Имало едно време (пътепис) - част 7

    Към част 6 Т У К

     По пътя, Македония.

     Учудващо бързо стигам Куманово. Слънцето прилично ме стопля и като никога се движа съвсем по план. Доволен съм! Малко ми е непривично. Обичайното ми придвижване из района е в обратна посока и традиционно в най-добрия случай на свечеряване, а най-често среднощ. Незнайно защо, този път съм решил да обърна посоката и се движа срещу течението – тоест, не завършвам с Македония, а започвам с нея! Сигурно се притеснявам докато извъртя скромната си обиколка по близките Балкани, държавата БЮРМ да не изчезне от картата, затова бързам да я претупам транзит... Или поне североизточната и част. 

     На разклона в Куманово замалко да хвана в посока Београд, вместо Скопие! Усещам накъде съм я подкарал едва в последната секунда преди да се кача на магистралата и правя някаква твърде забранена (и опасна) маневра. Така де – Београд не ми е в плановете! За сетен път обяздвам тая глобална магистрала. Трансмакедонската магистрала. Магистралата Лондон-Калкута... Липсващата тапичка на огледалото ми вади очите. В пристъп на гняв и безсилие давам газ на Джуниър. Мисля да му поотпусна юздите и за нула време да изляза на оная граница – знаете я – между двете държави, дето едната полу я има, а другата полу я няма... Там вече щеше да започне истинското пътешествие! Планини, завои, идиоти с вехти коли, сръбски села, албански села, горански села, сватби, погребения, съмнителни типове, трафиканти, въоръжени до зъби брадати типове...

     Напушва ме смях! Хехехе...Дека ви е магистрала, бре? Карам по някаквото подобие на път и се хиля гласно в каската! Дясната и аварийна ленти са затворени и изорани. Тук таме има някакви строителни машини и никакви работници! Рехавата колона се точи в най-лявата лента, ограничена от безумните знаци „40” наслагани през има няма сто метра. Карам със 130. Задминавам някакъв автобус, спрял на импровизирана спирка. Магистрала... На Балканите всичко е твърде абстрактно. Мярвам табела „Аутопат Александар Македонски”. Ауууу, дека бре? Дека ви е аутопата? А че е Александър Македонски ясно! То у тая страна всичко е Александър Македонски май!

     Дека ви е аутопата, бре? – задавам си въпроса на смаяния чичко на будката за плащане. Дека ви е аутопата? Мммм? Ще ме караш да плащам магистрална такса! Че то магистрала няма, бре! Чичкото процежда през зъби нещо за нас българите, подава ми настоятелно касовата бележка и ме подканя да се разкарам, споменавайки, че мога да се оплача на арменския поп! Оня у Брюксел! Европейскосъюзния арменски поп. Подкарвам ядно напред, още повече, че някакъв кюстендилски рейс ме подпира напористо да се разкарам. Преча му! Сигурен съм! То ние сме си така – и сам да съм на опашката, ще се бутам! Няма да се излагаме я...

     Подкарвам бясно, решил, че няма да се дам на някакъв си рейс, още повече кюстендилски. Подкарвам по половинчатата магистрала и гледам да не забия в някоя грешна отбивка. В покрайнините на Скопие съм. Подминавам билборд с надпис „Аеродром Александар Велики”, прихвам да се смея, пускам десен мигач, отбелязвайки, че не му свети лампичката на таблото и свивам по столичното околовръстно! Евала иначе на македонците! Имат образцова северна дъга, за разлика от смешната софийска такава...

    За нула време се озовавам на македонско-косовската граница. Не, че карам много бързо! Да не си помислите! Амииии...нищо подобно! Просто македонската столица се намира на има няма 20 километра от въпросната псевдограница.  Спирам чинно на будката на митничаря. Интересът към мен е нулев! Имаш ли зелени картон? Имам. Вози! Е, воза... Минута по-късно спирам при косовският му колега. Моментът, в който спирам пред кабинката, се усещам, че съм пропуснал будката с гражданските, щото, заветният зелени картон, у Косово не важи, не сте забравили, нали? Сега знам, че ще се изгъбаркат с мене. Правили са го и преди. Селям, селям, документи, туй, онуй, издакле, задакле и оооо, немаш осигуранйе, брате! Врати се, па после тука! Поздравявам унило, а косоварят е разтеглил усмивка до уши. Ето, циркът започва, си казвам на акъл! За къде? – пита кротко и позитивно човекът. Ми, викам, за Вишеград. За Босна, пояснявам на момента, че де да му знам на човека познанията по балканска география. Преко Църна гора? Преко Църна гора, повтарям като ехо аз... Много път, много... Викам, ще ме вали ли? – въртя, суча, гледам да поддържам любезния разговор. Ще те вали, ще те вали, много ще те вали – отговаря с все същата любезна усмивка митничарят, сякаш ми вещае нещо супер приятно... Аааа...туй...подхващам болната тема аз, че зад мен опашката стана като опашка за кубински банани през 83-та, какво правим с осигуранйето? Аааа, нямаш ли? Ми, нямам... Е, ходи си направи ей там-посочва ми някаква барака в началото на плаца човекът. Викам, айде сега след всичката тая любезност ще се връщам и пак ще се редя на опашка!  Чакай, къде тръгна? – извива врат през гишето началника – ето ти пасоша, остави тук мотора и багажа, ходи си направи гражданската и ела! Естествено, втора подкана не чакам и хуквам назад. От колите, които ме чакат, ме гледат свирепо.

    Нахлувам почти на бегом в будката със застраховките, където друг усмихнат чичко ме посреща от вратата. Иншурънс?-пита човекът. Осигуранйе! – отговарям аз. Абе за какъв иншурънс ми говориш, бре човек! Мани ги тея купешки думи! Тука сме на Балканите! Давай по нашенски!

     Човекът не бърза за никъде. Бавно разгръща документите, които съм му подал, баааавно чете нещо си вътре, бааавно ме пита кое точно ми е името и кое фамилията, още по-бавно ме пита на кого е моторът след като не е мой, после любезно се осведомява идвал ли съм друг път в Косово и дали ми харесва и...започва да пише. Усещам как вадички пот се стичат по мен. Просто си представям какво ли ще чуят ушите ми като се върна на опашката, която несъзнателно съм създал! Сякаш след цяла вечност човекът свършва с писането, усмихнато ми подава полицата и документите, аз притеснено му подавам десетте евро за гражданската и почти на бегом излитам от будката.  В свински тръс се появявам при мотора и скучаещият служител зад гишето. Ето, казвам, осигуранйето! Све у реду! Човекът даже не поглежда какво му подавам – само махва с ръка, че е приключил с документите, когато някъде иззад мен на висок глас се започва едно роптаене, че се мотая, а те седят и ме чакат. Изведнъж любезната усмивка изчезва и митничарят проточва врат през гишето. Поглежда намръщено и вика на някого: „Лаааако, само полааааако!“. Понечвам да се отдръпна, но човекът с жест ми показва да си се опаковам тук и хич да не ми пука! Нахвърлям надве-натри нещата по себе си и се премествам двайсет метра напред. Спирам отстрани, да се доопаковам като хората и да пусна един смс на Поли. Уговорката е да се отбелязвам със смс чат-пат, за да знае, че съм жив и че не са ме изяли вълците или разните му там балканци. Минава групичка ученици. Оглеждат ме с нескрит интерес и говорят нещо за мотора. Поздравявам ги. Момчетата ми се ухилват, ако и нищо да не казват, а момичетата минават като товарния влак през гара „Надежда“. Нрави.... Балкански нрави... Мюсулмански нрави...

     Към следващата част Т У К