вторник, 2 януари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част 4



Към част 3   Т У К

    Лето Господне 2016-то.
    Джурджевдан.
    3.05 ч.

    Котаракът определено не ме остави да спя. Не му се сърдя, но не го и разбирам. Не престана да ме ближе и души, а мустаците му гъдилкат, мръсника му с мръсник... А, ходи спи, ако си нямаш работа! Затова съвсем логично решавам, че приключвам със спането в този странен час и е време да захвана пътуването. Надигам се. Правя набързо някакво кафе, посъбирам сергията дето съм разпилял из цялата стая и с неудоволствие впервам поглед в раницата, с която се каня да пътувам. Нещо не ме кефи. Премятам я през рамо. Мдааа... Определено не ме кефи. Много е обемна. Много е тежка. А, не! Тая няма да я бъде! След кратка ревизия на оскъдното съдържание решавам да елиминирам най-същественото от багажа – изхвърлям дъждобрана! Не ми трябва и толкоз! Поглеждам със задоволство опразнената раница, гася тока в горската къщурка, паля мотора и...включвам на първа, подавам газ и Джуниър мръснишки гасне!


 Егаси! Сега пък какво му стана! Паля отново, като с половин око гледам димилката, която се стеле зад мотора. Правя втори опит да потегля и отново фалстарт! Моторът припуква, прекъсва и сякаш не му стига тяга, гасне. На третия опит му помагам с крака, като така полубутайки, полукарайки успявам да го добутам до спускането към града. За миг ми минава мисълта, че ако сега угасне ей там долу в подножието на баира посмъртно няма да мога да го кача обратно с тая липса на тяга, но бързо разсейвам мислите си с някакви философско неопределени абстрактни размисли от сорта на „чакай да го покарам по околовръстното, пък ако нещо, ще го закарам до гаража на Явор и после ще го мисля, ако върви ще го покарам до Дупница по магистралата да видя като е в обороти и на скорост като как ще се държи, пък ако не до Кюстендил, щото то нали докато съм в БГ-то няма страшно и прочие и прочие“...
     Подминавам северното околовръстно, качвам се на магистралата и навивам газта колкото му държи душицата на Джуниър. Профучавам край спрялата  край някакъв тунел патрулка, поглеждам в огледалата дали все още димя като стар дизел на баир и се радвам, че моторът няма термометър. Резултатът определено нямаше да ми хареса! Небето се е оцъклило, огледалата и визьора са запотени, а вън е кучи студ...

         5.30 ч. Нейде край Кюстендил, Западна България.  

  Спирам на някаква бензиностанция. Развиделява се. Термометърът на бензинджийницата показва 5 градуса. Аз се паркирам внимателно до колонката и слизам бавно от мотора. Зъбите ми тракат. Ръцете ми се мятат в най-разни посоки като в пристъп на Паркинсон, а тялото ми се тресе от студа. Студ. Кучи студ! Опитвам се да кажа нещо на момчето от бензиностанцията, но ломотя нещо, което и аз не си разбирам. Егати! Чувствам се безпомощен! А е само пет градуса! А съм карал и в температури под нулата и валящ ме сняг! Ама беше млад, Фори! Млад беше, промърморвам си ядно наум, щото на глас и без друго няма да се разбера... Соча отчаяно резервоара та барем ме разбере момчето и се понасям с изтръпнали от студа крака и мяткащи се във всички посоки ръце навътре към топлото. Имам нужда да се стопля! Имам нужда да почина! Имам крещяща нужда от кафе, по дяволите!
     Бавно и полечка се освестям... Моторът така съм си го оставил и да си седи до колонката. На никого не пречи... Момчето и момичето ме гледат с живо любопитство. Не е ли студено, викат... Много, отговарям скромно аз. Така де, няма какво да се правя на герой! От Търговище, а? – казва нещо момчето... Ъхъм – смотолевям аз, докато осъзная, че човекът съди за мен по табелата на мотора... Ъхъм...ъхъм...ехеееее, Търговище, ехееее...
     Гаврътвам кафето почти на екс. Не ми се тръгва, но ми се ще да усвоя ранното ставане в нещо по-различно от кисненето по бензиностанциите. Ставам и с бодра крачка се засилвам към мотора. Е сега остава да не запали и ще е голям майтап! Щото майтапа си е майтап, ама като е на мой гръб нещооо....
     Джуниър послушно пали. Изфорсирвам го и поглеждам назад. Пушек почти няма! Няма и помен от димилката от снощи и тази сутрин! Край! Връщане назад вече няма! Аз спийд моторист ли съм или лукова глава? Скачам със замах на мотора, подхлъзвайки се на някакво мазно петно, правя някакъв пирует и с триста зора се задържам отгоре му! Пфу...на косъм! Включвам на първа, давам газ и понеже не искам сега и да угасна при тръгването, навивам масура малко повечко, само дето не преценявам трите компонента определящи веселбата да е пълна – мазнотиите по настилката, студа и стогодишната задна гума (и сто и една годишната предна) и с гръм и трясък, свистене на задната гума и разходки в стил гигантски слалом се изстрелвам на пътя за Гюешево! Мигом забравям, че ми е студено. Рязко почвам да се потя! Сигурно ще да е от горещото кафе, казвам полугласно в каската, докато тайничко си плюя три пъти в пазвата! Мислено, естествено...

 Към част 5 Т У К

Няма коментари: