неделя, 5 май 2019 г.

Видин, Сърбия - част 2

     Първата част беше публикувана преди мноооого време  Т У К


          Винаги съм казвал, че подобно на времето, пространството също е едно изключииително разтегливо и абстрактно понятие! Видин винаги ми се е струвал, че е на онова на географията и то не, защото е сбутан ей там нейде у горния ляв ъгъл на картата, а защото не помня някога достъпът до него да е бил лесен и безпроблемен! Колчем сме затръгвали натам, или Петрохан ще е в ремонт, или точно обратното – ще има крещяща нужда от ремонт и няма да става за каране, или магистрала „Хемус“ ще е в ремонт (апропо, тя е в такъв откакто свят светува и очевдино нейните ремонти ще надживеят апокалипсиса на света), или път Е 79 ще е нещо безподобно като подобие на път, или ще е затворен и ще е пренасочен през Арчар, който също е мани-мани...Въобщеее...малко трудно е за квалифициране пътната ситуация в милия ни Северозапад! Вярно, има много забутани дестинации по нашенско, но такова отсвирване от всички видове институции у родната ни държава, като към видинско, комай...нема!



     В крайна сметка все пак стигаме Видин, не задруго, а защото сме доволно упорити. Стигаме, та се и връщаме естествено! Естествено, това беше преди доста време и естествено освен, че спомените са избледнели като касова бележка втора употреба, но и снимките са изчезнали в небитието...

                                                                    К  Р  А  Й


     ...и понеже всеки край е едно ново начало, да не изневерявам на традициите, продължавам историята така:

     -Знаеш ли, Борка?- говоря мъдро и авторитетно на Борката гледайки с недоумение новите му папуци, специално купени за специалното ни ходене по сръбско!



     -Знаеш ли, преди години ходихме на същите места с Гошо и един негов авер от Видин! Ама ходихме с мотора, разбира се, щото нали...то с кола някак...абе сещаш се...

     Борката, естествено не се сеща, щото за него моторите са нещо като космическите кораби за моя милост! Те такова съм виждал само на картинка и не ме влече по никакъв начин! Та и той така!

    Та ходихме значи с Гошо и нещо какво се омотахме тогава не знам, но Гошо завалията се отвися да ни чака! Пустият му Видин стигнахме с поне два часа закъснение, щото то пътя беше в ремонт нещо, па трапове по три метра дълбоки се бяха отворили тук таме, па нам си кво си, па нам си що си, та човекът си беше направо се отчаял от нашата си софийска точност! А той и моторът разочароващо бавен се оказа...въобщеееее...оправдания!

     -Затова, Борка, днес няма да минем през Видин, а ще сечем директно през сръбско! По-добра оферта е, повярвай ми! А кажи сега за новите галоши!
     -Не са галоши бре! – възмутен подпалва нашия – не са галоши! Виж какви са шукаритетни! Имат пух отвътре! Да топлят!
     -От Иван Фешъна са! – поверително ми прошепва Наталка – Цели 13 лева е дал, да не повярваш! Специално за Сърбия си ги купи, че да не се излага!

     Прихвам да се смея, защото мигом си спомням за оная случка, когато Наталка беше ходила да му търси „анцуг като за сватба“, щото щеше да ходи на сватба човека, не за друго...

     Товарим се в колата и отпрашваме в безкрайно добро настроение в посока Сърбия. Накъде в Сърбия сме се запътили ли? Натам, накъдето ходихме с моторите с Гошо преди време – Раяцките и Роглевските пивници. Гошова беше заслугата за „откриването“ на въпросните местенца по сръбско, а и нямаше как да е иначе, като те си му бяха в региона. Селцата Раяц и Роглево бяха също на онова на географията, само че на сръбската и бяха свряни в североизточният ъгъл на картата на западните ни комшии. Позиционирани по поречието на Тимок, на двайсетина километра южно от Неготин, почти обезлюдените селца имаха една единствена, но доста колоритна забележителност – пивниците си! Е...и гробищата, но затова по-натам! Селцата долу в ниското, а пивниците горе на високото! Красота, изящество и колорит! А каква гледка само се откриваше от Раяцките пивници, простоооо....



    Но...всяко нещо по реда си....

    Границата на Калотина минаваме почти безпроблемно. Като казвам почти, имам предвид, че ние тримата (моя милост, Поли и Наталка) минаваме безпроблемно, а Борката естествено се стори върло несимпатичен и съмнителен на господата митничари. Няма страшно – ние сме му свикнали! Не е имало път, нещо да не се заядат с негово величество Борката и любимите му галоши! Както казах ние сме му свикнали, Борката също мисля е претръпнал...

    След кратката суетня около преминаването на негово величество у Сърбия, отново се товарим на колата и подкарваме в посока Пирот. Правим сметка да минем през Пирот, Княжевац и Зайчар и след това през едно доста криминално и почти несъществуващо пътче да излезем баш на въпросните пивници. Естествено пътят и тук не е цветя и рози, но по нищо не може да се мери с онова авангардистко арт творение, наречено Е 79! Въпреки това суча Маршрутката по завоите с едно наум, докато пасажерите се любуват на селско-пасторалните пейзажи зад прозорците.
     -Гледайте каква е красота пустата му Стара планина! – цъкам с възжищение аз, когато ни в клин, ни в ръкав, чувам следната реплика:
     -Брат, тук има живот бре! – заключава мъдро Борката.
     Как достигна до подобно заключение за нас е непонятно, но кимаме мъдро и достолепно с глави, сякаш всичко ни е напълно ясно!
     -Глей ся! Има ли лайна? Има! – сочи купчините оборски тор в края на някакво село Борката.
     -Е...щом има лайна, значи има добитък. Щом има добитък, значи има хора, които отглеждат добитък. Щом има хора дето да гледат животни, значи селата са живи! Просто и елементарно! Аз ли да те уча! Винаги гледай има ли камари с лайна в едно село! Няма ли...бягай далеч! Селото е обречено...
     Де го чукаш, де се пука...
     Поглеждам към специалиста по демография и ме напушва смях!
     -Шапката в комплект с галошките ли я взе?



...на което естествено нашия не отговаря нищо, а продължава с теориите за кравите, селата, пашата, млякото, мандрите и...оборската тор естествено!

     Някак бързо бързо пресичаме планината, подминаваме транзит (както си бяхме и наумили) Княжевац, както и Зайчар и непосредствено в края на града кривваме по онова криминално пътче в посока Халово, Шипиково и разните му други знайни и незнайни погранични поселища, традиционно забравени и от Господа и от властимащите! Нямам обяснение, защо пограничните райони изглеждат толкова безнадеждно изпаднали и отчайващо безлюдни, но това разбира се не е само нашенски специалитет! Ей го на – и сръбските погранични райони са жална майка ридае, грамофон свири, път и хора нема! Този път се броеше за по-читавия от двата, когато човек реши според някакви незнайни негови приумици да пътува в посока Раяц и Роглево. Има ли нужда да пояснявам, че пътят е като борещ се за изпадане през пролетния полусезон от шеста регионална пътна мрежа? Т р а г е д и я! Или както сърбите обичат да казват – К А Т А С Т Р О Ф А! Да, жива катастрофа си е пътят! Гледам да не затънем някъде, че той освен тесен е и доволно смотан, а навсякъде встрани от пестеливата ивичка асфалт е кал, мизерия и мочурища! Табели естествено няма, движение също, подминаваме някакви диви разклони към още по-диви колиби, паланки и ниви с марихуана на местните и уверено цепим на север в нашата си посока! Откъде тая увереност у моя милост ще кажете? Е как откъде? Преди години, Борка тоя път го беше открил Гошо Видински, та той ни прекара оттук, само че в обратна посока, от Раяц към Зайчар! Борката нещо не може да схване за чий ще му е на някой болен мозък да минава по подобието на път в дън горите тилилейски, но кима разбиращо. Още по-малко може да схване за чий ние сме се запътили по тези земи и какво ли чак пък толкоз ще да има у тея Раяцки пивници, че да ги карам да бият 330 км до Софето, а оттам да ги лангъркам още 200 до джунглите околовръст...
     -Пивници бе, брат! Пивници ще гледаме – опитвам се да придам малко кулутрен облик на безумното ни пътуване, когато Борката съвсем логично пита:
     -Е, та у Софето кръчми нямате ли бре?....

     Лека полека поизплуваме от гористата местност, в която криволичим от доста време и се ширват полята на Раяцките околия!


Няма коментари: