Показват се публикациите с етикет Видин. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Видин. Показване на всички публикации

неделя, 5 май 2019 г.

Видин, Сърбия - част 2

          Първата част беше публикувана преди мноооого време  Т У К


          Винаги съм казвал, че подобно на времето, пространството също е едно изключииително разтегливо и абстрактно понятие! Видин винаги ми се е струвал, че е на онова на географията и то не, защото е сбутан ей там нейде у горния ляв ъгъл на картата, а защото не помня някога достъпът до него да е бил лесен и безпроблемен! Колчем сме затръгвали натам, или Петрохан ще е в ремонт, или точно обратното – ще има крещяща нужда от ремонт и няма да става за каране, или магистрала „Хемус“ ще е в ремонт (апропо, тя е в такъв откакто свят светува и очевдино нейните ремонти ще надживеят апокалипсиса на света), или път Е 79 ще е нещо безподобно като подобие на път, или ще е затворен и ще е пренасочен през Арчар, който също е мани-мани...Въобщеее...малко трудно е за квалифициране пътната ситуация в милия ни Северозапад! Вярно, има много забутани дестинации по нашенско, но такова отсвирване от всички видове институции у родната ни държава, като към видинско, комай...нема!

неделя, 10 февруари 2019 г.

Северозападнал пътепис - част 2

    Предходната част (ти да видиш, имало такава)  Т У К

    Ненавиждам да ми звъни телефона, когато пътувам! Особено служебния! Всъщност, колкото и архаично и задръстено да звучи, не обичам да ми звъни телефона въобще! Колко хубаво беше едно време – звъниш по телефон с шайба, ако евентуално родителите ти не са я скрили, именно за да не звъниш и по телефон със жица, чакаш баба ти Славка да спре да реди клюки с колежките (щото и телефонът ти е дуплекс), та да можеш да се чуеш с бай ти Митьо, да излезете да изпафкате по цигарка...

     Та звъни ми значи телефона. Вдигам, въпреки че ми иде да го изтрескам в земята! Здравей, аз съм Миро! Здраво Миро! – с ентусиазъм отговаря моя милост, щото може пък да е оня Миро – Майстор Миро с плескавиците! Да, бе да....надай се! Просто Миро! Клиент Миро! Имам вика проблем! Миро, мъдро заключава моя милост – всички имаме проблеми, не се коркай! Мен ме няма в Мордор! Да де, а аз – вика – сега какво да правя като те няма?! Е, а де!? Човек ще си помисли, че съм саде един единствен и незаменим в милионната ни столица! Пращам Миро да тъсри решение на проблемите си на местно ниво, а аз за пореден път се заричам да не вдигам (особено на непознати номера) докато отмарям...

     Отлепяме от граничния пункт и съсвесм след кратко навлизаме в онова мнооого китно село в Сърбия – Кобишница.




    Не помня кой, но скоро някой ми развиваше теории, че селото било китно, живо и богато, щото там живеели сръбски цигани видиш ли! Дрън-дрън... Глупости на тъкалета! Че то и по нашите села живеят цигани, ама визията няма нищо общо с Кобишница – ай няма какво да се лъжем...

четвъртък, 17 ноември 2016 г.

Значи значи...(пътепис) - част 4

     Част 3 Т У К

     Значи...повъртях се, каквото се повъртях около мотора, позяпах насам-натам, ( а то честно казано, нямаше кой знае какво да се зяпа) и продължих с бясна скорост по дъъъългата права. Почти без да намалям профучах покрай двете ченгета старателно скрили се в крайпътните трънки, ама нейсе...моторът номер отпред нямаше, това беше положението.

събота, 12 ноември 2016 г.

Значи значи...(пътепис) - част 3

       Част 2  Т У К 

       Сутрин е...значи.  Спах зле. Някак се чувствам като в командировка. Нямам обяснение защо... Първата ми работа е да погледна през прозореца – небето е кристално синьо и няма и помен от облаци, а температурите най-вероятно са нейде малко над нулата, т.е. нямаше никакъв смисъл от бързане. И без това нямаше да тръгна в тоя сутрешен мраз... Не знам за вас, но аз лично имах някакви комфортни за каране температури и според собствените ми сложни философско-екзистенциални разбирания, при температури под 10 градуса избягвах да карам, защото откровено казано си мръзнех. Да, знам, веднага ще ме оборите, че няма лошо време, има лоша екипировка! Дрън-дрън... Море, каквато и да беше екипировката ми, при студен асфалт и възможни заледявания на усойни участъци от пътя, хич, ама хич нямаше да се чувствам спокойно. Но...хайде, за да спят спокойно господа дървените философи със специалната екипировка и големите мускули, ще го кажем така – според собствените ми потребности и скромна откъм цени, качество и хай-тек качества екипировка, аз избягвах да карам при температури под 10 градуса. Е...поне, когато имах възможност и избор...

сряда, 9 ноември 2016 г.

Значи значи...(пътепис) - част 2

     Част 1 Т У К 

     Значи...доста се учудих като намерих моторa така както си го бях паркирал! Нито беше катурнат, нито обран, нито одран, нито нищо! Скука с две думи... И тривиализъм....

     Нахлузих тежките доспехи, отново вперих взор в небесата, където, да, имаше някакви си там облачета, ама чак пък дъжд? Това, Гошо нещо ме занасяше, ми се чинеше... Сложих каската и ръкавиците и опраших в посока Видин. А Видин беше близо...убеден бях! Карах кротко и мързеливо, а пътят продължаваше да се вие край Дунав. Естествено, карти не ползвах, за Джи Пи Ес само бях чувал от приказки в махленската кръчма, а както вече споделих, по тези земи минавах комай за пръв път. 

четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Един североизточен пътепис (Румъния-Украйна-Молдова 2013) - част 1

     ЕДНО ЛИРИЧЕСКО ОТКЛОНЕНИЕ

     Ако днес 30.08.2015 сте се натъкнали на един идиот с черен FJ, който караше като изоглавен през Искърското дефиле, екипиран подобаващо с ръкавиците на баба му, маратонките от Кауфланд, червена тениска втора употреба и каска тип "динена кора" и се чудите защо аджеба така поднася по завоите - не се чудете - на предната му гума пише ДОТ 0404, а на задната 2405! Е? То остава и да не поднася! Та това са си гуми на кокал! Аз колата карам с по-нови деееба... 
Та какво за тоя с Еф Джея ли? Нищо. Просто идиота бях аз! И понеже се разминах с минимум 1347 моториста, ако някой му е направило впечатление и се чуди тоя с какъв акъл кара така - ами не се чудете - с никакъв. Просто съм се захванал да вкарам в пътя това черно добиче! И понеже тръгнах айде за малко из града, та айде до Нови Искър, та абе я като съм тръгнал, пък то ако има да става ще става и т.н. 

     Някои са запознати с предисторията на добичето, ама за незапознатите да я разкажа с две думи. Първо добичето си се чувстваше добре, щото живееше в една чудесна държава в по-западната част на нашия континет. Хубаво ама годинките му станали повече, та го подменили с нещо по-свежо и младо, а нашето добиче запратили в източна посока - там, където обикновено свършва земният път на такива като него. По пътищата неведоми добичето попадна в мои ръце! А в моите ръце да не си мотор или кола казано накратко... След като му се порадвах и покарах малко, незнайно защо го запокитих в ръчичките на едни страшни майсторета с една голяма бормашина и ножче за изрязване на туй онуй от мойта скромна моторетка! Дупчили каквото дупчили, рязали каквото рязали - тунинговали демек и за да не е бедата само една, после аз с оня акъл дето го нямам купих от един магазин дето отдавна е в небитието (защо ли) някакво световно неизвестно масло, горещо препоръчано ми от въпросния търгаш! Сипах го в горката моторетка и на всичкото отгоре маслото беше твърде рядко като за адските жеги, към които заминах с добичето... Естествено двигателя попрегря и се поразтропа, щото нали... Последва основен ремонт при други майстори, ноооо....понеже винаги има едно но! Понеже моторетката беше някаква механично скопена версия, майсторите решили да я дотунинговат като премахнат там каквото преценили. Крайният резултат беше, че след тунинг 1 и тунинг 2, посмъртно нямаше настройване на карбураторите! Правиха се всякакви опити и накрая си я взех така. Естествено се вкиснах и естествено моторетката я подпрях в един ъгъл на гаража да отлежава и да чака по-добри времена... Преди две години по-добрите времена дойдоха в лицето на Явор и Галин! Сигурно сто пъти сваляха и качваха карбовете и правиха какви ли не варианти, за да ги вкарат що годе в ритъм, а аз оставаше да си направя разработката на основно ремонтирания двигател. Да де, ама нали все няма време, все това, все онова... Миналата година врътнах едни 20-30-40 км и това беше, та днес реших, че е настъпил Денят с главното "Д". Вчера минах на преглед, а днес се щурах насам натам да разработвам двигателя и да вкарам с каране лека полека в някакви норми карбураторите... 

     И в крайна сметка след всичките тези словоизлияния да си дойдем на думата... Откакто взех пак да подкаравам по малко моторетките насам натам и ме позасърбяха пръстите да понапиша някой друг ред за някои от миналите ни пътувания с мотор. В случая на прицел е пътуването ни от 2013-та. Започвам го лека полека. Със сигурност съм забравил доста от подробностите, но все си мисля, че ще остане и какво да ви кажа! А и по-добре късно, отколкото още по-късно.

КРАЙ НА ЛИРИЧЕСКОТО ОТКЛОНЕНИЕ


събота, 5 декември 2015 г.

Видин, Сърбия - част 1

     Имаше навремето един филм "Париж, Тексас", т.е. не от Париж до Тексас (и назад), а просто градчето Париж, намиращо се в Тексас. По същата аналогия тръгвайки за Видин, се замислих, че "Видин, Сърбия" би звучало достатъчно достоверно, като се има предвид съзнателния геноцид над региона от страна на нашата си държава и факта, че да стигна до Видин се оказва, че най-читавия път е именно през съседна Сърбия... Както се казва - да вземат сърбите да ги окупират, че да се видят у път - поне пътя за Београд е доста по приличен от този до София... Айде видинчани, от мен имате новата табела: Добро дошли у Видин, Сърбия 

     А ето го и самият пътепис (началото естествено-да не нарушаваме традициите)

събота, 28 ноември 2015 г.

Северозападнал пътепис – част 1


     По простата причина, че се явявам образец за класически мързел и неподражаемо разхвърлян тип, по още по-простата причина, че съм склонен към ретроградност и съм задръстена консерва (да не се бърка с консерватор!), по стечение на обстоятелствата мислите ми не текат гладко, а още по-малко пък бързо... Та, поради всичкото гореизброено надявам се няма учудени, че отново пускам някакви бръщолевеници под формата на пътепис, които ще се дописват във времето! А "времето" при мен е мнооооого разтегливо понятие...

    Ден. Ден като ден. Събота... Сив и скучен ден. Работен ден. В нашата фирма, уви, все още не е достигнала мълвата, че работната седмица е на петдневка! Ще достигне. Все някога...

Изкопчил съм си благоговение свише да си тръгна по обед. "Грандиозните" планове за едноседмично пътуване се бяха свили до един половинчат уикенд. Уви... Фактор за това изигра и недотам пресметнатото финансиране на начинанието, както и факта, че седмица преди пътуването се разболях... Сигурно за стотен път тази година. Краката ми все още трепереха. Все още се чувствах слаб и неукрепнал и някак не се виждах да издържа седмица на мотора, както финансово така и чисто физически! По-скоро физически!

     Вместо в 12.00 си тръгнах в 12.30, което си беше чиста проба успех като се има предвид, че все нещо супер важно изниква в последния момент и все никой друг освен моя милост не може да го довърши! Направо не повярвах на късмета си този път и побързах да се изнеса с космическа скорост под киселия поглед на "Хър Меджести май бос", преди да се е присетил за нещо супер спешно и неотложно! Врътнах ключа в стартера на раздрънкания бидон, който може и да е имал славно минало, но сега с много фантазия можеше да се нарече кола! Вършеше ми работа да се придвижвам от точка А до точка Б, което за мен бе напълно задоволително! Двигателя изскимтя отчаяно, пресеца и припука няколко пъти и запали издавайки отчайващи стържести звучи. Катафалката запали, значи пътуването можеше да започне! Оставаше само да ида до гаража, да разтоваря багажа от колата, да я паркирам някъде си, да изкарам мотора, да отида да заредя, да го измия, че всичко беше добило отчайващо еднакъв сив оттенък (то нали много карам напоследък, та....), да напомпя гумите, да отида до нас, да натоварим багажа, да видим как ще овържем шалтетата, че това не го бяхме оттренирали, да се екипираме и да потеглим! Дет се вика има няма два часа и сме тръгнали:) Е да де...аз така и го бях предвидил! Начален час на отпътуване от нас - 14.00. Имаше шанс! В 13.40 си бях пред нас! Паркирах внимателно, оглеждайки се да не ме свали някое от кучетата, че те недолюбваха мотористи, ако и да беше техния стопанин такъв и не беше хич изключено да се озова на земята от засада! Кучетата ги нямаше.... Чудесно! Смъкнах куфарите. Поли ме чакаше в готовност. Нахвърляхме набързо някакъв багаж (така или иначе всеки разполагаше с по един куфар, та можеше да си мятка колкото и какъвто багаж си прецени! Даже и за мотора имаше куфар - в топ касата бях натъпкал всевъзможни жила, ръчки, инструменти, спрей за гуми, масло естествено, че предният път ми се видя, че нещо му мръдна нивото, като всичко това бях уплътнил с двата дъждобрана 5-та употреба, които Поли беше успяла някак да съживи до положение да са горе долу годни за използване)!

     Нещата вървяха по план. Само облаците, които ставаха все повече и все по-черни не ми харесваха. Вярно, че прогнозата си беше гръмотевична, но това не значеше, че задължително трябва да ни вали, нали? Абе нали, нали, ама....нещата с единия куфар се закучиха! Чисто новият куфар, който не бях ползвал никога се оказа незнайно от какво деформиран и след като го отворихме и напълнихме с нужното количество боклуци, просто не даваше никакви признаци, че ще успее да се затвори. Капака и основата на куфара колкото и да натисках и да го сучех, ми се разминаваха с има няма два пръста! Чувствах, че започвам леееееко да се изнервям! Чувствах как по лицето ми започват да се стичат вадички пот. А облаците в далечината се сгъстяваха и приближаваха. Това още повече ме изнервяше, защото бях напълно наясно, че по този километър и двеста метра черен път от нас до селото, завалеше ли, с така натоварения мотор и ТЕЗИ гуми, никога нямаше да се доберем безаварийно до заветния асфалт! Продължавах да суча куфара насам натам, внимавайки все пак да не прекалявам, че да не останем без него! Смъкнах каската, а облаците се сгъстяваха. Резултат с куфара до момента нямаше... Хвърлих с яд якето. Облаците приближаваха... Успеваемост - нулева. Свалих бонето и започнах ядно да попивам облялата ме пот. В далечината засвятка... Натисках куфара... Капака не прилепваше. Вече нямаше какво да свалям от себе си, а облаците приближаваха. Тихичкото псуване се превърна в гръмки майки, лели и баби към създателите на гадното творение, което не искаше да се затвори... Облаците вече бяха над нас... И в този момент.... О, небеса! Иззвъня ми телефона! Служебния!!! С дива ярост измъхнах сатанинското творение от джоба на панталона, избърсах солената пот, която ми пълнеше очите и ми пречеше да видя кой по дяволите ми звъни! Марто... Колега... А нема нужда! Натиснах с все сила червената слушалка и мушнах телефона обратно в джоба. В този момент нещо изпука и куфарът се затвори! Не можеше да бъде! Не е истина! Сложих проблемният куфар на мотора, овързах шалтетата и бутилката с вода върху топ касата и този път пътуването вече наистина можеше да започне! Все още не беше заваляло, а мен ми беше пределно ясно кой толкова упорито ми звъни. Дори и грам намерение нямах да вдигам... Край! Вече не бях на работа! Вече не бях в Мордор! Вече пътувах!