Амстердам

     Най-после настъпи часът за нашето доста упорито и последователно планувано пътуване до Амстердам! Още от юни месец се канехме да ходим на гости на Уша и Сорес, ама все това, все онова… И ето, сега стоим и нервно потропваме на терминал 1 на софийското летище… Но преди да поясня защо някой сме нервни, малко предистория.

     Естествено, най-лесният и удобен начин за да се докоснете до атмосферата на Амстердам е да си хванете някой директен полет до Схипхол и от там „воала“ — с метрото за нула време сте на червените фенери… Но! Офертите от порядъка на 1000—1200 лв за двамца някак не ни бяха по вкуса (или по-скоро по джоба) и затърсихме алтернативи! Така попаднахме на следния вариант — с Уиз еър до Дортмунд и от там с Дойче бан (немското БДЖ) до Амстердам! Лоукост офертата беше 107 евро за двама (отиване и връщане), а офертата с хиляда „ако“ — та (АКО резервираш сега, АКО платиш през интернет, АКО пътуването ти включва уикенда, АКО платиш с точно определена кредитна карта и т. н.) на немците чинеше точно 78 евро! За по-евтино пътуване дори и не бяхме мечтали! Всичко звучеше много апетитно, но тук започнаха неразбориите — банката загуби едното ми плащане и в продължение на два дни и с много скъсани нерви и писане на сто неща, плащането беше открито, ама аз междувременно го дублирах, защото гонехме някакви си там срокове… Е, служителите от банката ми се извиниха, „много съжаляваха, че така са ме притеснили“, че „моят случай е прецедент в тяхната банка“ (сякаш това ме грееше), но… се оказа, че не мога да си изтегля надвнесената сума! Мога да си я харча за други плащания, но не мога да си я върна „кеш“!?! Е, неведоми са пътищата финансово-банкови… Преживяхме го! Тогава последва следващата вълна на силни емоции! Оказа се, че господата от Дойче бан ни пратили билетите по ПОЩАТА, не с куриер, ами с най-обикновена поща, от онази бавната дето трябва да си пращаш коледните картички в разгара на лятото, за да стигнат навреме! И за да е пълна обърквацията се оказа, че и ние сме си сбъркали адреса! Ужас! След дълги разговори по телефона се оказа, че билети не могат да се преиздават, защото еди какво си и еди що си и ние остана да играем ва банк — или да поръчаме нови, или да си чакаме изтръпнали, пък ако не дойдеха, трябваше после да ги купуваме на място по дебелите тарифи… Играхме рисково и… спечелихме! След близо месец се появи единия билет (е, вярно в другия край на София, но все пак) и след седмица (за да е щастието пълно), от нищото изплува и втория билет! Ура! Ние бяхме щастливи! След толкова нерви и разправии всичко беше ОК! Или поне така си мислехме…



…защото стояхме нервно потропвайки на летище София, а нашият самолет така и не идваше! Вече повече от час! Косата ми се изправяше все повече и повече — така грижливо планираното пътуване отиваше към пълен крах! Ако закъснеехме още малко, изтървахме влака от Дортмунд, за който имахме така трудно откритите билети! И аха да се превърна в пънкар от ужас, шареният самолет кацна тромаво на летището! Отдъхнах си…

     Последвалото „затегнете коланите“, „не пушете“ и другите ала-бала всички сте ги чували. С две думи — изравнихме броя на кацанията с броя на излитанията и кацнахме благополучно в Дортмунд. А тук просто нямаше какво да ни се случи! Все пак бяхме в Германия — страната на иначе скучните, но много педантични и точни германци… Е, оказа се, че има разминаване в разписанието на автобуса за града от има няма половин час, но си викам „абе нали съм си вече човек на възраст, кой знае какво друго съм гледал“! А на вън един вятър, не е за говорене! Ама ние упорито стоим и чакаме.

     Стигнахме на гарата точно навреме (леле колко пънкари се събират на тая гара) и чинно си зачакахме влака за Дуисбург, откъдето правехме връзка за Амстердам, а там всичко написано, разграфено, чак буквички нарисували по перона, където ще ти спре вагона! Абе, с две думи, педантичност и скука до безумие! Какво ли се загледах по едно време и що да видя — срещу нашият влак се мъдри 10 минути закъснение. А стига бе, ама нали това не е БДЖ, нали сме в Германия, как е възможно? След малко цифрата стана 15, после 20 и във въздуха взе да витае напрежение… В крайна сметка влака си дойде със солидното закъснение от половин час, а ние все повече виждахме как ще спим по гарите в чакане на някакъв следващ влак! Красота! Аз нали съм си тъмен балкански субект (в интерес на истината тук таме ме заговаряха на турски), издирих началника на влака, за да го питам „И к’во прайм ся, а?“, а той завалията грам български не вдява, пък да не говорим за английски! С възможно най-сърдитата си физиономия му показах билета, сочейки си часовника дето го нямам, а той взе че се впрегна, въртя по някакъв телефон няколко пъти и накрая вдигна рамене… Е, хубава работа!

     Слизайки на Дуисбург просто се уверихме, че сме изтървали последния за тази вечер влак за Амстердам… Точно, когато всичко изглеждаше загубено, се оказа, че освен нас има още няколко човека със същия проблем, а те бяха холандци, които бяха напълно наясно, че имат ПРАВА! След някакви неразбираеми препирни, чичкото на гарата (ей, Дудек, ако не бяха холандците щях да те бия, да знаеш) ни пренасочи на някакъв влак за Емерих, което беше кой знае къде и ни даде някакви талончета. Оказа се, че Дойче бан ни плаща таксито от Емерих до Утрехт (около 120 км), понеже сме изтървали влака по тяхна вина!?! Е, това не беше за вярване! До последно мислех, че нещо не съм разбрал, но когато таксиджията ни прибра талончетата и усмихнат ни пожела „ауфвидерзен“, разбрах, че приказката е реалност…

     Ето ни най-после в Амстердам! Часът е два, навън вали и духа ужасно, а градусите са три! Първите ми впечатления бяха: че толкова много колелета на едно място не съм виждал през живота си, че холандците са луди (карат си безгрижно велосипедите и въобще не им дреме, че вали, или че духа, или че е студ — карат и пушат, карат и говорят по телефона, карат по двойки и си говоооорят беееез да бързат, с една дума КАРАТ), че във въздуха просто мирише на трева, че всички говорят английски и че имат перфектен градски транспорт (през цялата нощ имат автобуси по основните направления през половин час)! Отправихме се към Райхерсбос (гетото, в което живеят Уша и Сорес — място, където иначе казано бели хора няма). Егати гетото! Навсякъде осветено, чисто, спретнати двуетажни къщурки (е вярно еднотипни) с малки дворчета отпред, местата за паркиране разчертани и всеки си спрял в квадратчето… Никаква следа от така типичният български хаос… Някои хора се оплакват от това, че всичко е толкова подредено, че чак лъха на скука! Ех, да им има скуката!

     Следващите дни прекарахме в обиколки из града. Нямаше как да пропуснем Райхсмюзеум-а (има доста творби на Рембранд) и музеят на Ван Гог (апропо холандците си му викат Ван Хох), а там освен творбите на Ван Гог имаше и доста неща на Тулуз-Лотрек, Моне, Пикасо, Писаро и много други, основно от холандската и френската школа)! Оказа се, че музеите им са огромни и невероятно посещаеми (и то основно от млади хора!) и от всякъде си струваше 10-те евро за вход! Уви, до музея на мадам Тюсо и къщата музей на Ане Франк не стигнахме, но ако имате някога възможност не ги пропускайте (за мадам Тюсо си пригответе 20 евро, а за Ане Франк 10).
Пропуснахме и возенето с лодка по безбройните канали на града, но и това си струва, ако човек разполага с така скъпоценното свободно време!

     Нямаше как да пропуснем квартала на червените фенери (доста е колоритно повярвайте!) Някак се чувствах неестествено, защото бях с гаджето, а там аудиторията е основно мъжка (разбираемо), но за пореден път се убеждавах, че Амстердам е град, в който на никой изобщо не му пука за никого и нищо! Оказа се, че има и други двойки, които ходеха, около „колибките“ на проститутките, не бяхме само ние. Имаше доста спуснати пердета(знак, че вътре има клиент), но имаше и доста скучаещи и чакащи. Жалко, че холандците са приели разпоредба да се затворят „червените фенери“ (които всъщност са си червени неонови лампи! Е, все пак живеем в 21 век!)! Били създавали лоша репутация на града…Друга характерна холандска особеност е, че кофи шоповете всъщност не са кафенета, както някой би си помислил! В тях се намира голямо разнообразие от джойнт, хашиш, гъбки и още какво ли не, е впечатляващо! Един джойнт е на цената на кутия цигари-около 4 евро! (Редакцията се разграничава от рекламирането на упойващи вещества:-)

     Има си и доста клубове с музика на живо — ние се задоволихме да пийнем по няколко бири в „Бърбън стрийт“. Определено горещо го препоръчвам за почитателите на блус и джаз музиката! Ако решите да ходите там може да се съобразите и със следната особеност — клубът отваря в 22 ч. и до 23 се влиза свободно, а после се плаща (мисля 4—5 евро)! Е, ние като истински ганьовци влязохме точно в 22.50!

     Един ветровит следобед, мотайки се с метрото, на „Беймер арена“ се сблъскахме със солидна група футболни запалянковци, връщащи се от вечното дерби Аякс-Феенорд! Е, по-скучни запалянковци не бях виждал — попяха, повикаха, потропаха и след две-три спирки вече се бяха умълчали… Какво ли биха казали, ако попаднат на стълкновенията след Левски-ЦСКА да речем?

     Момента, в който ни доскуча (а това в Амстердам много трудно може да се случи), решихме да поразгледаме Ден Аах (демек Хага), да се пошляем, да отидем до плажа, с една дума да се помотаме активно! Хага се оказа много готин град, с огроооомен плаж! Какво ли би било там през лятото? То и сега крайбрежната улица беше пълна с народ, а през лятото направо не ми се мисли…

     И тъй като всяко нещо си има край, в едни момент просто трябваше да се прибираме! Доста умълчани и омърлушени се добрахме до Дортмунд (този път влакът беше точен), стоически дочакахме самолета (три часа и половина закъснение) и отново „затегнете коланите“, „не пушете“ и други бла-бла-бла, два часа път и благополучно приземяване. Следваше безкрайно бавната паспортна проверка, двайсет минутно чакане за багажа, безмълвно подминаване на „елегантно“ изглеждащите господа, подвикващи покрай теб „Такси, мистър!“ и преговори с легалните таксиджии — единия на близо не возел, на другия не сме му харесвали, третия нямал място за багажа ни в багажника, докато четвъртия индивид изпускайки кълба дим в лицето ми ни качи с „Ебах мааму тая аерогара… Уффф, тцъ, тцъ, тцъ…….. Е, аре качвайте се де, нема ви чекам цела нощ я!“
Добре дошли у дома!