вторник, 13 февруари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Ничия земя/

      Към предишната част  Т У К

      Джурджевдан 2016-та. 

     Сред снегове и мъгли балкански.

     Трасето „Пея-Рожайе“, апропо, е уникално! Казвам го за тези, които не са минавали оттам, както и за тези, които подценяват Косово като интересна от мотористка гледна точка дестинация. Пътят от равното се изкачва в множество серпентини от косовска страна, до височината някъде на Витоша примерно... Асфалтът е напълно приличен по всякакви стандарти, а шосето  обичайно е относително пусто. Изключение правят някоя друга кола отвреме навреме, както и досадно пъплещите камиони натоварени с дървен материал и пресичащи планината в посока от Черна гора към Косово. На една от серпентините има  широка отбивка с кръчмето „Те кула“ – онова с барбекю от стар бойлер, разположено в края на паркинга и малко по-нагоре следва косовският граничен пункт. Там е ясно „Мбаре, мбаре, отдакле, задакле и айде отшумявай нагоре по баира“. След граничните пътят става още по-екстремен, а природата околовръст още по-зашеметяващо красива. Това, ако сте случили трите месеца дето няма сняг около пътя де! От превала надолу,  в черногорска посока, пътят значително се сговнясва и всъщност малко под най-високата точка на прохода се намира и самият черногорски пункт. И тук е отдакле, задакле и продължавате зашеметяващото спускане, докато не слезете ееееей там някъде надолу в речната долина, където се е скътало Рожайе.



     Дъждът беше поспрял поне засега, а водата почти се беше оттекла с оглед на големия естествен наклон на шосето. Облачно си беше и сравнително хладно, но поне имаше видимост и не ми валеше в ботушите, така че се пробвах да се насладя на безкрайните серпентини нагоре по баира. Естествено, доколкото ми позволяваха вехтите гуми и мокрият път и онея с камионите, дето пъплеха с двайсет. С носталгия по някакви стари преживявания, пускам една тежка въздишка, подминавайки „Те кула“. Да, идеята ми беше именно тук да отбия за отмора, немюсулманска свинска пържола и турско кафе. Уви...един прави сметки, а дъждът му ги проваля! На КПП-то няма никой. Подмотват се една, две коли, но не са в моята посока. Митничарят е любезен и незаинтересован от мен. Имаш ли, вика, зелени картон за мотора? Имам, ама нали в Косово не важи? За какво ти е? - питам нетактично аз. На мен не ми трябва, ама оттатък баира ще ти го искат, та да не се връщаш след малко?-загрижен за мен или просто убиващ времето с лаф, споделя граничния.  Казваме си още няколко приказки от чиста любезност и давам газ нагоре по баира. Доста път ме чака, а пътят напред е обвит в мъгла. Егати късмета! Мъча се да се сетя, имало ли е случай да минавам през този пункт и да не съм мръзнал като куче, или да не е било облачно или мъгливо? Е...не е имало такъв случай! Уви...и и днес няма да го има!

     Джурджевдан 2016-та. Ничия земя.

    Седя, премръзнал като куче. Гледам тъжно. Устните ми синеят, а зъбите тракат неконтролируемо. Ръцете ми са премръзнали. Без да свалям ръкавиците прибягвам към отработената тактика да върна живота в ръцете си, топлейки ги по най-примитивният начин – на ауспусите. Ебаааахти студа, както се провикваше пияният началник влак в „Хълмът на боровинките“! Каква я мислихме, каква стана. Сега викам като спра навръх баира в ничията земя, та като отворя едно гърло под пролетното слънце, та като подхвана едно ми ти „Proljec'e na moje rame slijec'e, Đurđevak zeleni, Đurđevak zeleni, Svima osim meni.“, та и косоварите на изток, па и санджакските бошняци на запад от баира, да разберат, че мечките са се пробудили от зимен сън... Теглих един сиктир на сръбско-турско-някакъв си, документирах преспите около пътя,



барабар с вехтите гуми на Джуниър



 и плюх  ядно по посока на лепкавата мъгла и мудно и без желание се заекипирах. Тъй де – бях мокър и премръзнал, гумите на мотора ми бяха почти набор, пътят солидно опесъчен, слънце взора не видеше от тежката мъгла, икиндия отдавна беше превалило, аз имах да пресека две граници и половина и Вишеград бе необозримо далече, но...животът беше прекрасен!


Към следващата част  Т У К

2 коментара:

Unknown каза...

Фори, с голям интерес чета пътеписите ти и очаквам следващите.Скоро нямаш ли планове да скиташ из Турция? Аз също съм обикалял доста из дивата неопитомена нецивилизована Турция но с автомобил,големите градове не ме интересуват. Очарован бях от истинските хора, които живеят там и тази невероятна природа .Бъди здрав!

forry каза...

Лелееее, чак кога видях, че някой е писал нещо! Срам, срам....
Все пак да отговора де - за Турция се пъна всяка година и все нещо не се получава - или нумам това време, или подходящото ЧИТАВО МПС и все остава за айде сега нещо накъсо и наблизо пък догодина Турция... и така от 2012-насам...