неделя, 28 юни 2020 г.

Vršac като (само)цел /недовършен/

     Вършац.... Какъв е сега тоя Вършац ще кажете? Е как какъв? Вие „Мъртав ладан“ не сте ли гледали, дами и господа? Мммм? Е, те там не помните ли, че всички пътуваха точно за Вършац...
    Та като ми се е забил у главата тоя пусти Вършац и няма отърване! Пусто пробвах с това дето ми е по-подръка – нашенския Вършец, ама не е същото... А и във Вършец съм ходил много пъти, а във Вършац не съм! И ме гложди, та гложди...няма сън! И пусто като ти влезе мухата в подпокривното пространство и няма отърване! И колкото по се каня и планирам, толкова по нещата се объркват! Вече няколко пъти затръгвам в лелеяната посока и все нещо ми спъва добрите налудничави намерения....


     Този път обаче, тихо, кротко и безпланово, правя една леко никаква резервация в последния момент в някакво съмнително село до Кладово, почти за без пари, дето и да отида и да не отида все тая, щото ще изгоря с едни 18 лева, дето.... Махвам с ръка, като да гоня мухите у лятната жега. То, не че е лято и не, че има мухи, а още пък по-малко пък да е жега, ама ей така лаф да става...

    Моторът, естествено, е в незавидно състояние на потенциален полуразпад с тенденции към цялостен такъв и въобще хабер си нямам докъде и дали въобще ще може да ме закара, но с удивително непукистско спокойствие съм решил, че този път тръгвам и ако трябва и пеша ще стигна пустият му Вършац, но ще стигна! Пусто какво съм се запритеснявал, като да тръгвам за накрай света? Поли ме пита нещо за мотора, отговарям ведро, че „све у реду“ и с удивителния средновъзрастов непукизъм си сипвам два пръста ром и паля въздебела пура... Всичко останало ще го мисля и отработвам в движение. Утре...

    А утрето съм на работа, естествено,  като всяка друга прозаична събота... То, целият ми живот мина у работа, мърморя под мустак, ама съдба! Човек или рути стени, прави революции, електрифицира Луната, или просто плюва и псува под мустак и работи в събота. Толкоз!

     Правя си устата да си затръгна малко по-рано от пустата му работа, колкото да мина през Пламен да сменя малко динари и леи и закрачвам с  бодра крачка към гаража. Естествено ме мързи да проверя гумите, но ми се виждат като да има въздух у тях, маслото традиционно решавам, че ще го проверявам някъде по път...евентуално, акумулаторът го държах до последно на зарядното, че беше тотал щета завалийския, а и честно казано май бате ти Любо го беше пенсионирал от някой скутер и ми го беше дал временно, колкото да мога да се прибера до гаража, а аз вече го морях цял сезон! То, приказките за временните работи ги знаете, нали? Е ,не, не...не, че бях чак такава циция, просто не виждах особена логика да купувам точно акумулатор в края на сезона, при най-вероятно последното ми каране за годината...  Ще го мисля напролет! А то това „напролет“ беше толкова имагинерно далеч... Разкачам зарядното, хвърлям една чантичка с някакви инструменти в топ касата, която също временно съм закрепил колкото да не изпадне някъде, докато укрепя и направя като хората стойката за куфарите, за момент се замислям дали да не я привържа с едни ленти за багаж, които ми се подмотваха в гаража, но в последния момент се сещам, че ги харизах на Борката, когато дойде да ми примъква мотора с буса последния път и спирам да се кося за маловажни работи! Предвидливо слагам важните неща (разбирай цигарите, хапчетата, документите и парите) у джобовете и решавам, че не е драма да съм на минус един куфар и някакви отверки и други глупости ако затрия някъде по сръбските дупки куфара и с триста зора се намъквам във вехтите моторджийски доспехи. Мдаааа...или дрехите са умалели, или аз съм се уголемил! С триста зора закопчавам якето, а главата ми пулсира у каската като да експлоадира всеки момент (каската де, не главата), но както казах, аз съм човек с цел и целта ми не е каква да е, а Вършац! Вършац в Сърбия! Всичко друго бяха незначителни технически подробности...

     Пробвам да запаля мотора преди да съм го измъкнал навън, щото не за друго, а да не се мина ако не запали да го бутам по баира нагоре до гаража, като се проклинам, че чак сега се сетих за тая шукаритетна далавера, а не преди да се боря като прасе с тиква с отеснелите одежди, но...за мое щастие моторът криво ляво пали. Казвам криво ляво не заради друго, а защото бендиксът му удивително досадно изпуска и особено при малко по-ниски температури си е цяло изкуство да успееш да го надиграеш и да задържиш да завърти достатъчно пъти, че да запали вехтата машина...и това ако междувременно не задавя мотора, щото тогава палене нямаше естествено...

     Моторът пали. Нито съм изненадан, нито пък скачам от щастие! В крайна сметка най-нормалното нещо на един мотор (дори и моя) е да запали, когато човек е тръгнал към Вършац! Хвърлям бегъл поглед  за евентуални течове от изстрадалите карбуратори, които последните две години правим сигурно за 101-ви път и доволен от резултата избутвам черното добиче навън и хлопвам със замах вратата на гаража! Пай се Вършац, идемо!

     Понеже явно съм от хората дето скачат от крайност в крайност и в момента съм във фазата да не правя абсолютно никакви планове, затръгвам колебливо да излизам от Софето като умувам дали да мина през Калотина, или през Видин и Брегово (сещам се с усмивка за последното ни тотално губене около Видин преди няколко месеца и как вместо на Брегово се озовахме ни в клин, ни в ръкав на Връшка чука) и съответно ако ще е през Брегово дали да хващам Хемуса (магистралата де) или да моря Петрохана? Така или иначе пустата му Стара планина все някъде трябваше да я пресека, независимо дали у нас или по сръбско! Всичките маршрути, които прехвърлях като брадат негър броеница, ми бяха доволно познати и все се въртяха около 300-те километра. Време имах предостатъчно! Часът беше едва 16, демек 15 по сръбското време, а студено започваше да става едва към 7-8, така че...време беше да хващам нанякъде, че докато не тръгна нямаше и да стигна! Не, че имаше гаранция, че като тръгна задължително ще стигна де! Охоооо...историята какви случаи познаваше само...

     В крайна сметка залагам на Калотина, не защото ми е най-близко и на най-сгодно за излизане от града, но и защото само като се сещам за досадната и безкрайна тираджийска  колона по Е79 и започва да ми се гади! Да, по сръбско трасето беше очевадно по-скапано, но пък трафика клонеше към нулата. Сякаш предпочитах да се друскам по дупките, отколкото да се влача с тировете...

     Калотина... Тук нещата се случваха  мудно, по балкански. Не знам защо си мисля, че като за мен Сърбия е нещо като  да отскоча до кварталния хоремаг и ми е адска досада всичкото това тривиалничене с „ма молимо вас туй, ма молиме вас онуй...“, съм на мнение, че господата погранични няма да се мотат, с олимпийско спокойствие да си бъркат в носа и да протакат нещата, като да е цялото време на вселената в тяхните ръце... Всичко се точи адски бавно! Или може би за мен нещата изглеждат протяжни. Не, че бързам, но и не обичам да чакам незнайно какво... Отделно съм доволно изнервен от онова „нещо“ било път някога (по римско време може би), по което ни набутват да се кандилкаме и сучем с мравешка скорост някъде там между Сливница и Драгомана. Напълно бях изключил за безумните ремонти ( или ако щете разширения и подобрения – разбирай  да откраднем едни пари на баламурниците белоевропейски), които течаха с пълна пара – разбирай бай Асан Рома  и бай Мюмюн Белия с по лопата в ръка имитираха нещо като дейност, докато бай Пешо Тариката смуче настървено нафта в туби от минерална вода на сянка зад пътната машина... От цялата тая работа всичкото международно-европейско движение се кандилкаше с пълна сила по остатъците от павирания исторически път, оцъклило зъркели, неспособно на членоразделна реч предвид предлагащите му се в най-натурален вид сървайвъл възможности и само тук таме някакви майки, лели, баби и тетки го отнасяха, маркирайки и местното присъствие в международния трафик... Ееех, къде беше разбрицаната Хемус магистрала и тежкотоварен Е79-трафик, къде....  Пак бях наскочил на погрешното трасе, пак...

     На нашенското гише минавам без да предизвикам интерес, на сръбското митничарят е по-кисел и от мен. Кара ме да му се обяснявам като първолак, та чак и любопитства къде съм щял да нощувам! Добре, че се сетих да разпечатам пустата му и резервация! И то на сръбски! Пограничният гледа отгоре, отгоре, пули се нещо и ме отпраща. Не е на кеф, че ще му мачкам родните пътища... То па едни пътища, промърморвам полугласно, като се сещам за онова подскачащо трасе от Княжевац на север. Екипирам се набързо, за миг се замислям дали ще имам невероятния късмет да се върна утре на самоход с тая съмнителна машина и отпрашвам напред по новичката сръбска магистрала, седнал като връз кактус не за друго, а защото съм изострил старите си уши за всеки съмнителен шум или прекъсване от вехтата машина, та да се вратимо ако се налага, докато това е реално възможно... Това всъщност е и една от причините да пътувам сам последните години. Гошо Видински ме беше обвинил, че пътувам инкогнито, но истината беше, че нито смеех да се уговарям с някого, нито имах желанието да скапвам пътуването на когото и да било! Просто историята не помнеше последните 4-5 години всичко да бе минавало по план – или моторът ще се бъгнеше, или аз нещо, или шефът ще измисли някоя дивотия  в последния момент, или пък друго нещо... Предпочитах в редките случаи, когато нещата горе долу се подреждаха просто да запаля мотора и къде на страх, къде в безумно безстрашие да поема накъдето ми видят очите и да стигно докъдето дал Господът на моторите...

Няма коментари: