Некои размисли при едно пътуване към Долни Милановац 10 години по-късно /недовършен/

                                                     УВОДЪТ:

      Еееех, Белчо, Белчо, сложно нещо е животът! - рече Моканина и следейки с половин око ДжиПиЕса, подкара говедата, пардон бежанците през граничната бразда...
Нерде Ямбол, нерде Стамбул... Къде ти баба Илийца, къде ти дяда ти Йоца, па хептен къде ти моторизъмът до Долни Милановац, ама нейсе! Вече ни баба ти Илийца е баба ти Илийца, ни моторизъмът моторизъм, ни пътуването до Долни Милановац пътуване... То и Долни Милановац вече не бе оня Долни Милановац отпреди десет години, та....

     Седя си значи и си мисля (с преобладаване на седенето разбира се), че ето точно утре правя нещо като полуюбилей, демек ставам на 45 годинки. Младеж отвсякъде та дрънкам! Дрънкам, ама не на семки и бонбонки, а на хапчета, наднормено тегло, люто безпаричие и повехнали мечти. Нейсе...по-добре от нищо... Естествено отдавна не бях активен моторист, да не говорим, че бях в етап на последните си напъни вял моторизъм, но човек като стане на едни такива годинки като по-горе цитираните някак по-отгоре ( по-мъдро и философски) започва да възприема реалността! Отдавна са му минали илюзорните напъни да електрифицира Луната, да прави революции, кариера, да пише научни трудове и прочие и прочие... В този ред на мисли ми беше ясно, че рожден ден традиционно няма да правя. Едно традиционно не правя, второ нямах желание, трето рождения ми ден беше точно след бала на децата, та щяхме доволно да сме си отяли и отпили, така че можеше да насоча взора си в друга посока. Поли даде тласък на размислите в посока някакво минипътуване с моторетката, а мен повече подкана не ми трябваше! Речено отсечено!



     Мигом прехвърлих наум няколкото важни фактора, от които основно зависеше подобно начинание – на първо място пари немаше! Това ясно, ама все нещо щеше да се прехвърли, пренасочи и отклони подобно на земеделска субсидия у прашна нива. На второ място – мотора. Това беше тема дето даже не смеех и да мисля по нея, защото естественото състояние на черното добиче беше да е в ремонт. Да не пали. Да не зарежда. Да презарежда. Да му текат коловете. Да му текат карбураторите. Да не му текат карбураторите. Да му залепва релето. Да не му работи релето. Да! Знам, че Банка ДСК решават подобни проблеми, но аз в ролята си на тъп и упорит собственик на черното добиче правех опит след опит да го вразумя и върна в лоното на техническата изправност и нормална употреба... Нужно ли е да споменавам, че само 1000 км след последният му ремонт моторът отново влезе в бокса за ремонт заради проблем със стартера? Не е, нали?... На трето място – един Господ знаеше дали ще съм читав здравословно, за да пътувам па макар и съвсем наблизо и съвсем крокто и неангажиращо. Особено след като най-неочаквано прекарах вечерта на Гергьовден в спешното на Трета градска, планове съвсем не смеех да кроя! Както вече споменах – човек започва да гледа по-изотгоре на нещата. Бях на една шепа хапчета сутрин и вечер, бях зверски схванат, бях изгубил всякакъв тренинг. Направих крива гримаса. Мислено разбира се... Куц мотор, куц ездач, хронична липса на финикийски знаци... Неочаквано добра комбинация! Махнах с ръка и отворих метеорологичните сайтове. Ясно беше! Ще пътувам!

ПОДГОТОВКАТА:

     За посоката почти нямах съмнения! Всяко мое пътуване започва със Сърбия. Е, сега...друга тема е, че напоследък и завършва със Сърбия, демек си остава просто едно кратко пътуване САМО до Сърбия, ама айде сега да не бъдем буквалисти... Заорах с поглед в картата на близките Балкани в опит да ми грабне някаква близка дестинация окото, ама нейсе. Е, то от Южна Сърбия нямаше никакво място, на което да не бях ходил минимум по десет пъти! Някак ми се щеше да е нещо по-ново и непознато! Да вкарам малко експириънс и ентъртейнмънт дет се вика по нашенски. Вдигнах взор маааалко по на север в картата на комшиите, но и там нямаше нещо, което ей така на прима виста да изкрещи „айде Фори, чакам те!“ Ела да се изкефиш тук!“ Пфуууу.... Дали пък да не е Македония? – еретично някак ми нашепва глас. За половин милисекунда се замислям, но пропъждам еретичната идея със замах. Северна Македония никога не ми е била особена тръпка, не виждах защо пък баш сега да се напъвам да я разучавам нашир и надлъж. За миг хвърлих поглед към Северна Сърбия, ама като сложих две и две във рутъра и като ми изписа едни ми ти километри, бързо бързо ми се охлади ентусиазма! Е, сега – 800 км... 1000 км.... Чакай, чакай! Отдавна не бях на 20, моторът не се знаеше колко ще са му силите, а и моите също! А и за един ден? Щеше да си е живо препускане и надбягване с времето и умората! Нещо не виждах смисъла в цялата работа! Да! Както вече споделих човек се променя, възгледите му за нещата също. Преди години даже се мръщех на маршрути с дневен километраж под 7-800 км, а сега се чудех как и с какъв акъл някой ще запали мотора, за да бичи 1000 балкански километра и къде ли му би бил кефа от целия тоя напън, ама нейсе! Луди хора....

     Дали пък да не взема да заложа на доброто изпитано старо Косово? Ами да! Мигом ми хрумна дестинация! Във форума някой беше писал и се чудил е ли отворен оня високопланински граничен пункт между Косово и Монтенегро по пътя от Пея към Плав. Ами да – ей сега ще взема да се разходя до там – хем кеф ще си направя от каране по балканските чукари, хем близко, хем ще щракна някоя и друга актуална снимка, че да разрешим чуденката с пустият му затворен граничен прелаз. Речено отсечено... С кеф затворих рутъра, загасих компютъра и отворих шкафа, в който ми беше паспорта, че то в Косово нали знаете – с лична карта не може, с зелена карта не може....въобще какво ли може. Взимам паспорта със замах, отварям да видя на симката дали съм с брада или без, дали съм с коса или без и ха! Изненадааааа.... Пашапорта ми изтекъл преди 20 дена! Ебааааго и късмето! Хвана ме яд от една страна, но от друга по-добре така, отколкото утре да се висна на косовската граница и оня да ме попари и врати да си ходя там откъдето съм дошъл.

     Отново отворих рутъра. Да заложа на Румъния? Далеч... Турция? Нямам пашапорт... Гърция? Ммммм...не. Черна гора?...Не.

     Вършац! Ще отида до Вършац! Никога не бях ходил у Вършац (у Вършец бях разбира се! Даже и преди две седмици ходих, ама у Вършац не бях). В пустият му Вършац ми се ходеше откакто бях гледал преди години за пръв път оня култов сръбски филм „Мъртъв ладан“ Сещате ли се? Дето мъкнеха мъртвия си дядо по влака и дето всички пътуваха именно за Вършац? Спомняте ли си го? Не сте го гледали? Ехеееее.......Без коментар! Та значи имах дестинация. Дестинация, в която никога не бях ходил, която предлагаше ред алтернативни маршрута (най-мразех да пътувам до целта си и обратно по един и същ път) и в крайна сметка беше на компромисното разстояние от около 400 км... Ами да! Защо не! Щях да стана малко по-раничко и евентуално да се прибера малко по-късничко и готово! Всичко беше яко планирано и готово!

     Минах набързо през гаража да завържа с ластици чантичката с инструментите и чаркалаците за Черньо (Бях разглобил половината стойка за куфари, за да я преправям и понеже нито я преправях, нито я връщах обратно, ако исках да нося някакъв багаж трябваше или да се прежаля да нося раница през цялото време, или да връзвам смело с ластици! Естествено, че избрах ластиците!), минах и покрай Пламен да сменя малко пари, хвърлих едно око и на гражданската на мотора и заминах по другите си задачи! Утре планирах едни 800 сръбски километра с един Господ знае какъв мотор и с още по един Господ знае колко по-кекав ездач! Всичко някак ми звучеше хем познато, хем далечно! Хем се страхувах от неизвестното, хем я имаше оная незабравима тръпка от предстоящото пътуване! Пътуване на две колела с боботещ двигател, жега, прах и пясък между зъбите, мушички в очите, болки в задника, кръста, гърба и ръцете. Пътуване, което изпълваше душата...

ПЪТУВАНЕТО:

     Бях навил алармата за 4.15 ч. Чуден час за ставане няма що! От друга страна традиционен за мен при подобни мероприятия. Щях да стана в 4.15, да изляза към 4.30, да отида до гаража и да се наглася в „бойни доспехи“ и към 5 да отлепям в посока към западната ни граница. Все още не бях преценил дали да вляза в Сърбия през Калотина или през Видин и Кула, но...щях да преценя в движение, в последния момент.

     Още по-традиционно при подобни мои начинания, винаги изниква нещо непредвидено в последния момент и понеже не виждах защо сега пък точно да правя изключение, поради ред непредвидени обстоятелства се приготввих за лягане нейде към 1.30... За миг се замислих дали да лягам изобщо или просто да тръгвам към гаража и да паля мотора, но идеята ми се видя абсурдна! Просто знаех какво ще последва. Мигом щом умората вземеше превес и пролетното слънце изгрееше на хоризонта, на моя милост рязко щеше да ми се доспи! Не бях от най-поспаливите, разбира се, но и не бях от тези, дето даянят на безсъние... От години не издържах на подобен режим, а хич не ми се щеше да капитулирам към средата на деня нейде насред Сърбия и да спя по поляните, пейките (за хотел нямах пари, разбира се) или на мотора в движение, недай Боже.

     След кратко колебание, реших, че нямам особено желание да се правя на мъж, врътнах часът на алармата на 7.30, мислено оставих Вършац за друг път и мигом заспах....

     В 7.10 бях кукуряк. Събрах набързо партакешите и с нотки на съжаление от слабохарактерното преместване стрелките на будилника, запрепусках към гаража. Да, Вършац се изпари яко дим и не, нямах идея за алтернативен маршрут! По-неподготвен не бях тръгвал на пътуване никога....

     Закрачих с бодра крачка в замрялата неделна утрин. Някак се чувствах неуверен, не съвсем събуден и въобще някак не особено в кондиция. Майната му... Ще вляза във форма! Нямаше друг вариант. Продължавах да напъвам малкото ми останали активни мозъчни клетки с дилемата откъде аджеба да се измъкна из БГ-то, както и накъде ли, по дяволите, да насоча взор, ама пусто нищо конкретно не ми идваше наум. Някак много стихийно и хаотично беше всичко, някак...типично за моите организации! Знам, че беше така! Или се преорганизирах до последния детайл докато постепенно изгубвах интереса към идеята, или подхващах някаква идея в съвсем суров вид, без да си направя труда да вникна в детайлите, което многократно беше водило до единственият резултат, че маршрутизирах някакви абсолютно невъзможни за изпълнение пътешественически проекти, което водеше до единственият резултат, че през цялото пътуване „догонвах“ все нещо от абсурдния си план... В най-общият случай планирането беше чисто и просто прокарване на пръст по нечия пътна карта и пълна инпровизация според времето, настроението ми и техническото състояние на машината. Та не виждах причина сегашният ден да протече различно! Чакай първо да видя дали ще запали мотора и чак тогава ще го мисля! В най-добрият случай просто ще тръгна и зависи накъде ми скимне да свия от околовръстното на Мордор – дали към Петрохан или към Калотина, оттам и щях да вляза в Сърбия... Апропо, не знам защо днес в мъглявите ми проекти не фигурираше под никаква форма ГКПП Стрезимировци (всъщност, любимият ми и най-често използван граничен пункт), макар и да се облизвах мислено само при мисълта за менюто на кафана „Фонтана“ в Житораджа...

     Двайсетина минути по-късно бях в гаража. Гледах безмълвно опротивeлия ми от ремонти и проблеми мотор и бях на косъм да се откажа. Вече и пътуванията ми не бяха като хората... Екипирах се мудно и неуверено и избутах тежкото добиче навън. Ами...неделя сутрин беше все пак. Някак не ми се виждаше удачно да боботя под прозорците на хората! А и като знам, че докато загрее, трябваше да го държа в обороти, че да не угасне, щото поради някакви си негови съображения палеше най-често на три цилиндъра, рискувах някой нервен снощен тип да ме замери с празна бирена бутилка през балкона... А нямаше нужда... Спуснах скърцащата врата на гаража, заключих старателно и избутах мотора на средата на пътя. Пътят беше неделно пуст. Въздъхнах тежко и натиснах копчето на стартера. Черньо жизнерадостно запали. Обикновено ми правеше магарии, но явно днес предвкусваше доволното количество километри, които му бях замислил. Този път не беше просто припалване и кьорфишек! Този път щеше да се пътува! Нямах време и намерение да го чакам да загрее! Вкарах нервно първа и отвинтих газта към хоризонта...

     Хоризонтът, уви, този път се оказа съвсем не толкова поетично красив и далечен. Хоризонтът достигнах точно след два светофара, когато установих, че поради някакви си негови съображения моторът на празен ход държи доволно високи обороти. Отбих встрани и пуснах газта. 2500 оборота.... Почувствах се ужасно тъпо и някак празно. Часът беше едва 8, аз очевидно отново имах технически проблем и нямах ни най-малка представа с каква алтернатива да запълня днешния си нарочен за пътешествия ден... Зачудих се дали да се разопаковам и с неохота се впуснах в размишления относно Дзен и поддръжката на един мотоциклет. По дяволите, дремеше ми и за Дзен и за всичката му поддръжка! Исках просто да се кача, да отвинтя газта към хоризонта и да се наслаждавам на живота! Нито исках да ремонтирам, нито да философствам над шибания празен ход на черната гадина! Много ли исках, мамка му?....

     Ами вероятно наистина исках много, ако не от живота, то от горкото добиче, което продължаваше да бичи на 2500 оборота. Нямах особени идеи за причината, но нещо резултата не ме кефеше. Поседях, повъртях се, позачудих се и врътнах ключа на мотора. Настана празна неделна тишина. Свалих замислено ръкавиците, после каската. За миг да сваля и бонето, но в последния момент проблясъци на здрав разум ме накараха да си остана с него. Айде нека сега цялата махала разбере кой е тоя нескопосаник със счупения мотор! Нямаше да им направя кефа! Нека гадаят...

     Та стоях си значи инкогнито до мотора и усещах вадичките пот как се стичат по гърба ми! Не, не беше от притеснение! Амииии....глупости! Хич и да ги нямахме такива! След Гергьовден се бях назобил със солидна доза непукизъм и презокеански лайнер да минеше по трамвайните релси нямаше да трепна! Чисто и просто си ставаше жега, а аз се бях занавлякал като за тръгване у 4! Бонето оставих, но виж от блузата се освободих с удоволствие като я набутах с триста зора у дискретната чантичка за инструменти, която бях старателно вързал с ластици на задната седалка.

     Сега...от какво вдигаше оборотите пущината?... Донякъде подозирах и своята скромна особа, защото само преди няколко дни бях връткал врътката за оборотите, че нещо мен все ми малеят оборотите на машините, които карам! Явно с Майсторо имахме различна концепция за обороти на празен ход, защото вечно като си вземех някоя машина от ремонт, първата ми работа беше да „ремонтирам“ оборотите. Та...имаше някаква вероятност нещо да бях предобрил и разбутал, още повече, че като всеки път и този път не бях сигурен за вярната посока на въртене и бях въртял хаотично и напред и назад, докато резултатът не беше придобил вид на „задоволителни за музикалното ми ухо обороти“. Другата възможност за нередовните обороти беше заяждащото жило на смукача. Очевидно се беше нещо набръчкало и понякога не искаше да се дръпне, а ако случайно благоволеше, невинаги се връщаше докрая... Хубаво ама нали бая ти Фори е тарикат и беше вече разучил накъде отива скапаното жило и къде точно да побутнe, за да е све у реду, та мигом смъкнах скапаната пластмаса и побутнах оста на смукача, но изненадааааа...тоя път смукача беше невинен... Оставаше да е нещо пак релето на помпата, самата помпа или някой поплавък на някой карбуратор, или пък игла, или пък.... Пфуууу.....от тоя мотор вече имах параноя! Наведох се внимателно, да не се сецна, че и без това наляво почти не можех да се въртя, но отдолу нищо не течеще! Опитът сочеше, че при проблем с релето/помпата/карбураторите, под мотора течеше бензин и смърдеше юнашки! Е, не – този път нито локва, нито смрад! Почувствах се още по-тъпо отпреди да спра! Този път дори не знаех от какво пущината прави проблеми... Мигом си представих как вместо към Сърбия, поемам към дома и вместо да карам мотор, ще бутам косачката из двора. Идеята не ми допадна... Врътнах ключа, натиснах стартера и запалих мотора. Този път оборотите бяха нормални. Врътнах ги още малко веднъж насам, втори път натам, та барем се напаснат някакси, екипирах се и твърдо решен, че днес ще ям плескавици по сръбско, боднах първа и отпраших напред. Ако трябваше щях да търся техническа помощ на място, ако не – щях да го захвърля някъде в храстите и да се прибера на стоп! Беше ми дотегнало от тоя мотор...

     Явно и на мотора му беше дотегнало от мен, защото още на първия светофар угасна. Мдааа....очевидно се бях престарал с намалянето на оборотите. Сега хич и никакви ги нямаше и пуснех ли ръчката за газта, Черньо мигом гаснеше. Насред оживения булевард спрях извадих си специално взетата за целта отверка и започнах да човъркам. След като най-накрая резултатът ми се стори задоволителен отново боднах първа и зацепих в западна посока! Да, именно в западна. Покрай техническите неразбории, някак тихомълком и без дебати бях разрешил дилемата с посоката – явно щеше да се излиза през Калотина! Е...нямаше лошо! Пай се Сърбийо, идааааааа.....

     Отново подкарах Черньо в западна посока твърдо решен повече да не спирам да се занимавам с глупости! Ако искаше да върви да върви, ако не, да спира насред пътя и да се приключва веднъж завинаги! То пък верно ми беше писнало вечно нещо да му правя и да му треперя да не стане та да остана насред път! Ми ако остана остана... Тъкмо се засилих по моста на Захарната и срещу мен познат мотор. За секунда се поколебах дали да свирна, махна, мигна или там каквото и да било, но докато се наканя и моторът отмина. Майсторо.... Спрях преди следващия светофар с ясната идея да му звънна! Не, че щеше да ме чуе ама ей така на – някаква първосигнална реакция... Тъкмо да извадя телефона и благоразумно се отказах! Ми, неделя е... И Майсторо е човек и е излязал да покара, пък аз сега ще го връщам и ще го занимавм с моите болежки... Твърдо решен, че и Майсторо е човек и поне днес няма да го занимавам с вечните си проблеми, врътнах за последно оборотите и наааааай-накрая захапах пустите му петдесетина километра до Калотина. Вече повече от час дори не бях успял да изляза от града! Е, страшно темпо, няма що...

     На границата бях малко след 9. Беше пусто и се минаваше бързо. Митничарят само погледна документите и ме проводи да ходя нататък. Сръбският му колега прояви единствено любопитството накъде съм се запътил. Отговорих Милановац без даже да си направя труда да уточня Долни или Горни (а те си бяха с едно 200 км разлика). Чак накрая се усетих, че човекът си ми говори на чист български, докато аз упорито бръщолевех на разваления си сръбски. Погледнах към униформата му, където се мъдреше едно СтоянОВ. Ми да...човекът си беше българин от покрайнините! Хвана ме срам и побързах да се разкарам от гишето...

     Екипирах се, поех дълбоко въздух, защото ми беше ясно, че оттук нататък само Господ можеше да ми е на помощ ако нещо с мотора се сговняса и несигурно поех по новичката пуста магистрала на бракята сърби. Знаех, че за нула време ще съм подминал Пирот. След Пирот правех сметки да кривна в посока Княжевац през оня готин и усукан път през планините. Някой беше казал, че са го оправили, та някак нямаше начин да не сефтосам „оправените“ му завои, наслаждавайки се на адреналина от скоростта и мириса на окосена зелена тревичка. Въобще не бях от онея спортните типове с мотори, но...и мен понякога ми избиваха чивиите, особено, когато основно ремонтирах и почти не ми се удаваше възможност да карам.

     Подкарах с най-нормално магистрално темпо, радвайки се на живота, слънцето и предстоящото боричкане със старопланинските завои до Княжевац. Моторът се беше закрепил. Оборотите бяха нормални, не грееше, не гаснеше, не презареждаше, въобщееее да не повярваш! Мигом започнах да хвърлям планове с голямата лопата – ето следващият път ще си направя пустият му Вършац, пък по-натам по Румъния 2-3 дни, па по Турция може 4-5, па наесен като захладнее една бърза 3-4 дневна Гърция, щото колкото и да не ми беше тръпка Гърция си ми беше терра инкогнита, демек, казано иначе от Солун надолу почти не бях слизал. Сипвах, както казах планове на богато, сипвах... Направо си бях повярвал, че драмите с мотора са завинаги останали в миналото! Да, даааа..... Не на мен тия! С тоя мотор нещата хич не бяха толкова елементарни! С него бяхме в преплетено-философско-личностни отношения! С него имахме стара вражда на лична основа! Битката беше на инат! Битката беше кой ще рухне първи психически! И двамата си давахме ясна сметка, че всичко ще приключи едва, когато някой капитулира и се откаже окончателно! Тук вече Дзен нямаше думата! Думата имаше балканския инат и твърдоглавие!

     Пирот стигнах, както и предполагах, за нула време. Естествено нямах никакво намерение да спирам. Пирот не ми есред любимите сръбски дестинации, отделно бях доволно укъснял поради техническите неразбории с мотора, та отпраших напред с ясната идея да дебна за отбивката за Княжевац. Тук отбивка, там отбивка, онам отбивка.... Когато преполових пътя до Ниш вече ми беше пределно ясно, че нейде съм проспал пустата му и отбивка (в последствие се оказа, че такава просто вече няма! Сърбянките явно бяха преценили, че ако на бая ти Фори му се джитка по онова адреналинесто пътче през планината, ще си слезе през Пирот, па ще си го пресече целия, па после през оня смотан прелез и скапания крайградски път, та докато се озове на лелеяният „оправен“ път). Балканска му работа!-махнах мислено с ръка и продължих да натискам Черньо по пътя за Ниш. Поускорих малко темпото, защото мигом ми стана ясно, че вдигнах дневният километраж с едни стотина километра, заради заобикалянето през Ниш и Сврлиг! Нооооо....само дъжд да нямаше и пътя да беше хубав! Крайна дестинация нямах, график не гонех, плескавици дал Господ, мека Дрина също, така че можех да си се вратя във всеки един момент, когато почувствах, че умората взема връх, или пък моторът почнеше отново с неговите си магарии...