четвъртък, 24 ноември 2016 г.

Значи значи (пътепис) - част 5

Ч А С Т  4  Т У К

  Та значи…карам си аз по пътя, централата остана нейде зад гърба ми. Продължавам да умувам откъде да мина и още по-продължавам да нямам ясна концепция откъде да я свърша тая работа. То ясно, че Тополовград отпадна геройски отдавна, да не кажем още снощи, но сега това Никопол, Белене, Свищов, та Плевен Панорамата, че не бях ходил от дете там, па…знам ли и аз. Сигурен бях, че време нямаше. Беше си вече къде икиндия, а мен път си ме чакаше, в това число Беклемето, което знайно е, не е от най-бързите трасета… Абе, в крайна сметка, щях да хвърля едно око на Белене (малеееей, каква казарма изкарах тук през една върла снежна зима, преди много, много зими…), преди или след това Никопол (нещо познанията по география бяха избледнели и не можех да се сетя кое след кое следваше) и после надолу към Плевен даге и после класиката Ловеч-Троян транзит и да разкърша мотора по онова гадно Беклеме – пусто да остане! Оттам според зависи или по Подбалкана или магистрала Тракия, ама…има време, да не бързаме…



     Стигнах в Мизия. Там на някакъв мост се курдисах баш на тротоара, да поровя малко из пътната карта на България, че имах дилема – на Т-образното кръстовище пред мен пътните табели констатираха, че: наляво е Оряхово, а надясно…ах, каква изненада – е пак Оряхово! То вярно, че земята беше кръгла и накъдето и да тръгнеш все в Оряхово ще стигнеш, ама чак с толкова свободно време (и пари за бензин) не разполагах!
     Хванах десният път, щото се оказа, че грешката е вярна и наистина и в двете посоки все до Оряхово се стига и за нула време занавлизах в градчето. Тук бях идвал преди години на път за ферибота, но нямах кой знае какви впечатлителни спомени, честно казано, та доста се двоумях дали да губя време във влизане в самото Оряхово, или да си цепя транзит! Пределно ясно ми беше, че за да изпълня цялата си богата програма, трябваше да се прибера в Софето нейде към един нощес, а нещо подобна идея не ме блазнеше! Първо утре бях на работа и второ нощите вече бяха хладнички, а пусто и ЕГН ич не прощаваше!
     Хванах вдясно по някаква табела за Плевен (както вече споделих през цялото пътуване нямах кой знае каква представа накъде точно трябва да пътувам, така че Плевен ми се видя ок) и хванах доволен пътя за…Никопол по плевенската табела.
     Никопол естествено така и не стигнах, щото видиш ли това се оказа някакъв си път директно през нивята на хората за Кнежа, Искър и Плевен, но когато го осъзнах бях почти стигнал в Кнежа и нямах никакво намерение да се връщам назад!
     Кнежа не ме впечатли с нищо, ако трябва да съм честен! Нито бях толкова уморен, нито имах нужда от зареждане с бензин, та да си правя труда да спирам, така че го минах транзит. Пелово, пардон Искър се оказа още по-потискащо-депресивно място, където въпреки, че вече се нуждаех от почивка, също минах транзит. Плевен беше близо и правех сметка там да спра за отмора, кафе и бензин. Тъкмо да преценя какво правя с Панорама-та…
     Е, кво правя с Панорамата? Спирайки на някаква бензиностанция след Долни Дъбник, слънцето така мързелешката ме беше напекло, че мигом ми изпари всякакво желание за културни мероприятия! Викам си, абе я сега като му седна ей тук на масичката отвън на теферич, па като му захапя една ми ти миризлива пура, па като му засърбам туй ми ти кафе… Панорами ще гледам! Ей ти панорама насреща!  Абе, с две думи…балканска му работа!
     След  дълбокосмисленото решение да пропусна културната програма и след като за кратко се помотах като муха без глава из бензинджийницата под изпълнения с подозрения поглед на госпожа служителката, взех едно кафе и тежко тежко се разположих на масичките отвън. Традиционно седнах на място за шестима. Така де...аз самият си заемах място за двама и багаж и това, онова, а и обичах да ми е просторно така да се каже... Тъкмо дръпнах с наслада от пуричката, на която драснах клечката и към мен се приближи усмихнат младеж. Хммм... Познавах ли го? Не го ли познавах? А де? Определено не се славех като голям физиономист и често ми се налагаше да си говоря приятелски с някакви хора, които очевидно ме познаваха, но аз не можех да кажа същото за обратното. Здрасти, колега! – реди младежът- Накъде така? На събора в Сопот ли? Аааа, оооо, мммдаааа, ааа не-отсякох твърдо аз! Не съм към Сопот, а още пък по-малко за събора! Бях на събор и сега си се прибирам! Ама Сопот мисля да го пропусна с пълна сила! Защото ние-продължава младежът- към Сопот, ама с колата, щотооо.... Повече не го и слушах! Алооооу, колегата! Че какъв колега си ми ти, като ми ходиш на МОТОсъбор с АВТОмобил, а?
     Плевен преминах по най-идиотския начин, който можах да сътворя! Понеже нямах Бог знае какво желание да влизам в града, а знаех, че пътят за Ловеч е нейде на противоположния му край, направих една панорамна обиколка на плевенското околовръстно или там както и да го наречете пътя за Русе и след като минах на парад покрай всичките налични проститутки в региона, на Гривица направих елегантен обратен и наново занавлизах в града, ама друго си е да е от друга гледна точка! Спрях за кратко, колкото да извадя някаква заблудена муха от окото си (традиционно си карах без спуснат визйор!) и се впуснах в дебрите на града... А, хич не се влизаше в града от тази страна, шъ знайте! Ама хич! Направо си се забих в някакво панелно гето и докато не го обходих нашир и надлъж, така и не налучках верния път към изхода в посока Ловеч! Има няма двайсетина километра навъртях в лутане, псуване и издирване на пустия му път, който беше за зла беда, изчезнал в дън земя...
     Цялата тая работа естествено бая ме изтощи и съвсем закономерно на някакъв крайпътен хан „Шкембе Чорба Рейсинг Тийм“ спря за проверка на местната кухня! Кухнята си беше ок, въпреки сумрачно-призрачният изглед на запуснатия хан и въпреки очевидната експлоатация на малолетни. Сервитьорката беше на видима ранна ученическа възраст, ама тъй е – като си нямат Закрила на детето в дън горите тилилейски, децата вместо на тъпотии си се учат на труд! От малки... Ама, айде, това е една друга, дето не му е момента да я захващаме!
     Ловеч разбира се минах транзит в полусънно състояние, щото то старите хора като се нахранят и им се доспива, но геройски се крепях върху мотора, въпреки че ми костваше доста усилия. 
     Оттам нататък нещата бяха повече от прозаични. Троян също минах транзит и след като сипах малко бензинец в задъханата машина, подгоних Черньо нагоре по баира. Беклемето ми беше сравнително познато трасе и се възползвах от топлото време и рехавия трафик, за да се насладя пълноценно на днешното возене! Щото то шкембе чорба шкембе чорба, ама и каране си трябваше! Возане, ако трябваше да задълбаваме в спецификата на един съседен нам говор – сръбския.





    На превала традиционно спрях да се полюбувам на Подбалкана и Средна гора, традиционно щракнах някоя друга снимка и се заспусках лежерно надолу.



     Надолуто не ми беше толкова интересно като изкачването и затова спусках мързелешката, почти по инерция, точно колкото да изнервям и без това изнервените бракя шофери в консервените кутии.
     Оставаха ми стотина километра до Софето. Бензин имах, настроение също. Мислех за Буковски, мислех за Милър, за Селин, за Капоти. За Дзен, за поддръжката на един мотоциклет. За пътуването като самоцел, а не с цел. За БАГ и модерните мотори. За Козлодуй, за Лом, за циганите в Арчар и нищо-не-знаещата мома в хотела от сутринта. За Мездра и Подбалканския. За Слънцето препичащо септемврийски в небето. За това, че като никога, ми се очертаваше прибиране по светло!  Пътят беше прекрасен, животът беше прекрасен, двигателят ръмжеше сърдито в краката ми, а аз исках да съм негър в щата Алабама...значи.

Няма коментари: