(Ре)капитулация - втора част

           Предходната част  Т У К

       Сещам се как преди няколко години се бяхме залетяли за Раяц и как уверено и със самочувствие, от Видин „погрешили сме пут“! Хе-хе-хе... Защо сме се залетяли ли? Защото байо ви Фори допреди година и половина не живееше безметежно у прованса на село, а си беше пак селянче, ама софиянче! И като всяко редово селянче-софиянче бачкаше от сутрин до здрач и от здрач до сутрин, бачкаше за хер маджести Бос ефенди и вечно нямаше време и вечно нещо му се прецакваха плановете като затръгваше нанякъде! Защото се е случвало Хер Маджести Майн Бос да ме е връщал на ура от Сараево, щото....има работа примерно! Та, естествено, се бяхме залетели, щото вместо у два подир пладне, ние бяхме укъснели и смогнали да отлепим от софийските потайности нейде към 4 следобед. А защо „сме се погрешили ли“? Ми щото байо ви Фори (тъпо) и упорито продължаваше да е отвратително ретроградна (това е нещо като ретрограден Меркурий, ама по-така някакси) консерва и упорито ползваше за навигация единствено една изпокъсана хартиена карта на Сърбия и Църна гора от някъде сигур 63-та големия дъжд... Освен това байо ви Фори твърдеше, че никога не се губи, щото има безпогрешен нюх за пътища и посоки и щото на плахия опит на Поли да се ползва от благата на ДжиПиЕс цивилизацията беше отговорено с „Шшшшш, как?! Кой?! Аз?!?!?“ и с увереността на стадо бизони през индианска (пардон американска) прерия, се понесохме вместо към Брегово към Връшка чука и Зайчар....

Северозападнал пътепис - част 2

    Предходната част (ти да видиш, имало такава)  Т У К

    Ненавиждам да ми звъни телефона, когато пътувам! Особено служебния! Всъщност, колкото и архаично и задръстено да звучи, не обичам да ми звъни телефона въобще! Колко хубаво беше едно време – звъниш по телефон с шайба, ако евентуално родителите ти не са я скрили, именно за да не звъниш и по телефон със жица, чакаш баба ти Славка да спре да реди клюки с колежките (щото и телефонът ти е дуплекс), та да можеш да се чуеш с бай ти Митьо, да излезете да изпафкате по цигарка...

     Та звъни ми значи телефона. Вдигам, въпреки че ми иде да го изтрескам в земята! Здравей, аз съм Миро! Здраво Миро! – с ентусиазъм отговаря моя милост, щото може пък да е оня Миро – Майстор Миро с плескавиците! Да, бе да....надай се! Просто Миро! Клиент Миро! Имам вика проблем! Миро, мъдро заключава моя милост – всички имаме проблеми, не се коркай! Мен ме няма в Мордор! Да де, а аз – вика – сега какво да правя като те няма?! Е, а де!? Човек ще си помисли, че съм саде един единствен и незаменим в милионната ни столица! Пращам Миро да тъсри решение на проблемите си на местно ниво, а аз за пореден път се заричам да не вдигам (особено на непознати номера) докато отмарям...

     Отлепяме от граничния пункт и съсвесм след кратко навлизаме в онова мнооого китно село в Сърбия – Кобишница.

    Не помня кой, но скоро някой ми развиваше теории, че селото било китно, живо и богато, щото там живеели сръбски цигани видиш ли! Дрън-дрън... Глупости на тъкалета! Че то и по нашите села живеят цигани, ама визията няма нищо общо с Кобишница – ай няма какво да се лъжем...