Показват се публикациите с етикет Косово. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Косово. Показване на всички публикации

неделя, 1 май 2022 г.

(Ре)капитулация

      

      Всичко започна така:


      И завърши така:


     Но понеже няма да пиша хайку, а пътепис, а и ме знаете, че не съм по кратките        истории, да ви разкажа с няколко (ееее, айде да са малко повече от няколко) думи какви ги замислихме и какви сътворихме през Великденските празници...

петък, 18 януари 2019 г.

Имало едно време (пътепис) - This is the end...

      Предишната част беше Т У К

      ГКПП Ярине. Пак там нейде на Балканите.

      На границата опашката е колосална! Не знам защо, но е егати бутаницата. От наша страна са се наредили плътно две колони и се вият по протежението на няколко завоя. От отсрещната не мога да видя добре, а и честно казано много много не ме касае. Касае ме някак да пресека тая со никаква граница, че да мога да си се прибирам към дома по възможност по-експедитивно.  На фона на рехавия трафик, тая работа с опашката от коли и камиони нещо не ми се вижда нормална! Направо не ми се мисли кога ли точно ще мога да премина в сръбско. Спирам, като естествено съм се прибутал маааалко по-напред, да кажем към средата на опашката. Най-отпред не смея да се навра, или поне не на тоя етап, че да не си изям боя от някого. Хората са видимо изнервени и видимо чакат от доста време.  Гася мотора и се поразхвърлям. Ще се чака. Мноооого ще се чака! Присламчвам се лека полека към групичка мъже над средната възраст, поздравявам и питам какво става. Границата била затворена! По дяволите... Веднага ми минава през ум, че на тая размирна плюнка земя пак някой нещо е полудял и я е застрелял някого, я е барикадирл пътя, я някой юнпрофорец са го отнесли  като куцо пиле домат. По дяволите още веднъж! Просто се виждах как си отвисявам тук цяла вечност. Не знаех как мога да разбера дали в цялата държава са затворени граничните пунктове, или само този, или пък само тези няколко, на които се случваха ексцесии отвреме навреме. Не знаех и как да питам и без това изнервените хорица, защото темата с тая пуста граница си беше доста деликатна. За едни имаше граница, за други не, за едни такава държава като Косово изобщо нямаше, за трети.... За момент се замислям дали да не се прежаля да си пусна телефона и да чета в нета, но бързо бързо здравият разум надделява! Не бях толкова богат! Още вчера мимоходом мярнах при влизането в Косово, че смс-ът, който получих от мобилния оператор, освен, че ми пожелаваше „Уелкъм ту Монако!“ (имаше някаква врътка с кодовете на мобилните оператори и част или пък един от косовските ползват международния код на Монако,  друг на Словения, въобще голяма каша с тея мобилки, но пък някак си ми беше гот  като получех смс с уелкъм ту Монако! Някак гъзарско ми се чинеше! Щото аз и Монако...), ами и ми пожелаваше по никакъв начин да не ползвам интеренет, защото тарифата беше повече от убийствена – нещо към 25 лв за мегабайт! А немаше нужда...

Имало едно време (пътепис) - Северно Косово

       Предишната част   Т У К


     Ден след Джурджевдан.

     Северен автономен район. Косово.

     Имам не повече от 60-тина километра до „границата“. Бях почти убеден, че няма да правя повторни опити да влизам в Северна Митровица и да се мотам, защото и без това темпото ми беше никакво, за сметка на многото километри, които ме чакаха. Айде, ще карам напред, а в Лепосавич ще отбия да търся нещо за хапване...

     Подкарах по (почти) перфектното трасе и лека полека Митровица остана зад гърба ми. Не ми се връщаше! Знам, че плановете ми бяха основно свързани с едно бързо размотаване из северната му част, придружено от плескавицоядене, но...нещата не винаги вървяха по план. Да не кажа, че при мен обичайно вървяха не по план! Викам, мани го сега Митровица, дай да поотхвърля малко километри и да се отдам на насладата от почти пустият,  широк и доволно завойчест път в посока Сърбия. Определено чувствах умора! Умора, която притъпяваше дори и глада, който ме мореше от няколко часа насам.

     В Лепосавич влязох почти по инерция. Градчето с нищо не блестеше, освен може би с новата си (или добре реставрирана) църква. Нищо и никакво малко схлупено градче, с типичният запуснат вид на малките провинциални сръбски градчета. Нямам идея защо (всъщност имам, ама не му е тук мястото да разчоплям темата) малките градчета по земите населявани от сърби изглеждаха потискащо сиви и запуснати, за сметка на разкошните китни и много цветни села! Особено в централна Сърбия какви села имаше... И не е да кажеш, че нямат църни ромляни! Имат си хората! Но имат и живот в селата! Чисто, спретнато и подредено. И мноооого цветно... За сметка на това Лепосавич с нищо не блестеше. Обичайно го ползвах като транзитна спирка за почивка и кафе. Имаше една типична соц кръчма на пазара, в която колчем минавах по тези места, не пропусках да седна на теферич да изпия едно поднесено с пиниз босанско кафе! Та и тоя път така! Викам си дай да ударя дежурното кафе, хем малко да поотморя от митровишката лудница и напрежение, хем си и имах нужда от кафе, хем пък можеше да мерна някъде нещо за хапване.

четвъртък, 17 януари 2019 г.

Имало едно време (пътепис) - Косовска Митровица

      Предходната част   Т У К
    

      Движението си стана типичното албанско хаотично движение. Разочарован или не, трябваше да пресека въпросните села, после да се гмурна в олелията на южна Митровица и да видя като как и къде трябваше да премина през Ибър, за да стигна по-спокойната и по-нашенска Митровица, демек отново тънките сметки бяха свързани със заветните плескавици. В Митровица занавлизах от югозапад. Излишно е да казвам, че оттук никога не бях минавал. Това и бе една от причините да избера това ГКПП! Хем да разнообразя маршрута, хем да покарам покрай въпросното езеро, хем да избегна хаоса на Санджак, хем да си обогатя представите за живота в днешно Косово, хем някак ми се виждаше по-напряко. Напряко напряко ама...то като сложиш и двете граници бонус и напрякото отиваше на кино, но...както вече споменах – въпросът беше да разнообразя тривиалният и до болка познат маршрут през Нови пазар – административният център на сръбски Санджак.

сряда, 16 януари 2019 г.

Имало едно време (пътепис) - Косово-ябълката на раздора

      Предходната част е  Т У К

     Ден след Джурджевдан 2016-та.
     Отново в Косово – ябълката на раздора.


     Наближавам границата с Косово. Оная граница – дето полу я има, полу я няма. Полу, полу, ама баш си я има! Граничен прелаз от типа интегрисани (станали модерни напоследък по тези ширини). Пункт като пункт...като изключим вишките, бодливата тел отстрани, захвърлените (или по-скоро оставените за бъдеща употреба) преградни пирамиди и останките от някакви изгорели камиони оттатък пункта. Тук просто си мирише на напрежение. 

     Напрежението е навсякъде. Напрежение виждам и в очите на служителите, пред които съм се изтипосал ухилен като брюкселска зелка! Викам я счупете гипса бре! Мен само пасоша ми европейски, я съм си жив нашенец! Балканец! Каката, на която подавам червеното тескере определено е оперирана от чувство за хумор. Или мрази мъжете... Или е стара мома и всичко и е криво. Виждам зле прикрита неприязън към моя милост. Ма какъв съм, ма що съм, ма еди си кво си, ма еди си що си... Пфуууу.... Не думай! Все едно исках да ме допуснат до Алкатраз с атомна бомба на борда! Ма чий ще го диря у Митровица, роднини ли имам, приятели ли? Тегава работа. Вече почти бях начертал алтернативния маршрут заобикалящ тая спорна и размирна територия, когато каката след дълго сукане и условничене благоволява свише да ме пусне напред...до другото гише. Айде вика да видим онея дали ще те пуснат! Айде...готов съм да се обзаложим...

събота, 1 декември 2018 г.

Митровица - полит(не)коректно за балканската реалност - част 7

     Предходната част  Т У К


     След като приключвам с кулинарния буламач, който неволно съм си забъркал и след като с наслада изпушвам още няколко цигари от съмнителното бяло пакетче с надпис Дрина, изпружил блажено крака, започвам да се чудя като как да се организирам занапред. Сякаш по албанската част на Митровица не ми се обикаляше. Сякаш и по сръбската част на Митровица не ми се обикалаяше. Сякаш още нямаше 2 часа българско време (не сте забравили, че така и не се ориентирах по кое точно време се движа), за да си затръгвам в обратна посока, а сякаш и си ме беше хванал мързела, та просто примижвах блажено под приятното слънчице. Мдаааа....ми да взема да си затръгвам тогава. Пък вместо по парадния път, можеше мааааалко да го позасуча маршрутеца, с което мигом виждах компенсация на по-ранното тръгване. Е, там щях да кривна през Прокупле, после Лесковац, Сурдулица и оттам по класическия маршрут през Власинското езеро, Трън и емблематичния Перник.

четвъртък, 29 ноември 2018 г.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 6

     Ако сте пропуснали предходната част - ето я  Т У К

    Хапвам стабилно /в крайна сметка да не забравяме основната цел на нашего брата Ганя..., пардон Фори! У чужбинско се ходи да се накльопа, освини и пие кафе естествено! Няма ти гледам някви си там забележителности, разбирш ли... Та приключвам със съществената част от пътуването, когато вече отворил ми се поглед за разни дребни странични неща, виждам, че съм се чучнал баш до някакъв паметник


         Тоя паметник преди го нямаше тук! Сигура! Аз, че съм кьорав и разсеян така е, ама чак път толкова... Правя едно фото на местната забележителност, че да се отсрамя на културна вълна, после правя някакви рахитични опити да се свържа с неизвестно какъв уай фай, за да мога мигом да тагна въпросната „култура“ у фейсбуката – естествено не ми се получава. Та чак тогава вече все пак доближавам, за да хвърля едно око на въпросното нещо. Седя превил врат и се окултурявам – битка, дрън дрън....жертви, дрън дрън..., невинни, дрън дрън, окупатори, освободители и цялата там гама подобни. С две думи аналог на срещащите се често в Косово подобни паметници, които ни осведомяваха, че бай Благой Шиптарски примерно е паднал в храбра битка за освобождението на отечеството и разбира се боднат цервения байрак, само петолъчката им липсваше... Та и тук така, ама от сръбска страна.... Абе, айде хич пък не е да се дразнят албанезетата, ама да речем, че сме смотани и тъпи и хич, ама хич се не сещаме...

четвъртък, 22 ноември 2018 г.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 5


     ЧАСТ 4 е Т У К    

    Всъщност, не хуквам чак така пък на разходка, по-скоро се чудя и почесвам дали първо да ударя едно кафе, или един бурек, че честно казано и от двете имам нужда. Егати, минах през две граници, повече от 300 км и ни кафе, ни храна... Срамота! Поглеждам часовника на мотора – показва си нещо там, но по кое време и колко реално беше тук часа нямах понятие... Не, че ме бъркаше особено. Бях си задал като краен час на тръгване 2 ч. българско време. Време имах достатъчно! По-скоро колебанието беше дали да заложа на бурек или направо да пропусна сутрешната част от кулинарията и да наблегна на тежката артилерия – плескавиците... ОК, решавам, че така и така сутрешното кафе отдаааавна съм го изтървал, та се впускам по главната улица на Косовска Митровица с идеята да диря нещо за душата.

вторник, 20 ноември 2018 г.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 4



     За предната част Т У К

     Знам, че от Прищина до Митровица са някакви 40-50 км. Не съм си направил труда да проверя точно колко, но знам, че е близко. То тук всичко е близко! При миниатюрните мащаби на всичките балкански държавички, просто няма как разстоянието да бъде голямо! Сега друг е въпросът за колко време можеш да го изминеш, защото километрите по нашите земи са мноооого относително понятие! Ще припомня малко усмивки от старите ленти, но преди мноооого години, когато с батя ти Гошо Видински тръгвахме да експлоурваме Албания така се бяхме нахендрили на едни албански 88 км, чееее.... Маршрутът между Пешкопия и Кукъс, част от който беше егати бруталния екстремен планински черен път /апропо, от доста време вече асфалтиран/, че дали ни се вярваше или не, но го взехме за уникалните 6 часа! Да, няма грешка – 88 км. За 6 часа! Това комай ми е най-бавното придвижване при пътуване изобщо. Дори и в Кавказ мисля, че средната ми скорост беше поне идея по-висока... Но, не за отминали стари спомени ми беше думата, а за това, че трасето Прищина-Митровица нямаше никакъв шанс да ми поднесе подобна изненада, защото: първо – се намираше в равнинната част на страната, второ – беше един от основните маршрути в Косово, както и част от международния коридор нам си кой си и беше абсурд да не е асфалтирано! Така, че кроях планове бързо бързо да стигна крайната си точка за деня – Косовска Митровица. Всъщност, за сърбите градът продължаваше да си е именно Косовска Митровица, а не просто Митровица, както за албанците, най-малкото, за да дразнят албанезетата, а и в Сърбия имаше още една или две Митровици, та да става ясно за коя точно иде реч.

понеделник, 19 ноември 2018 г.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 3

      Втората част  Т У К 


      Моторът пали трудно, но все пак пали, което за момента ме устройва прекрасно! Всичко друго са излишни подробности! А и някак по-спокойно се пътува като знам, че имам съпорт с четириколесно на стенд бай, па макар и съпорта ми да е в Румъния, нейде над Букурещ в момента, а аз нямам работещ телефон, ама...и това са подробности... Свирвам, махвам и отлитам от интегрисания пункт. Наистина си е студено, щом моторът е изстинал тотално и сега не ще да откине без смукач, ама ще се стопли, знам си... То и преди две седмици към Одрин като пътувах, сутринта отнесох всичкия студ на света, а после беше временце за чудо и приказ! И днес ще е така – друго нямаше и как да бъде! Правя някаква странна маневра, по нещо като обход след пункта, който заобикаля някакав трап от едната страна и разбира се някакви бараки – сигурен съм собственост на обитателите на трапа отляво – тяхно величество строителните работници, аллах да им дава здраве, дълголетие и топъл асфалт! Въпреки изглеждащото досущ като строителна площадка трасе, аз грам не се съмнявам, че пътят от тук нататък ще е цветя и рози! Защо ли? Хммм...защо? Пак навлизам в дебрите на политиката – нещо, за което в чужбина не се прави, знаете, но! Но...фактите са си факти! В Косово пътищата са в голямата си част много, много на прилично ниво...вече! Бешело каквото бешело! Сега бедно и прогнило Косово се радваше на доста добре и мащабно обновени трасета, докато в съседна Сърбия болшенството пътища особено по пограничните райони не бяха пипани от ранния Тито! Дори нещо повече – на прима виста се сещам за поне два участъка от републиканската им пътна мрежа, дето в сръбската пътна карта са дадени като първокласни и са с червеничко, а като стигнеш „на терен“, се оказва, че теренът си е терен...буквално! Път просто няма! Или поне не в смисъла, който влагаме болшинството асфалтопътуващи! За справка яркочервеният първокласен път между Босилеград и Враня и пътят между Петровац и Бор. Да, Тито е имал нявга добри намерения, а сръбските картографи просто са изпреварили във времето намеренията му... Свивам зад близката баирчинка и да, въобще не съм изненадан – тук е обратното! На картата пътят е даден криволичещ и в бяло четвъртокласен път, а на живо е чисто ново перфектно и криволичещо шосе с все всичките му атрибути – мантинели, знаци, маркировки и прочие убавини. А най-голямата убавиня естествено е пълната липса на трафик! За миг се изкушавам да набримча мотора, нооооо....нали след всеки приятен замисъл трябва да има едно отрезвяващо НО! Но...да не забравяме, че първо пестя бензинец и второ нямам особено желание през ауспусите да вземат да изкачат бутала, сегменти и прочие железария! Така че се задоволявам с едно лежерно и реещо се спускане почти по инерция по оставящият кисел привкус в устата път – така де – протекторат протекторат, ама и ние сме си протекторат като се замислиш, а като затръгвам от Софето за Търговище и се хващам за главата да измисля маршрут, по който да не тропа и лопа като все едно сека директно през царевичака, да не ремонтират за 1768 пореден път някой мост или тунел и някакси да има шанс да няма зверски трафик... А като се сетя колко европейски пари се наляха в пътища и мостове.............

събота, 17 ноември 2018 г.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 2


    Първата част е  Т У К   

      За миг се зачудих дали да не оставя мотора там, където си беше и да ходя да диря някакви хора да ме упътят за посоката или пък да изпрося малко бензин ако не друго, ама пусто къде ти хора околовръст?.... Пак бях постъпил супер безрасъдно и недообмислено. Тук нямало да зареждам, там нямало да зареждам! Те ти сега! Отново вперих поглед в картата, не толкова за ориентир, колкото да се намирам на работа докато мине някой. Бях абсолютно убеден, че ще изскоча на пътя и ще го спра пък каквото ще да става! Да де ама...бях си сам на света! Все едно чумна епидемия беше опустошила всичко около мен. Чувствах се едновременно близо до дома и същевременно безкрайно далече. Реално бях на едни 300 км от вкъщи, но още по-реално бях в някакъв затънтен чукар на някаква полупризната граница в някакво място, където най-общо казано нямаше нищо.

     Повъртях се, почесох се и поради очевидната причина, че оттук скоро надали щеше да мине някой, реших да продължа напред. Някак по-логично ми беше да се целя в пресичането на границата и да търся бензинец оттатък, отколкото да се връщам до Лебане! В случая не неизвестното ме плашеше! А и колкото и да беше абсурдно цивилизацията в района беше именно право напред – в затънтено смотано Косово. Екипирах се бавно и с нежелание. Сега оставаше и мотора да не запали и всичко щеше да се нагласи. Телефон реално нямах, бензин нямах, читав мотор също, наоколо нямаше жива душа, движение нямаше, но странно, въобще не ми беше притеснено – с две думи – прекарвах си страхотно! Йеееебббиииигаааааааааа, животеееееее! – провикнах се с пълно гърло и дори ехото не си направи труда да ми отговори...

четвъртък, 15 ноември 2018 г.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 1


     Суха и топла есен. Да не повярваш... Преди десетина дни бях направил един чуден еднодневен трип до Одрин, от който се върнах буквално разглобен. На следващият ден всяка една фибра в тялото ми крещеше в панически пристъп, нямаше кокалче дето да не усещах по твърде болезнен начин, нямаше мускул, който да не се обаждаше, на всичкото отгоре и очите ми бяха яко подпухнали като на завиден квартален алкохолик. Ама бях щастлив! Наистина щастлив! Някак след като геройски пропуснах сезона, нещо под влияние на топлото и сухо време ли, що ли, но ме беше хванал ищаха да пътувам. Задаваха ми се ден-два почивни дни и пръстите направо ме засърбяха за още едно кръгче преди да закрия сезона! Изкушавах се от мисълта, кроях някакви планове твърде на едро, хвърлях отвреме навреме по някой поглед на картата, колкото да отразя визуално някоя споходила ме идея, после нещо се чумерех и намирах кусури, след което затварях гугъл мапса и точно две минути по-късно отново бях вперил поглед така сякаш никога не бях виждал карта...

     Добре де, Фори, какво точиш лиги като нямаш мотор? Ми нали мотора след одринското пътуване съвсем се разтропа и разлопа, та го остави на сервиз? Ми той сигурно човека вече го е разглобил и захванал да го майстори? Какво кроиш планове не знам?...

     Така де, още след прибирането ми от Одрин закарах мотора при бате Любо да му бае и изучава, че нещо наистина хич не ме кефеше техническото му състояние. Пък и си правех сметки, че съм приключил с карането за сезона и вече е време за по-обстойно техническо обслужване, разбирай тотално разкостване, за да чистим демиджите причинени насилствено на скъпоценната ми моторетка... Не сте забравили за парцалчето затъкнато в масления радиатор, нали? И аз не съм... Та, мотора значи си седеше кротко в сервиза и не знам с чий кроях планове. Тъй де... Плановете са хубаво нещо, но като са без кръчмар са...само планове и мечти.

     Ей тъй на като между другото решавам да мина покрай сервиза на бате Любо. Не, че нещо! Амииии!!! Глупости! Да чукнем лаф, да пийнем по кафе, да се видим...ей таквиз едни работи. Минавам, разбираш ли случайно, говорим си с батя ти Любо за живота, за моторизма, за политиката, всичко както си му е реда, ама пусто мене очите ми все в черната гадина – седи си ей там в дъното свряна и чака ред. Като гледам още не е в насипно състояние, демек не са се захващали с нея на този етап. Ааа, днес, най-късно утре я почваме – видял погледите ми ме осведомява Любо. Мигом сто плана се превъртат в главата ми и изричам ни в клин, ни в ръкав „Ъъъъъ, то малко циганийка, ама дъл пък да не мога да си го взема маторя да покарам събота, неделя, че таквоз...времето арно го дават, пък и аз съм свободен?“ Няма проблеми! – изрича мигом майсторо и се завтичва да ми дава ключа. „Ма то....таквоз – мънкам аз – прекалено ли ще е нахално в събота направо оттук да си го взема, пък дотогава да стои при теб?“. Нахален съм до безобразие, две мнения няма, ама добре, че Любо е душа човек, че ми уйдисва на акъла. Стискаме си ръцете и всеки се захваща с неговите си задачи...


неделя, 18 февруари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част поредна /на Църногорската митница/


     Към предишната част  Т У К

     06.05.2016-та. Някаква измислена граница, някъде на Балканите.

     На църногорската митница е пусто и животът е почти спрял. Мъглата се стеле на вълма. Тишината отеква по околните баири. Само моите зъби тракат някакви неравноделни ритми и нарушават вековната тишина.

      „Еееее, здраво, друже!“ – провиква се незнайно откъде изникналият митнически служител. „Имаш ли зелени картон, друже?“ – Йесте, имам – измежду траканията процеждам аз. „Доообро, друже, доообро!“ и се почнаха тривиалните за подобна ситуация ластици – отдакле, си задакле си, па колко троши, па колко пари е, па чий го диря по околните чукари, па харесва ли ми тяхната страна... „Мчи как! Све е върло лепо!“-старая се да звуча ентусиазирано, макар че ми иде да псувам като сръбски кондуктор още отсега като се сетя за шибания бошняшки трафик долу у Рожайе... Граничният се ухилва доволен и махва с ръка „Возай, друже, возай!“, а и вече си е намерил друга занимавка – отдолу тъкмо е пристигнала една самоходна табуретка /разбирай вехто рено клио/, което грабва цялото внимание на граничния. Нахлупвам каската и ръкавиците, натискам копчето на стартера, вкарвам първа и понечвам да тръгна, когато чувам рев като от хималайска мечка по мой адрес. Дружеееее, врати се, бре, дружееееее!“ – реве с цяло гърло мечката, а аз гася двигателя и смъквам отново каската. „Заборавил пасош, йебем му...пасош заборавил!“

вторник, 13 февруари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Ничия земя/

      Към предишната част  Т У К

      Джурджевдан 2016-та. 

     Сред снегове и мъгли балкански.

     Трасето „Пея-Рожайе“, апропо, е уникално! Казвам го за тези, които не са минавали оттам, както и за тези, които подценяват Косово като интересна от мотористка гледна точка дестинация. Пътят от равното се изкачва в множество серпентини от косовска страна, до височината някъде на Витоша примерно... Асфалтът е напълно приличен по всякакви стандарти, а шосето  обичайно е относително пусто. Изключение правят някоя друга кола отвреме навреме, както и досадно пъплещите камиони натоварени с дървен материал и пресичащи планината в посока от Черна гора към Косово. На една от серпентините има  широка отбивка с кръчмето „Те кула“ – онова с барбекю от стар бойлер, разположено в края на паркинга и малко по-нагоре следва косовският граничен пункт. Там е ясно „Мбаре, мбаре, отдакле, задакле и айде отшумявай нагоре по баира“. След граничните пътят става още по-екстремен, а природата околовръст още по-зашеметяващо красива. Това, ако сте случили трите месеца дето няма сняг около пътя де! От превала надолу,  в черногорска посока, пътят значително се сговнясва и всъщност малко под най-високата точка на прохода се намира и самият черногорски пункт. И тук е отдакле, задакле и продължавате зашеметяващото спускане, докато не слезете ееееей там някъде надолу в речната долина, където се е скътало Рожайе.

понеделник, 5 февруари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - Из Югозападно Косово



     Към предходната част  Т У К

     13.00-14.30. Джурджевдан. Югозападно Косово. В надпревара с дъжда.

     Метнах се на мотора и поех бавно бавно (заради тея с пушките по вишките най-вече и не на последно място заради легналите полицаи), обратно към лудницата и ориенталщината на Дечани. Егати контраста! Само на 4-500 метра един от друг, съществуваха две напълно противоположни реалности, два паралелни свята, две различни вселени. Делеше ги бодливата тел на оградата и шепа въоръжени до зъби военни.

    Подминах и втората вишка с наредените зигзагообразно бетонни пирамидки, помахах и свирнах на войничето във вишката, но оня темерут дори не ме отрази!  Не, че представителят на местното племе „Шумахеровци“ ме отрази по някакъв начин! Амииии! Глупости. Направо си се изнесе на ура пред мен с вехтата Джета без въобще да ме вижда! Че защо да ме вижда? Имам мотор, имам проблем. Карам трийсе годишна Джета – аз съм безсмъртен. Изпсувам грозно и на сръбски та барем фитипалдито ме чуе, ама нейсе...това не променя факта, че едвам не се убих в тая самоходна консервена кутия.  Връщам рязко газта, още повече, че стигам заветното кръгово на мегдана на града. Тук движението продължава да е пъплещо-изнервящо. Съумявам някак да се включа в кръгчето. Разминавам се на косъм с един, втори, трети и се изплювам от другата страна в посока Пея. Тук пак отиграваме добре познатото „спри-тръгни“, но избор нямам. За миг се изкушавам да кривна в някаква пресечка и да търся алтернативно трасе, нооо...абе я да си карам по пътя, който познавам! Един Господ знае къде ще се набия у някой задънен сокак или някоя нива и само ще загубя ценно време. Поглеждам към надвисналите буреносни облаци над Проклетия. Мдааа...времето в момента определено е фактор! Беше ми ясно, че ще ме вали, но все пак напъна беше да мина максимално количество километри, преди да се случи неизбежното – дъжда...

     Криво-ляво се измъквам от Дечани и започвам да осъзнавам, че тоя пустия мотор имал и други скорости освен първа! Да не повярваш... 

четвъртък, 1 февруари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Манастирът Високи Дечани, Косово/

     Към предходната част Т У К

    
     Малко след пладне. Манастир Високи Дечани. Косово.

     След няколко минути бях в подстъпите на най-странният манастир в световната история! В дъното на пътя се виждаше вишка с някакъв въоръжен човек на нея, с чували с пясък и прожектор на върха, а под нея наредени на зиг-заг няколко бетонни пирамиди плюс легнали полицаи. Чувствах се все едно влизах в Пентагона! Долу в полето зад вишката се виждаха няколко монаси обработващи манастирските ниви. Сега дали сееха картофи или нещо по-конвертируемо само смеех да гадая! И то наум! Бях в район, в който да мислиш на глас не беше здравословно...

вторник, 30 януари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - Между Джаковица и Дечани



  Към предходната част Т У К    

   Едвам се включих в пътя. Егати движението, егати чудото! Поседях, поседях стиснал здраво съединителя, извивах врат ту наляво, ту надясно, гледах жално точещата се колона в посока Призрен, гледах и точещата се колона в посока Джаковица. Жално... Слънцето прежуряше, а в далечината над оная проклетата планина се събираха буреносни облаци. По мен се стичаха вадички пот. Засякох нагло един голф и излетях със свистяща задна гума на шосето! Е, крайно време беше! Погледах известно време в огледалата дали оня лумпен от голфа няма да ми го върне като ме прати в канавката да бера гъби, но той не реагира по никакъв начин. За мой късмет всъщност...

четвъртък, 25 януари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част 9



     Към част 8 Т У К

     Икиндия. Нейде по прашните пътища след Призрен.

     Бях спрял на една бензиностанция между Призрен и Джаковица. Беше почти пладне, а слънцето напичаше здраво. В далечината се събираха черните облаци от мрачната прогноза на всички метеорологични сайтове, които бях гледал. Мислех да заредя и да седна на отсрещното кафе да поотморя, пийна още едно кафе и да пусна един смс, че съм жив... Е, жив съм де! То чак не ми се вярваше! След месомелачката наречена Призрен, просто не знаех как съм стигнал дотук! Този град винаги ме изправяше на кътни зъби. Той сякаш беше квинтесенцията на косовско-албанското безумие, наречено пътно движение! То не бяха изпреварвания и засичания, не беше избутвания към тротоара, не беше каране на една боя от стопа ми, не бяха спретнати младежи търчащи насам-натам с подноси чай, не бяха забулени ханъми пресичащи коя от коя по-безумно и безотговорно. Не бяха пешеходни пътеки, на които никой не спира, легнали полицаи, които никой с нищо не беше обозначил, луди каращи в насрещното, на зиг заг, спиращи, тръгващи, свиркащи, гледащи втренчено през запотеното предно стъкло и дори въобще не гледащи... Можех да кажа само едно-пфууууу....оцелях! Та, с две думи – определено имах нужда от кафе и малко време да спрат да ми треперят краката...

четвъртък, 18 януари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част 8



     Към предишната част Т У К

     06-ти. Сутрин, Косово и Метохия/ Република Косово/Южна Сърбия      

     Каква я тая измислена и объркана държава, ще кажете мили деца?... Е, каква, каква? Такваз! Дето полу я има, полу я няма. Странна и объркана държава. От една страна изконна сръбска територия, от друга чисто визуално и сетивно нищо сръбско няма у нея! Точно колкото района на северната гара в Париж навява мисли за Франция и френското, точно толкова и това малко парче земя скътано измежду планините има сръбска визия... Беше под сръбска юрисдикция, ала се разбутаха нещата на политическата сцена и шиптърските главорези с безценната подкрепа на Барака-та туриха ръка на контрабандните канали на Балканите. Подкрепени от шовинизма за Велика Албания, някои си повярваха твърде много, други потриваха ръце, защото виждаха Божият пръст, който заканително махаше на сърбите заради клането в Сребреница и Горажде. Западният свят упорито ни убеждаваше, че лошите чичковци сърби са потиснали горките нещастни албанезета и това е тяхна изконна борба за независимост, докато с лека ръка продължаваха да не виждат милионите потиснати кюрди в Югоизточна Турция, нооо.... Как беше? За политика в чужбина не се говори! Не се говори, не се говори, но точно този път бях решил, че ще се навра в онази спорна територия в Северозападно Косово наречено Северен автономен регион. Териториално се намираше в Косово, но беше населяван от сърби, логично непризнаващи централната косовска власт и формирането на новата държава, имаха си паралелни структури, ползваха за разменна монета сръбските финикийски знаци, караха колите си без номера и имаха много повече сръбски знамена на глава от населението, отколкото имаше в цяла Сърбия по всяка вероятност... Апропо, същото можеше да се каже и за албанската част на Косово – там имаше много повече албански знамена, отколкото можеше да види човек в самата Албания! Странни страни, странни нрави, Балкани... 

петък, 12 януари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част 7



    Към част 6 Т У К

     По пътя, Македония.

     Учудващо бързо стигам Куманово. Слънцето прилично ме стопля и като никога се движа съвсем по план. Доволен съм! Малко ми е непривично. Обичайното ми придвижване из района е в обратна посока и традиционно в най-добрия случай на свечеряване, а най-често среднощ. Незнайно защо, този път съм решил да обърна посоката и се движа срещу течението – тоест, не завършвам с Македония, а започвам с нея! Сигурно се притеснявам докато извъртя скромната си обиколка по близките Балкани, държавата БЮРМ да не изчезне от картата, затова бързам да я претупам транзит... Или поне североизточната и част.