петък, 5 януари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част 5



   Към част 4 Т У К

  Половин час по-късно.

     Разхождам се по плаца на КПП-то, та дано някой най-после ме забележи! Зъбите ми тракат от студа, а тук е пусто и няма никой. Самотно и замряло е. Само някакъв драйвър на камион с някакви книжа под мишка, минава плаца диагонално отнякъде за никъде... Тук очевидно времето не е фактор. Земята е спряла да се върти и всички митничари рязко са слезли от нея. Минава ми за кратко безумната идея да се врътна и да си ходя, щото съм нещо като малко суеверен. Много тегаво ми тръгва това пътуване! Отивам до едната будка само колкото да се убедя, че е празна. Прекосявам няколкото метра до следващата. И там няма никой... Вече дори човекът с книжата не се вижда! И той потъна в забвение.

     Подпирам се на мотора в очакване нещо да се случи. Опитвам се да се стопля на мижавите слънчеви лъчи в сутрешния студ. Съзерцавам и си мисля. Мисля си какво ли щеше да е ако бях тръгнал с колата вместо с Джуниър? Е как какво? Сега нямаше да тракам със зъби и хубавичко щях да му подремна докато някой реши да ми обърне внимание! Пфууу...ядно процеждам през зъби и махвам неопределено с ръка. Живец трябва! Живец си трябва, Фори! Мани ги тея глупости за тая консервена кутия! И кво? Да гледам света през стъклото? И кво ще усетя от аромата на свежа трева? На прясно окосено сено? На дъжд? На полските цветя? Айде моля ти се...
     Някакъв човек приближава сънено към мен. Любезен и загрижен е. Отдавна ли чакаш? Не ти ли е студено? Е - отговарям дълбокосмислено и неопределено аз... Ето пасош, ето зелена карта, ето талон. Пълномощно трябва ли? – питам загрижено аз. Човекът вдига въпросително вежди и се усмихва подигравателно. Не казва нищо... Щото си имам – смънквам тихичко аз...
     На македонската митница човекът зад гишето ме гледа строго. Зелени картон? Ммм? Имаш ли зелени картон? От тук нататък проумявам, че на всяка граница най-важният документ за митничарите е не паспорта, не талона на мотора, а именно зелената карта! Това беше нещото, дето през десетте митници, които минах тези два дни, живо вълнуваше всички. Даже на косовско-черногорската граница митничаря толкова прехласнат по зелениот ми картон, ме пусна да си ходя и аха да тръгна се провикна с цяло гърло – опа! Пасош, пасош! Заборавил пасош, йебем му....
      Та подавам с ледено спокойствие така жадуваният от македонското митничарче докимент и с отегчение чакам човекът да свърши с проучването му. Гледам, че нещо го върти насам, па после натам, па го разгръща и загръща, па го гледа мълчаливо... Дека ти е печатот – пита момъкът. Е па не знам – отговарям небрежно аз – нема ли? Нема! – и ми завира зелениот картон под носа служителят. Защо нема? Защото някой е спал като го е правил – отговарям провлачено и без грам притеснение аз. Въобще не ме вълнува, честно казано! Пък и откъде да знам наистина защо аджеба зелената ми карта няма печат! И дали би трябвало да има такъв или просто митничарят се чуди как да ми изкрънка некое евро! Е... не е познал! Ако не ме пусне в Македония-та, оная бившата, оная бившо Югославската, просто ще се вратим, па ще си карам моторот преко Драговищица и оттам директно през Долно Уйно към сръбско! Аааа, море дреме ми...
      Човекът явно видя, че ич не ми дреме, повъртя се, посука се, па отиде да пита началството що да ме прави. След минутка се върна, мълчаливо ми подаде безценното зелено нещо и без да продума дума вдигна бариерата! Бях допуснат в Македония-та! Каква чест! В интерес на истината, повече никой не отвори и дума за някакъв си печат върху зелената ми карта, та оставам с впечатлението, че това са някакви нашенски си номера! Ей такива някакви си – ако мине номера! Е....не мина.  

      Към част 6 Т У К

Няма коментари: