четвъртък, 1 март 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Прибой, Югославия/

     Към предходната част  Т У К

     Гергьовден, лето Господне 2016-то. На свечеряване. Прибой, Югославия.

     Бях спрял на някакъв вял кръстопът. Имах леки съмнения за посоката, но всъщност, не това беше главната причина за престоя ми. Наслаждавах се! Наслаждавах се на дъждовните изпарения, на приятния гъдел от пролетните лъчи, на кристалният планински въздух, на влагата витаеща във въздуха... Няма по-приятно състояние при едно мотопътешествие, от това да спреш скапан от умора, да се любуваш на околните красоти, да вдишваш свежият, пълен с аромати въздух, да гледаш цветно, а не иззад замазаното от трупове на безброй насекоми автостъкло... Наслаждавах се, макар и спрял на някакво си тъпо кръстовище, в някакъв далечен провинциален град. Бях подпрял мотора почти в средата на пресечката и с ясното съзнание, че дразня и преча, дебилски не помръдвах, дори когато лелята с кански усилия и безброй маневри се опитваше да се прокрадне покрай мен, упорито избягвайки да ме погледне. Все едно заобикаля колче! Имах съмнения, дали няма да ме катурне барабар с мотора на земята, но и аз играех по нейната – съсредоточено гледах в картата, в околните баири, дърпах гневно от смачканата Дрина, но стоически стоях /егати егатито и лапсуса/ и се правех на разсеян! Интересни хора...  




    След лелята, мина и някакъв си дядка с очукана Застава. Беше доста смел в маневрите, почти минавайки през изтерзаните ми ботуши. Очаквах да чуя цяла тирада цветни сръбски, но дядото само попита сухо „Проблем?“, „Ние проблем дяда!“ – ухилих му се аз и той отпраши в пресечката без повече да се вълнува от мойта скромна особа. 
     Вдишах още веднъж от свежия въздух и вместо да се замъквам лека полека към граничния пункт, който по всичките ми прогнози беше нейде в края на града, започнах още по-нахално да се разтъпквам и снимам околните баири




    И маранята след пролетния дъжд. Не пропуснах и идиотските лилави цветя засети насред пътя 




    На кой ли му бяха притрябвали някакви си там цветя между платната за движение? Шибни му там една мантинела, или още по-добре една осева с блажна бяла боичка и това е! Цветя... Че па и лилави...
    Махвам вяло с ръка да разкарам мислите за сръбското пътно озеленяване и впервам отново поглед в картата. На нея градчето Прибой си изглежда точно като замряло погранично поселище със статут на град, но ако допуснем, че можех да се доверя на очите си пограничното поселище си беше бая град!



    Въпреки, че беше пусто като след чумна епидемия, тея многоетажните панелки навяваха мисли за голям, работнически и жив град. 
Усещах как ме хващаше съня, умората и мързела, вследствие топлото пролетно слънце и многото километри, затова с неохота сгънах Сърбия-та в багажа, нахлузих каската и ръкавиците и ведро се понесох напред. Пай се Боснооооо, ида! 
     То ида, ида...колко ли па да ида! Тъкмо викам, ей сега като изляза от града и след някой си друг километър ще трябва да е границата и зяпайки разсеяно промишления пейзаж, през който се промушвам /демек цепя напред из индустриалната зона на Прибой/, най-ненадейно зад един плавен десен завой наскачам с пълна скорост на граничния пункт! Мани! Без малко да направя някой сакатлък! Ей тъй неволно... Ама те па и тея сърбянки да бяха сложили някоя друга табела – пай се, иде граница, туй, онуй, някой и друг полегнал полицай, а то какво?! Точно иззад завоя наскачам на някакво Т-образно кръстовище, на което има струпани два фургона от тея модерните – „бедствията и авариите“, две поувехнали от пролетния дъжд ли, от що ли не знам, знамена и някакъв крив знак „Стоп“ и те това е – ей ти я границата! Ама всъщност, какво ли се чудя? То за сърбите не знам колко граница беше тая граница – и отсам в Сърбия живееха сърби, и оттам в Босна /и Херцеговина/ и по-конкретно в Република Српска си живееха пак все същите тея сърби! Нещо като границата между Косово и Македония на Тетово – и отсам ми говореха на албански, и оттам ми говореха на албански, и отсам се вееха шиптърски знамена, и оттам се вееха шиптърски знамена... Колкото повече се задълбочавах в темата, толкова повече и сам себе си обърквах! Пусти му и Балкани! 
     Толкова се ошашавих от тея геополитически каламбури, че в пристъп на тъпоумие отговорих на запитването на граничния какъв съм, що съм и закъде съм с най-идиотското, което можех да се сетя – „Екскюзми мистър! Ай донт андърстенд ю!“. Абе, балканецо брадат, мани ги тея купешки енглезки дърдорения, кажи си му на чиляка тъй по нашенски едно „Йебем ли го издакле съм, брате! Йебем ли го задакле съм! Йебем ли го и како се зовем, пичку му материну!“... Па да си стиснем ръцете, па да теглим по една на световния капитализъм и на управниците ни в частност, па да плюем ядно встрани, подавайки си аз смачканата Дрина, той гъзарското митничарско Боро, па да обобщим мъдро новия световен ред с едно „к а т а с т р о ф а!“. Тъй де...на Балканите бяхме все пак!
     Имаш ли зелени картон?-извива врат от будката граничния. Направо преживявах дежавю! Навсякъде вместо добър ден ме питаха за скапаната зелена хартийка! Имам – отговарям с досада. Дооообро, давай пасош! Човекът дори не поглежда дали съм му подал моя паспорт или тоя на папата, шибва му един печат нейде по страниците, подава ми пасоша и зелениот картон и ме изпровожда по живо, по здраво!

     „Еееей, господине, накъде е Вишеград, бре?“-виквам изпод каската, гледайки тъпо Т-образното с двете указателни табели – едната „Вишеград у лево“, а другата „Вишеград у десно“. „Е как къде?“ – пита с почуда митничарят – у десно, разбира се! От какво пък точно се разбираше, мамка му?! А ходи я разбери тая пуста балканска логика... 

     За любознателните - продължението  Т У К

Няма коментари: