагоре високо в планините – там където отивах, санджакските бошняци развиваха активно ислямска дейност, гонеща неясни цели. Може би искаха автономия за Санджак, може би искаха Велика Босна, а може би просто искаха да сложат ръка над каналите за дрога и оръжие на Балканите...

    Към следващата част  Т У К

Няма коментари: