Вишеград /с мостовете на Дрина/, Република Српска, Държавата Босна енд Херцеговина. Привечер...
Като се настаних в мотела първата ми работа бе да отворя пътната карта /оная на Босна-та/ и да видя като какви бяха тея два пътя за Вишеград! То вярно, че всичките пътища все към Рим водят /или пък беше Цариград?/, ама някак много съмнителна ми беше цялата тая история. Та отворих пътната карта с голеееемото сръбско знаме на нея и с акцент на Баня Лука /нямате съмнения дали си бях купил въпросното съоръжение от бошняците, от чекистите или от сърбите, нали?/ и вперих уморени от безсъние и от пролетния вятър очи в пътя Прибой-Вишеград. Мдааа, тривиално - пато „у лево“ минаваше през Рудо, а пато „у десно“ през Бело бърдо. От цялата работа все се стигаше до Вишеград, но неясно по какви съображения граничният ме беше прекарал през този „белобърдовския“, впрочем тесен планински път с множество завои, денивелации и китни гледки. Не, че се оплаквах! В крайна сметка след някой и друг километър нещата станаха някакси тривиални – излязох на главният път за Сараево, който ми беше доволно познат и о, да! – заваля! За 1657 път за днес! В крайна сметка пристигнах в заветния Вишеград доволно подгизнал, смъртно уморен и кисел поради предходните обстоятелства! Единственият плюс на ситуацията, виждах в това, че успях да се домъкна по светло, та щях да имам време да облека нещо сухо и топло и да поразкърша кокалаци по градския мегдан. Тъй де – плескавици, Йелен пиво, Дрина – е то къде другаде да си павкаш дрината, ако не поседнал на брега на Дрина. Видеше ми се тематично някак...
Мотелът, в който бях резервирал стая беше на сами главния път, непосредствено след моста, така че да няма шанс да го пропусна, а и да не губя време в това досадно лутане, което редовно си спретвах търсейки като гламав хотела, който бях уж идеално схванал точно къде се е позиционирал... Паркирах на паркинга до някаква лъскава местна пистарка, а киселите гъзета ме гледаха високомерно и коментираха нещо хилейки се подигравателно на вехтата ми машина. Теглих им един сиктир наум и хлътнах у входа на кафаната да диря някой, който да бъде така любезен да ме настани в покоите ми. „Някой“ го открих от раз, хич не беше любезен и се опита нещо да ми се прави на интересен и да ме цака в курса, настоявайки незнайно защо да му платя в сръбски динари. Сметнах мигом две и две и понеже крайният резултат ми звучеше точно като оная сметка дето „6 по 6 е 96 и 1 наум 12 =136“, та отсякох от раз, че ще заплатя точно и единствено в марки! Имах. Смяташе се лесно, а и в крайна сметка офертата ми беше именно в марки /о, каква изненада – във валутата на страната!/. Човекът се намръщи, хвърли ми един ключ и ме отпрати „ей там през оная врата“, а аз отидох да се поразхвърля /и зверя в картата/, твърдо решен, че и да умра от глад при тея кисели високомерници няма да ям и да си пия йелен-а...
Половин час по-късно
Нарочно минах отново през кафаната, въпреки, че видях директния вход /изход. Киселия беше там. Къде може човек да похапне и пийне пиво, а? – питам нагло аз, а човекът мига на парцали и не може да схване тъп ли съм или просто го занасям. Преди да може да ми отговори, хлопвам вратата от външната страна. Дали пък няма да си намеря мотора небрежно и „случайно“ съборен от степенката като се върна. Времето ще покаже...
Навън вече е тъмно. Вървя покрай реката. Небрежно. Без да бързам. Часът е нейде към девет, аз цял ден не съм ял нищо освен онова косовското „Месо“ за 5-те еврейчета, а в стомаха ми сто каба гайди свирят петата симфония . Подминавам къщата на Иво Андрич, подминавам полицейския участък и се отправям към оня прословутия мост – на Синан ли беше, на кой беше, така и не мога да се сетя.... Не се и напъвам много, много честно казано. Така и не я завърших тая пуста му история. Така и не ми стана никога тръпка и комай познанията ми за нея си останаха там някъде сред египетските фараони и династии...
Преминавам моста с бодра крачка. Има някакви табелки, ала бала, ама ако трябва да сме честни вече единственото, което ме вълнува е да си намеря някоя отворена кафана, да мушна някоя половин кило вешалица с ладно пиво и да се отправям към оная важна среща –срещата с кревата... Нещо хич не ми е историческо и хич не ми е забележително. Сигурно Вишеград е много хубав град /всъщност да, такъв е!/, сигурно и пустият му мост е да си такова и такованкото и архитектурата ама...бай ти Фори, лошия рокер, хич не му е духовно! Направо пот взе да ме избива от бездуховност подминавайки поредното затворено вече кръчме. Усещах се как постепенно забързвам крачка. Направо си подтичвах, когато зад един ъгъл видях затварящ магазин. Нямах избор! Нахлух като опълченците на Шипка, примолих се да ми позволят да си купя нещо набързо и о, чудо – позволиха ми!/ Просто си представях да нахлуя така у който и да е затварящ магазин у нашенска си София! Жална ми майка.../ и...след точно две минути бях излязал с два произволно избрани салама, един хляб и бутилка с вода. Кепенците хлопнаха след мен, а аз седях и гледах глупаво покупките си! Дойдох чак дотук за да ям салам и хляб в хотела ли? Егати! А цял ден точех лиги по прословутата сръбска скара! Погледнах жално бутилката с вода... На ти сега Йелен, на ти ладно пиво! В суматохата бях тотално изключил и вместо бира си бях взела бутилка „Сараевски киселяк“... Наздраве!
Към следващата част Т У К
Няма коментари:
Публикуване на коментар