четвъртък, 8 март 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - отново Вишеград...

Към предишната част  Т У К

         Ден първи след Гергьовден. Тамо нейде из генгерлиците балкански...

     И така мили деца... Бях ви заразправял една ми ти приказка. Една ми ти приказка за страшни рокйере, за мотофоруми, само за мото, само за форуми, за една ми ти балканска Югославия дето Бараката О’Бама я разбута, за косовските нрави, за босненските нрави, за сръбските такива, за раздрънканите балкански пътища, за странните екземпляри по родните ширини, за цветоусещането да си източнобалканец от по-източната европейска част. От четвъртия свят, както казва зетко... Приказка за самотата на пътуването, за богатството на пътуването, за любовта по старите японски мотори, за Дзен, за Буковски, за Милър, за кафето с локум в Митровица, ама оная косовската, а не сремската, за сочните плескавици каращи всеки себеуважаващ се веган да се хвърли под влака – оня влак край Мокра гора дето отдавна ръждата на забвението му беше подкарала релсите... Може би единствено Кустурица и Брегович поддържаха жива искрата на оная сараевска странна лудост, лудостта да си балканец. Ама див балканец! ЖИВ балканец!...



     Надигам се със замах от удобното легло. Кокалите ме понаболяват. От годинките ще да е... Не им обръщам внимание.... Вън очевидно отдавна е светло. Един Господ знае колко е часът, но със сигурност съм се успал! Естествено, че идеята ми беше да тръгна на зазоряване, ама то идеите са куха работа – повече приказки отколкото съдържание! Замотках се из стаята, с неясната мисия да си посъбера разпиляните къде ли не партакеши, да си позамия малко каската, да стягам раницата и да бягам. Глупости! Беше ме налегнала някаква арабско-меланхолична летаргия. Мани го това бързане сега! Дай да ходя да подиря кафенце нещо така! Барем като не успях да хапна сочна плескавица с ладен йелен, поне босанското кафенце да не опущя!

     Гребен естествено нямам и петте косъма дето ми стърчат от главата в разни посоки, днес са на съвсем особено мнение! Опитвам се да ги вкарам в някакъв ред, ама нейсе – видът ми си е все такъв – на добрият стар Айнщайн с безумната фризура и тежкарски сини кръгове гарнирани с удивителни торбички под очите. Въобще...докарвам го на 100 % на изпаднал квартален интелигент, наблягащ активно на онези напитки, от които светват очите. Нахлузвам и смрадливите ботуши, щото някак би било прекалено екстравагантно да се появя по чорапи на сутрешна аудиенция в кафето на мотела и с твърдото намерение да се изпокарам за добрутру с «учтивия» младеж от снощи, трясвам вратата зад себе си на гюрултия, за да няма съмнение за намеренията ми и хлътвам в кафаната. Младеж има, но е друг! Усмихнат и приветлив! Секна ме! Отидоха ми добрите намерения на кино. С тоя нямаше какво да се карам! Прекалено беше ухилен! Па и още не му бях набрал за нищо. След дълго въртене и сукане сядам на някаква маса – апропо, в кафаната няма живо пиле, освен младежът!

     Какво ще желаете? – пита любезният. Е па кафа! Домаче кафа! Босанска кафа! Има ли? – търся повод за скандал рано сутринта. Ооооо, важи, господине! Како да нема? Ооооо....четкосва ме нещо мазния. Изволите, господине, кафенцето! – след няма и миг с пиниз както само сърбите го умеят ми поднася човека кафето! С локумчето забучено на клечка за зъби, небрежно измъкната от опаковката, с двата пръста каймак, с чашката кисела вода, точно както и заръчах. Измърморвам нещо неутрално от удоволствие! Така де, няма сега и да го хваля младежа, че ще вземе нещо да се възгордее... А едно омлетче би ли желал господинът? Кой? Аз? Мчи как? След тоя глад снощи на саламче и водичка бих хапнал нещо по-така, па било то и омлетче! С какво го желае господинът? – и започва едно ми ти изреждане. Стоп! Отсичам бързо и жизнерадостно след като чувам магическата думичка «сланина»! Няма какво повече да го умуваме! Естествено, че ще измуам един омлет със сланинка рано сутрин! Две мения по въпроса няма!  То и без това все ме подиграват, че у Крушевац в една квартална пекарна дето имаше и от пиле мляко, аз си избррах твърдо и без никакво колебание «джеврек со сланина». Мчи тъй де...

      Преживях омлетчето, сръбвах от шербетлията кафенце и подхванахме приказка с младежа. Откъде си, закъде си – дежурните фрази, които със сигурност са втръснали на повечето пътуващи. Ти ли си, вика, тоя с мотора? Е аз съм, естествено! Какъв е мотора? Такъв... Колко пари е? Колко троши? На колко години е? Викам със сигурност на повече от теб... И младежът подхваща как се е хванал тук да работи, за да поспрастри някоя марка и да си сбъдне мечтата да си купи мотор! Викам о, супер, голяма е краста това, нали? Какъв мотор си си харесал? Е, аз вика си падам по чопъри! Чопър искам! Викам брех, бая ще трябва да поработиш тука за чопър! Чопърите са скъпи бре! У нас са скъпи! У вас не са ли? Аааа, въздъхва младежът, китайско чопърче, 300 кубика, за друго нямам сили... Дожаля ми за момчето... Сетих се и аз как въздишах и мечтаех навремето точно за китайски чопър 150 кубика, дето вероятно пет пари не чинеше, ама пусто за друго нямах вътък! То не, че и за това имах де, та накрая купих като от нищото една вехта, но сърцата Хонда ЦН 400. Гооолям купон беше тоя мотор! Да де ама малко нямах книжка. Да де ама и малко пиех повече отколкото карах . Малко се криех от военните, щото то навремето имаше едно таквоз чудо дето му се викаше казарма, дето днешната младеж  и на картинка не го е виждала иии....не знам какво що, но в крайна сметка останах без мотор. Това май беше най-кратко имания от мен мотор. Не знам изкара ли и месец...

      Разплатих се с младежът, пожелах му следващият път като мина отпред  да има паркиран китайски чопър и се застягах за път. А път си ме чакаше съвсем определено! Все още нямах ясна концепция за маршрута, но както и да го въртях и сучех все щях да имам 5-6 граници и дооооста километри. И дъжд разбира се! Дъжд щеше да си има доволно, убеден бях!

     Изкарах мотора на пътя. Нещо едвам запали. Нещо прихълцваше, нещо се давеше, нещо се клатушкаше, припушваше и подпръцкваше. Врътнах ключа, спуснах степенката и размахах краци покрай Дрина!



    После щях да го мисля Джуниър! Имаше време! Све беше у реду! Нищо, че бях през минимум две граници и на поне 650 км по най-прекия път от нас. Голяма работа! Дрина течеше мътна и пълноводна, облаците се кълбеха на хоризонта, часовникът упорито тиктакаше и ме притискаше все повече, но моментът за разходка по светло из Вишеград беше настъпил!

     Нащраках няколко снимки на Каменния град на Кустурица





           Да си призная не схващах концепцията за въпросното творение на Кустурица. Вярно, че не беше все още съвсем завършено, но въпреки всичко не схващах идеята! Всичко ми седеше яко студено, мъртво и застинало! Точно като декор за филм. Филм на ужасите естествено. Позяпах, почудих се, почесох се и мъдро заключих, че понякога гениалността е неразбрана /а за мен Кустурица определено беше един съвременен балкански гений/, затовапросто щракнах една снимка на нещо много по-прозаично и лесно смилаемо – мостът над Дрина


     и отново се запътих към пустият му Джуниър, дето ми създаваше главоболия с неговото подпръцкване...

      Накъде се бях запътил с тоя пушещ и прекъсващ мотор не знам... Може би най-логичното и здравомислещо нещо, което трябваше да направя беше да поема в източна посока максимално бързо скъсявайки дистанцията с „хоум, суит хоум“, но аз естествено с пълното съзнание и с липсата на какъвто и да е рационален разсъдък, дадох газ по пустото шосе по пътя за Сараево...в западна посока



    Към следващата част  Т У К

Няма коментари: