Ден след Гергьовден 2016-та. По пътищата черногорски.
Пътя ставаше все по-преобладаващ и смотан и вече започвах да се чудя е ли възможно аз нещо да не съм догледал у интернето, а вехтата ми достопочтена карта да се окаже права, че пътя тука е леле майко, ако въобще го има! Темпото постепенно падаше, разнообразните препятствия ставаха все по-чести и по-разнообразни и лека полека виждах как и плескавицата и кафето се отдалечаваха нейде в небитието! Хем ми беше леко претеснено да не се завра у горите тилилейски както навремето го бях направил в някакви погранични сръбско-косовски планини (карах, карах, постепенно пътя стана тесен и никакъв, после макадам, после и макадама изчезна и накрая се оказах насред гората на някаква кална поляна, на която едвам обърнах), хем ми ставаше смешно. Както Поли обичаше да казва „само не ми е ясно ти ли избираш пътищата или те теб избират?” Пътешестването по този междуселски черногорски път натрапчиво ми напомняше на последното ни минаване по трасето Бабушница-Звонце-Поганово по западните покрайнини. Запознатите знаят за какво иде реч, за незапознатите да поясня. Когато седейки тарикатски у кафаната у Бабушница и ползвайки от безплатния и бърз интернет се пробвам да изчертая у рутъра маршрута Бабушница-Погановски манастир, започвам да се смея на глас на видяното. 38 километра, час и осем минути! Пфуууу…тея па! Хехехе. Половин час по-късно съм опулил зъркелите и съм залепнал на предното стъкло на колата, докато плахо превключвам от първа на втора и обратно! Ебаси ебасито! Пътят е в цялата палитра на възможните балкански пътища! От идеален и относително широк с добра маркировка и мантинели, през офроуд трасе с два пръста лед по цялата ширина, огромно разнообразие от паднали и падащи камъни, кал и течащи реки през шосето, до участъци, където само маркировката загатваше, че караш по път, а не по поляна…
Единствената разлика в момента е, че е достатъчно топло, за да няма лед. Всичко друго е като дежа вю! Подминавам някакво изоставено като след натовски бомбандировки село и навлизам със засилка в предлагащият ми се щедро черен горски път! Грам не съм убеден, че това е посоката, но карам зад някакъв камион возещ трупи с намерението ако някъде мога да го изпреваря и спра да питам човечеца за какво иде реч аджеба… Придвижването е тегаво и бавно. Не, че бързам за някъде! Амиии…глупости! Аз съм само на намсиколкостотин километри от дома, а на темпото ми може да завиди всеки куц охлюв! В някакъв момент, човечецът пред мен пуска десен мигач и се свива максимално вдясно, аз разбира се втора подкана не чакам, изпреварвам изпълнявайки сложни пируети с танцуваща задна гума и разбира се както си и бях наумил пускам десен мигач и рязко спирам! Ми така де! Нали мислех да го питам човека! Тежкото возило заковава рязко зад мен, а опуленият му драйвър започва да реди някакви благословии, за които само мога да гадая накъде са насочени. Да, това бил пътя, йебем му пиииийп, пиииийп, пийп! Това бил, пиииииииииийп! Само няколко километра бил така, пиииийп, пииииийп, пиииийп, йебем ти пиииииийп. Смотолевям нещо и паля мотора, че ушите ми странно защо започват да горят…
Малко по-късно изскачам от горското пътче на чистак нов, широк, идеално маркиран и обозначен път, който…да, познахте – започва (или ако щете завършва – зависи от гледната точка) буквално от нищото! Ако пътувах на обратно със сигурност, щях да помисля, че е някакъв изоставен път водещ наникъде, или е път от онея странните, дето го има в Македония над Берово – караш, караш, асфалт приличен, пусто, разкошна природа и изведнъж пътят рязко свършва на един баир и една поляна, където има изоставен (или по-скоро никога не функционирал) граничен пункт за България. От другата страна на браздата ни път, ни село, ни пункт, ни дявол! Някога щяло, било, нам кво си и нам що си, но типично по нашенски македончетата спретнали пътя и пункта от тяхна страна, а нашите дебелогъзковци рекли, че нещо видиш ли идеята не ги кефи и се отказвали от нея!
Внимателно ускорявам по широкото шосе с едното наум, че хубавото може да не е дотам хубаво и ей там зад завоя пътя може отново да се превърне в горска пътечка! Но…изненадата е приятна – пътят просто е уставно направен, но само дотам, където изскочих от гората. Темпото става различно, гумите гълтат километрите за отрицателно време, а аз усещам с всичките си фибри, че наближавам цивилизацията, демек главният път Подгорица-Београд! Най-накрая и на нашата улица изгря слънце, нихната мама, пътностроителска…
Следващата част е може би Т У К
Няма коментари:
Публикуване на коментар