четвъртък, 25 януари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - част 9



 Към част 8 Т У К

     Икиндия. Нейде по прашните пътища след Призрен.

     Бях спрял на една бензиностанция между Призрен и Джаковица. Беше почти пладне, а слънцето напичаше здраво. В далечината се събираха черните облаци от мрачната прогноза на всички метеорологични сайтове, които бях гледал. Мислех да заредя и да седна на отсрещното кафе да поотморя, пийна още едно кафе и да пусна един смс, че съм жив... Е, жив съм де! То чак не ми се вярваше! След месомелачката наречена Призрен, просто не знаех как съм стигнал дотук! Този град винаги ме изправяше на кътни зъби. Той сякаш беше квинтесенцията на косовско-албанското безумие, наречено пътно движение! То не бяха изпреварвания и засичания, не беше избутвания към тротоара, не беше каране на една боя от стопа ми, не бяха спретнати младежи търчащи насам-натам с подноси чай, не бяха забулени ханъми пресичащи коя от коя по-безумно и безотговорно. Не бяха пешеходни пътеки, на които никой не спира, легнали полицаи, които никой с нищо не беше обозначил, луди каращи в насрещното, на зиг заг, спиращи, тръгващи, свиркащи, гледащи втренчено през запотеното предно стъкло и дори въобще не гледащи... Можех да кажа само едно-пфууууу....оцелях! Та, с две думи – определено имах нужда от кафе и малко време да спрат да ми треперят краката...

     Избутах мотора до заведението отсреща, че нещо ме мързеше да го паля, а и някак по-гъзарско ми се видя да се тътря из прашния паркинг, бутайки Джуниър. Спрях пред входа на кафето и започнах да се разопаковам, когато до мен спря една патрулка. Естествено с двама полицаи в нея. Още по-естествено си помислих, че са карали след мен, дебнейки ме за някакво нарушение и повод да си изпросят двайсет евро! Все пак вълкът козината си мени, но полицаят нрава никога! При все, че погледите и на двамата бяха вперени в мен! Не знам, ама хич нямах идея да се разделям с част от скромния си бюджет, само че още по-малко исках конфликти с властта, тук, в тази дива Индия...
     Драйвърът слезе тежко тежко, засуквайки мустак и оправяйки авторитарно униформените гащи. „Всичко хубаво!” – казва блюстителят на реда на поносим български... А-отговарям аз, очаквайки всичко друго, но не и подобна реплика и то на родния ми език! Ааа, мерси! – смотолевям изненадано. „Всичко хубаво!” – този път малко по-натъртено и настоятелно ми пожелава полицаят. Мерси, мерси, тенкю – чудя се още какво да кажа аз. „Е, всичко хубаво!” – като ехо изстрелва и партньорът му, междувременно изпълзял от служебното возило. Е, а, всичко хубаво!-ухилвам се до уши аз, виждайки удовлетвореност в органите на реда. Мигом куките се успокоиха, ухилиха и запътиха към кафенето. Аааа, сега чак стоплих... Някой някога може би ги беше учил на българо-македонски и те завалиите разбрали, недоразбрали...
     „Дринк кофи?” – продължава с лъчезарна усмивка драйвърът, след което обръща на албански, като аз грам не схващам какви ми ги говори, но жестът му е повече от красноречив – моето кафе ще е от него! За адет, както казват турците... Шашнах се! Бях се подготвил за тежка битка със закона и неговите корумпирани представители, а то какво се оказа... Срам ме хвана какви си ги мислех, когато видях патрулката да спира на паркинга. Срам...
     Келнерът донесе кафето. Кимнах учтиво и усмихнато към съседната маса! Така де, авантата си беше аванта, доброто възпитание – задължително. Пък и за пръв път попадах на черпещи ме полицаи. Излишно е да казвам, че обикновено беше обратното. Сърбах шумно от кафето, наслаждавайки се на живота и намачканата карта на Албания, разстлана върху масата. Движението по пътя отсреща беше безумно, черните облаци над планините в околовръст вещаеха дъжд, вятърът въртеше тонове пепел около мен, жегата беше непоносима, а от уредбата на кафето звучеше поредната песен на Ера Истрефи. Тачат си родната музика хората. Впрочем, както на повечето места…


    Надигам се мудно от кафето. Хич не ми се става. Не знам, мързелив ли съм станал или просто ми е прекалено лежерно, или пък просто си се чувствам перфектно тук седнал до малката масичка с разкошното (турско) кафе, сред обсебващият прахоляк и съмнителните физиономии около мен. Наистина се чувствам разкошно и се усещам като у дома си! Истината е, че не се чувствам комфортно на лъскави и „емблематични” места, на „комерсиални” места – фраза, за която ме изядоха преди години във форума. Сто пъти по-добре ми е тук сред прахоляка в тази затънтена част на Балканите, както и на места като на ето тази снимка да речем






    Място насред нищото, нейде из необятната Турция, седнал на дървена пейка пред накъканата от кокошките скована надве натри масичка и няма да повярвате, но не бих заменил с нищо подобно усещане за живо и естествено място! На подобни места съм се чувствал много по на място отколкото в Лувъра или на площад Cан Марко или във виенската опера да речем…
     Синдрома на неудачника и аутсайдера ще кажете? Дрън-дрън… Няма такова нещо! Както и многото спорове защо ползвам телефон от 46 лв. и карам мотори като Джуниър? Защото Джуниър е мотор с дух, характер, история и нрав! Див нрав! И усещането е незаменимо… А не, защото нямам пари за по-нов и скъп, видиш ли… Няма такова нещо! Въпрос на избор и нагласи! Винаги съм си мислил дали да не разчистя целия авто/мото парк и със събраните пари да не отида в магазина да им кажа „Добар дан! Завийте ми един новичък Джи Ес! Едно Бе Ем Ве-нце тъй да се каже, да се видя и аз у мотор!” Пази Боже…махвам възмутено с ръка и рязко се запътвам към мотора! Път ме чака! Път и дъжд! Много дъжд! А тепърва имах да влизам в Албания за едно двучасово „некомерсиално” маршрутче по тамошните чукари, та после обратно в Косово, манастира в Дечани, катерене през планината в посока Църна гора, па самата Църна гора, па после в Сръбско, па в Босна….Ехееее…що граници ме чакаха още… 

Към следващата част  Т У К

Няма коментари: