Имало едно време (пътепис) - част 8

     Към предишната част Т У К

     06-ти. Сутрин, Косово и Метохия/ Република Косово/Южна Сърбия      

     Каква я тая измислена и объркана държава, ще кажете мили деца?... Е, каква, каква? Такваз! Дето полу я има, полу я няма. Странна и объркана държава. От една страна изконна сръбска територия, от друга чисто визуално и сетивно нищо сръбско няма у нея! Точно колкото района на северната гара в Париж навява мисли за Франция и френското, точно толкова и това малко парче земя скътано измежду планините има сръбска визия... Беше под сръбска юрисдикция, ала се разбутаха нещата на политическата сцена и шиптърските главорези с безценната подкрепа на Барака-та туриха ръка на контрабандните канали на Балканите. Подкрепени от шовинизма за Велика Албания, някои си повярваха твърде много, други потриваха ръце, защото виждаха Божият пръст, който заканително махаше на сърбите заради клането в Сребреница и Горажде. Западният свят упорито ни убеждаваше, че лошите чичковци сърби са потиснали горките нещастни албанезета и това е тяхна изконна борба за независимост, докато с лека ръка продължаваха да не виждат милионите потиснати кюрди в Югоизточна Турция, нооо.... Как беше? За политика в чужбина не се говори! Не се говори, не се говори, но точно този път бях решил, че ще се навра в онази спорна територия в Северозападно Косово наречено Северен автономен регион. Териториално се намираше в Косово, но беше населяван от сърби, логично непризнаващи централната косовска власт и формирането на новата държава, имаха си паралелни структури, ползваха за разменна монета сръбските финикийски знаци, караха колите си без номера и имаха много повече сръбски знамена на глава от населението, отколкото имаше в цяла Сърбия по всяка вероятност... Апропо, същото можеше да се каже и за албанската част на Косово – там имаше много повече албански знамена, отколкото можеше да види човек в самата Албания! Странни страни, странни нрави, Балкани... 

     Всъщност, освен сръбският анклав в района на Митровица, имаше и един доста по-малък – от няколко села, тук съвсем наблизо – в Шар планина и плановете ми бяха да мина първо оттам. Някак странно място се явяваше селцето Щръпце. Караш си караш по планините косовски и изведнъж хоп! – влязал си в една друга вселена! Ориенталският хаос изчезва, джигитите по улиците рязко намаляват, физиономиите и къщите стават коренно различни, надписите стават на сръбски, замирисва на рощил и бурек и докато умуваш и се дивиш на трансформациите около теб, след някой друг километър нещата отново придобиват ориенталско-хаотично-албански вид...

     Потънал в размисли (без страсти), неусетно съм стигнал до разклона за Призрен през Шар планина. Всъщност споменах ли, че Косово е малка страна? То като цяло в Европа големи страни почти няма, пък на Балканите съвсем! Е, имаше едно време една страна, една Югославия, но...тази приказка я оставяме за историците, мили деца и за носталгично настроените червени бабички...

     Свивам си значи в посока на планината, дръпвам се да направя място на поредния дрогиран идиот, който лети като да е сам на пътя и лека полека започвам да качвам темпото. Завоите са уникални. Природата също. Трафикът е рехав – нещо силно необичайно за тея ширини, а времето разкошно. Само липсващата тапичка на огледалото ми вади очите, но мисля, че ще го преживея някак. Ще компенсирам липсата му с един топъл и пресен бурек в сръбското Щръпце...

     Късна сутрин, Джурджевдан 2016-та. Щръпце, Косово и Метохия, Република Косово или както и там да се нарича пустото му спорно парче земя.

     Паркирал съм пред общината на най-забраненото възможно място и се правя на приятно разсеян под неодобрителните погледи на местните полицаи. Ако ми кажат да се махна ще се махна. Мълчат си и продължават да гледат неодобрително. Аз също си мълча и се разопаковам туткаво.  В Косово съм, казвам на себе си гледайки сръбското знаме, веещо се на входа на общината

 

    Мъча се да отгатна полицаите, които ме гледат свъсено дали са сърби или шиптъри. Не ми се получава... Затътрям се до близката будка с надпис „роштиль“, която дими апетитно, но момичето на гишето ме попарва с „йощ е рано за плескавици“ и аз поемам в противоположната посока за бурек и йогурт. Влизам в бурекчийницата и попадам на най-усмихнатата и любезна лелка-продавачка. Слага ми бурека в чинийка, нарязва ми го, сервира ми го, намира ми място за каската и доспехите, пита ме откъде съм и усмивката и става двойна като разбира, че съм бугарин, из София. Пита ме чак оттам ли съм дошъл с мотора и на утвърдителния отговор, клати глава и цъка невярващо... Викам, чакай да се разплатя, та да не забравя. Питам колко и след кратко колебание, продавачката ми казва „а сръбски пари имаш ли“? Доволна от факта, че нося динари, ми взима някаква смешна за моите разбирания сума и казва колкото за протокола „е, то и в евро можеше да платиш (в Косово официалната валута е евро), но предпочитаме в динари”... Веднага се сещам как миналата година в намиращото се на албанска територия село Шишавец, в кръчмата категорично отказаха да ни приемат албанските леки и искаха само и единствено евро! Напуши ме смях... Как ли би възприел един западняк нашенските си балкански нрави, факти и неразгадаеми от логическа гледна точка реалности?

     Снимам за спомен ухаещият на истински хляб хляб,

който ме връща в детството ми. В детството на ненарязания, неопакован и не бъкан с консерванти и подобрители хляб. Не пропускам да благодаря на жената за топлото посрещане и напускам магазина в разгара на някакъв спор между боен клиент и газдата, който е достигнал връхната си точка на екзистенциален спор и литературен колорит, иначе казано тъкмо влиза във фазата на „йебем ти пичку материну“...

     Щраквам една леко со никаква снимка на Щръпце,

опаковам се набързо и отпрашвам нагоре по баира. По баира на тази толкова зелена и китна Шар планина...

     Времето беше разкошно. Все още не беше заваляло, затова и се възползвах да давам газ по засуканите завои, докато се любувах на невероятната зеленина околовръст

     Всъщност, замислих се, май по-често ми се случваше да пресичам Шар планина с мотор, отколкото кой да е нашенски проход... Странно, нали?

     Странно ми се видя и шаренията от люлки и сергии на превала, които стояха като на свинче звънче на фона на величествената планина, но...да не забравяме – от едната страна беше Ориента, от другата Балканите! Миксът, разбира се, беше някак странен и леееко кичозен

     На превала спрях буквално за минутка да направя две три снимки, без дори да гася мотора. Отдавна ненавиждах това място! Преди години тук беше доста диво и красиво. Зелено. Свежо. Без хотелчета. Без сергии. Без всичкият този привкус на летнишкия панаир... Сега по нищо не се различаваше от Банско...Боровец...Пампорово...Чепеларе...

     Махнах с ръка да прогоня налегналите ме мрачни мисли за безхаберието балканско и се заспусках по добре познатият ми път надолу. Карах бясно. Пътят беше хубав и пуст, времето разкошно, а аз с претенциите да познавам всяко завойче до долу – до Призрен...

     Към част 9  Т У К