събота, 14 април 2018 г.

Имало едно време - пътепис (в Чайниче)

  Към предходната част  Т У К

 Само дето се оказа, че спускането не е към заветното градче, а към някаква долина на някаква си река с някакво си полуизоставено село, след което ме чакаше ново зверско изкачване с безброй завои и заврънтулки. Не, че се оплаквах – все пак такъв път беше рай за един моторист, но мен мислите ми бяха само в едно – в кафенцето, което щях да ударя в градчето! Да се таковам и у моториста, изпсувах глухо в каската и продължих с изкачването на зашеметяващо красивите баири...



     Чайниче всъщност се оказа  сбутано малко погранично градче в подстъпите на планините, но всъщност предлагащо уникални панорами! Беше кацнало на два три баира, като над всичко се извисяваше местната църква и неизменното сръбско знаме





     Паркирах на пустия център и се впуснах в кратка разходка  по централната част на града с основна мисия не гледане на забележителности и културно обогатяване, а в търсенето на подходящо място за кафе и лимонада. Хвърлих бърз поглед и на въпросната църква, но от друга гледна точка вече. Да, отблизо не беше така внушителна като от подстъпите на градчето!



     По главната улица нямаше жива душа, само самотен транспарант се вееше над пътя и създаваше усещането за населеност на мястото, иначе приличащо като изоставено след чумна епидемия или нашествие на извънземни



     Воистина возкресе – промърморих под носа си. Правеше впечатление, че навсякъде по Република Српска надписите бяха на кирилица, за разлика от все по- полатинчващите се сърби в Сърбия, които упорито отсвирваха кирилицата все повече и повече! То не, че и македонците не правеха същото де, но сега иде реч за сърбите. Чак изглеждаше комично! Значи, когато трябваше да се правим на различни от бракята бугари пишем на латиница, но когато врагът е бай бошняк, мигом прегръщахме кирилицата за своя изконна писменост. Шантава работа. Курвенска работа... Усещам, че се смея на глас, а някакъв човечец с колело ме гледа странно. Дано не съм ги и говорил на глас, че то не се знае знае ли се....Основният принцип на пътуващият моторист, дето аз постоянно погазвах, е в чужбина да не се говори за политика! Кеф ти за жени, за пиене и ядене, за мотори и коли, но политиката е табу! По-здравословно е някак...
    Меря надлъж и нашир пустите улици в търсене на кафе. Искам просто едно кафе! Скромен съм. Но кафе няма. Нито лимонада. Почивен ден е и малкото градче е притихнало притиснато под похлупака на пролетните облаци. Всичко е някак прекрасно и тъжно. Самотно и потайно. Тихо и безжизнено... Подритвам някаква бутилка, която издрънчава по неравната улица. Въздъхвам и с мудно движение вадя смачкания пакет „Дрина“. Паля цигара и с походката на местен шериф закрачвам надлъж и нашир в притихналата утрин. Пролет е. Вчера беше Гергьовден. Природата се разбужда с пълни сили за нов живот, а църквата ни честити възкресението Христово. Само по улиците няма никой, а хладният повей на спускащият се от планината вятър навява много тъга и самота... Хвърлям фаса на земята и дори не си правя труд да го стъпча с крак. Вятърът го понася нататък, а мен дори няма кой да ме глоби! Кафе няма. И лимонада няма. Тук животът е замрял. Екипирам се и побързвам да се разкарам от това лишено от живот място.

     За любознателните и търпеливите - следващата част  Т У К

Няма коментари: