Имало едно време (пътепис) - част 6

     Към част 5 Т У К

     06-ти Май – нейде из Македония.

    Пуснал съм по баира по инерция и се рея на зиг заг из пустия път. Тихо е. Чувам само звука от търкалящи се гуми. В околовръст, докъдето погледът ми стига няма жива душа. Пуста и Македония! Дека са и людете, бре?... Изведнъж ме напушва смях. Сещам се за „Луно, луно, земльо македонска” и ред други вицове и шеги по отношение на нашите мили съседи – македонците... И естествено, изневерявам на първия принцип на Фори – да не говоря много много за политика в чужбина! Ама пусто като съм у тая земля македонска, все за политика ме избива! Щото то...

     Сещате ли се, мили деца, за тая приказка, с която започнах? Тая...на Кустурица? Дето имало едно време една държава...Сетихте ли се?

     Та, имало едно време една държава. Тя била нито на изток, нито на запад, била нито с изтока, нито със запада. Уж била социалистическа, ама не съвсем. Уж бяхме братя славяни, с един строй и идеали, а нас там много много не ни пускаха... Уж имаше желязна завеса, ама за гражданите на Югославия тая работа не важеше кой знае колко... Живееха си къде повече или по-малко дружно в нея и сърби и хървати, и албанци, и бошняци, и словенци, та и македонци. Да де ама Тито се спомина, Горбачов се продаде на предшествениците на О’бама-та и лека полека уж единната страна изпадна в спиралата на разделението, разцеплението и на гражданската война. Извървиха се ред събития – казармите в Словения, патакламата в Босна – Мостар, Сараево, Сребреница, Пале, Горажде, Фоча... Република Сръбска Крайна. Вуковар. Ратко Младич. Небрежните натовски бомбандировки над Београд и Нови сад. Армията за освобождение на Косово, Грачаница, Митровица – оная косовската. Санджак. Църна гора. Измъчените напъни за автономия на Ниш... Косово. Прешево и онея с брадите. Буяновац...

     И от цялата тая патаклама и хаос се пръкна не какво да е, а държавата Македония, мили деца! Бракята македонци трябва да се кланят доземи на така ненавижданите от тях сърби, защото точно сърбите създадоха това, което днес се нарича македонска държава и македонска нация. И щото бракята Кирила и Методия може и да са създали славянската писменост, ала бракята сърби у оня пограничен манастир – „Прохора Пшински” създадоха македонскиот език и нация... Макар че, продължавах да разсъждавам не за друго, а щото спускането му се не виждаше края, каква ще да е тая македонска държава, дето македонците в нея бяха малцинство, дето у цял свят беше известна като Формър Югославиан Репаблик ъф Маседония, или казано по нашенски Бивша Югославска Република Македония. Ама карай...пей сърце... Всъщност, беше ми жал за бракята македонци, щото освен, че ставаха смешни с тоя върл македонизъм и помакедончване на све живо, бракята имаха един много, много сериозен проблем и той се наричаше албански шовинизъм! Албански шовинизъм, радикален ислям, демографски бум на албанското „малцинство”, арабски пари и джамии, джамии, джамии... Защото Куманово, помнете ми думата, беше само началото! Онова Куманово, в което беше живял родният ми дядо преди войната – оная Втората. Само дето дядо ми за никакви македонци не ми беше говорил. Говореше все за българите в Куманово... Странно! Той дядо, лека му пръст, сигурно хич не ги е разбирал тея неща...

     Спирам за кратко в Крива паланка. Градчето тепърва започва да се пробужда и е все още пусто и замряло. Гледам огромния македонски флаг, който се вее лениво на баира, правя две-три снимки, ей така за протокола и продължавам напред.

     Пътят е станал още по-отвратителен от миналото лято, когато се прибирахме по този маршрут. Кръпка до кръпка, връз кръпка. Е, верно, дупки няма, но е ужасно друскащ и дразнещ – хванал съм се като удавник за сламка за кормилото и не смея да се почеша, та да не се озова набързо в нивата след поредната порция скок подскок!

     Уморен от ранното ставане, студа и с размътен от друскавицата поглед и акъл, спирам нейде в нищото между Крива паланка и Куманово. Спирам на една отбивка край пътя да се полюбувам на изгряващото слънце и маковете в полето.

      Мотая се около мотора, зяпам и се разтъпквам като се опитвам да сметна колко ли километра съм минал дотук от общо 800-те предвидени за деня? Гледам облаците в далечината и се моля да не вали! Не вали ли и 8000 ще измина без да ми мигне окото, хваля си се аз наум, докато окото ми, онова дето не трепва от някакви си километри, не фиксира нещо странно по мотора! В първият момент не мога да схвана какво точно ми е привлякло вниманието, но упорито съм се вторачил в кормилото. Мдааа.... пластмасовата тапа, оная дето крие някаква гайка на лявото огледало е отлетяла нейде в небитието по македонските друскавици и сега лъскавата гайка просто ми вади окото! Става ми криво... Не, че нещо, но тоя мотор за няколко карания, успях да му съсипя доста неща! Не знам аз ли съм мърляч, моторът ли си му е дошло времето или просто нещо съм карък? Поседявам известно време умувайки дали да не се върна да търся въпросната черна тапичка, но съзнавам, че това би било най-безсмисленото нещо, което мога да направя. Затова, някак механично, сътворявам друга безсмислица – изчоплям тапичката на дясното огледало и я прехвърлям на лявото! Сега лъсва гайката на дясното, но аз с удоволствие гледам лявото, което вече си е комплектовано! Е....сега мога да тръгвам! Път ме чака...

     Към част 7 Т У К