вторник, 13 декември 2016 г.

Сръбски хроники (Циничен пътепис) - част 1

    Крагуевац, Кралево, Крушевац, Княжевац... Все ги бърках! Кой кой беше, кое къде беше, едно и също ли бяха, различни ли бяха... Йебем ли ги, нихната мама!
    Нещо ми се щеше да се позавъртим за ден-два в някой от тези толкова неотличаващи се за мен сръбски градове. Всъщност, сигурен бях, че са различни, както и бях убеден, че в някои от тях съм бил, ама в кои точно?...


    Сигурен бях, че щеше да е с колата, щото то Маршрутката освен да седеше вечно на ремонт не беше лошо и да се кара отвреме навреме. Тъй де, за разнообразие да я изкараме малко от бокса! Па и да видим как ли пък „нормалните“ хора ходят да разпускат, йебем му... Стига с тея мотори! Е, така де! Все ще ни духа вятъра, ще ни вали, ще ни пече, ще ни, ще ни, ще ни... Абе, сещате се! Сдве думи, поразрових малко из нета, резервирах хубав, смея да твърдя, хотел, сведох всичките тея К-градове до един – Крагуевац – ееее, не за друго, а просто там намерих въпросния хотел, а и не беше чак пък толкоз надалеч, щото то като ще пътуваме като бели хора, няма сега да вземем да въртим по 1000 километра! Ми така де, тея километражи са за мотористите! Онея гадните. Бръмчащите. Изпреварващите. Противните. Нихната мама мотористка...
     И така... В три следобед приключвам работа (ах, как мразя да работя!). Изнасям се на ура от работата, докато някой малоумник не се е присетил нещо за мен, яхвам Тъпото и отпрашвам с мръсна газ към Обеля! Защо към Обеля ще кажете? Лелиииий, замалко да забравя Поли у нас! Правя някакъв забранен обратен и продължавайки да скачам върху педала с газта с достолепното си стокилограмово тяло, с ръмжене, друсане и тропот подхвърчам по тесния сокак, хвърляйки в ужас насрещно движещите се, които, сигурен съм, въобще не могат да схванат дали съм луд, пиян или друсан или някаква сложно подбрана комбинация от трите...
    Спирам със засилка на тротоара, и взимам почти на един дъх осемте етажа на противната панелка. Поли е (почти) готова. Пуфкам и потропвам нервно с крак. За миг си помислям дали да не взема някоя тлъста пура та да си пафкам у сръбско, ама пусти и мързел – предпочитам да не пуша, отколкото да правя две крачки до шкафа отсреща...Йеееебем му и мързело!
     След двайсетина минути сме при Маршрутката. А тя изглежда отчайващо плачевно! Покрита с почти сантиметров слой от всевъзможен пепеляк и сажди, цветът и почти не си личи, а през джама посмъртно не можеш да видиш нищо! Отключвам внимателно вратата, стараейки се да не полепя по мене всичкия прахоляк на света, влизам вътре, шибвам един на лампата в купето, която така и не светва без бой след дългия протяжен застой на несветене, поизтръсквам чистачките да паднат поне по-едрите камичета, врътвам стартера, който вие някак си „виу, виу, виу“ – едно такова като да умре от скръб всеки момент, но допотопната Ланчия, геройски потръпва, разстриса се сякаш в унил опит да се отърве от летаргичния прахоляк, полегнал връз нея и възпламенява двигателя. Скръц, скръц, скръц, скръц – чува се някакъв ремък нейде под капака. Джжжж, скрибуууц, джжж – чагъркат окостилите се от седенето чистачки, докато нефелна струйка течност плюва от дюзите, мажейки и без това цялото в мизерии предно стъкло, докато зловонният дим от ауспуха лека полека поглъща в обятията си горката Маршрутка. Правя опит да включа на някаква скорост, но скоростния лост поради някакви си негови причини е заседнал и не мърда наникъде.  Натискам отново съединителя, давам газ, с риск зловонията да ме задушат и пробвам отново. Лостът не помръдва. Пуши курац, бре! – тегля му една, докато с триста зора успявам да включа някак си на задна! Да де ама задната нещо не ми върши работа! Спрял съм на половин боя разстояние от някаква стена. Гася колата. Паля отново, подавам газ и със замах вкарвам първа. Как не остана лоста в ръката ми не знам! Имаме напредък! Чистачките продължават да мажат нещо панорамното стъкло, скоростният лост се размърда – направо си бяхме готови за пътуване!
     Казваме набързо чао на Колйо,  Пазителят на Ланчията и подкарваме по раздрънкания път. Колата кротко подскачаш по дупките, ремъкът проскърваше ритмично, а зад нас се стелеше пелена. Миришеше на зима. Направо си миришеше на нафтова печка.
     Абе, викам, дай да минем набързо да я поизмием колата, че сърбите, йебем им майку фашистичко, току виж нещо ни се заяли! То и без това вече закъсняваме прилично от графика – поне да имаме фасон някакъв.  На Ломско-то вместо към Сърбия завивам към Била-та и там на мивката на самообслужване се самообслужваме набързо като я позамиваме надве-натри. Гледам мухите по стъклото и мазните отпечатъци на знайни и незнайни мастори по предния капак си останаха там, но пък на цвят вече я докарахме – това което пишеше в талона си беше едно към едно с това, което виждаше окото! Доволен бях! Ибре животеее...
    500 метра по-натам спираме на бензинджийницата, че у резервоара се плацика само резервата, а и нещо  предницата много ходи насам натам, та нищо чудно и гумите да трябва да се помпят . Естествено спирам от грешната страна на колонката! На тая пущина дупката за нафтата и е отляво, а на другите отдясно! Така и не мога да им свикна и все от грешната страна спирам! А колко е лесно с мотора, а Фори? Лесно е нали? Спираш как ти кефне и сипваш кеф ти от лявата колонка, кеф ти от дясната! А и събира малко, а тая пущина гълта ли гълта... Почва студена пот да избива по челото ми, гледайки въртящите се цифри на колонката. Почвам трескаво да ровя из колата – някъде имах карта за отстъпка! Ще ми е нужна като гледам! Ай, майкя му и мечка – сигурно е в другата кола! Тегля една звучна и на картата и на нафтата и на све и се понасям на една страна към касата да ме разтоварят порядъчно. Имате ли карта? Имам! Дайте я тогава! Е, нямам я! Е? Е! Искате ли снакс на промоция?- продължава служителката! Абе, какъв снакс, нищо не ща! Всъщност я дай една кутия цигари! Плащам, пъхам кутията с папиросите в джоба и ми хрумва гениалната мисъл, че всъщност само след час ще мога да си купя точно същите сини цигари с точно кинта и двайсе по-евтино! Йееееебем му и папиросите и све! Почти притичвайки, се насочвам към колата, а там ме чака ново двайсет. Имаме рапидка в едната гума – пресреща ме ударно Поли. Присвивам кисело очи, понечвам да кажа нещо, но само ваздъхвам многозначително и хвърлям поглед към отсрещния гумаджия – оня, моя приятел-най-флегматичния гумаджия на света! Работи! – казва Поли-и аз това погледнах. Казвам едно ядно чао на любезния бензинджия и правейки едно пушещо кръгче около бензинджийницата, акустираме пред гумаджията. Я виж, викам, там кво се случва, почти подскачам от яд и бързане аз, а момчето след цяла вечност затътря мудно краци към нас. Аааа....мда....има рапидка...трябва да се прави... Е, да де – подскачам бясно на два метра от земята – айде там бодвай и нещо пирон ли, кво му се вика? Аааа....миииии...ъъъъ...не може. Трябва, вика, да се сваля и да се лепи. Сваляй – вече примирен от живота и все по-отдалечаващото се във времето тръгване, процеждам през зъби и хващам през плаца към бензинджийницата да взема по кафе.

    Искате ли снакс на промоция? НЕ! Не искам снакс на промоция! Искам кафе! Искам две захарчета! Искам бъркалка! Искам да отлепим най-накрая от този омагьосан кръг наречен Обеля! Излизам отново засилен и на една страна, когато наскачам на „любезния“ – А!.., вика, Вий не бяхте ли преди малко тука? Да! – а сега съм малко ей там отсреща – тегля му една любезна наум и се запътвам към обезколелената Ланчия...


ПОЛОВИН ГОДИНА ПО-КЪСНО
     Пак сме на същата гумаджийница. Пак пътуваме за Крагуевац. Пак сме с Маршрутката. Пак имаме някакъв проблем с гумите. Отново закъсняваме... С две думи за изтеклите шест месеца нищо не се е променило, само дето гумаджията е друг. Още по-противен. И съвсем по-най-бавен. Яд го е на целия свят. Яд го е на мен. Яд го е на жалкото му съществуване. И мен ме е яд, ама не си го изкарвам на горката Ланчия! Нито пък на дебилния гумаджия!


     Кой ги е стягал тея гуми?-мърмори нашия. Вдигам незаангажирано рамене... Какъв е тоя гнилоч? Ми тя цялата кола изгнила! – плюва оня. Смръщвам леко вежди, отново отговарям с вдигане на рамене. Правя деликатно крачка-две встрани, щото ми иде да взема едно дърво и да изджасам в главата неудовлетворения от жалкото си гумаджийничество човечец! Йебем тииии....процеждам през зъби аз. Кво, кво? – реди оня. Ай бе, човек, че мръкна! Ай, че път ме чака! 25 лева – отсича твърдо и мълниеносно нашичкия. Аааа, море с 25 кинти ще ме събориш! Пфууу.... макя ти и мечка!
     Хващаме по околомръсното и оттам се понасяме традиционно към Калотина. Точно както и преди половин година целта е една – Крагуевац!


     Дизеловият двигател боботи под капака, от радиото яко бичи няква цигания, а в небето се събират свирепи буреносни облаци. Да, сега съм доволен, че не тръгнахме с мотора! Яко щеше да ни пере дъжд! Па Джурджевдан йе! Нормално да е мокро и противно!



             ПОЛОВИН ГОДИНА ПО-РАНО


     Закротили сме Ланчията на автопилот и съвсем като по книгите се носим лежерно с 90 в западна посока. Яко сме укъснели! Това с малко по-навременното тръгване набързо стана на пух и прах и традиционно си тръгнахме със солидно закъснение! Съвсем традиционно по радиото бичи няква цигания, а в небето се събират буреносни облаци.


     Колата пуши съмнително много, но съм решил да не си го слагам на сърцето! То напоследък все нещо и има на тая кола, та не е нещо необичайно да каже пръц и да спре насред път. Даже напротив! Традицията повелява на има няма 1000 км да влизаме в сервиз, йебем ти животе! Чак се чудя на собствения си акъл да затръгваме на незнайно къде по сръбско с тоя таралясник, ама нейсе...пей сърце и карай в западна посока! Рекох и отсекох – никакво ядосване!


   ПОЛОВИН ГОДИНА ПО-КЪСНО


     Майка ви и синоптическа! Как пък един път не прогнозирахте хубаво и слънчево време като затръгваме на някъде! Е, немам думи-псувам и плювам ядно по нечий адрес, гледайки със смесени чувства едрите капки, които се разпльокват по панорамното стъкло! Защо смесени? – пита ме Поли. Явно съм мислил на глас... Ми...защо? Просто си представям какъв ли щеше да е купона да бяхме сега с мотора, а? Кеф! Щяхме да станем на мокри кокошки и цяла вечер щяхме да дзиндзирикаме и после да съхнем цяла нощ! А я виж какъв комфорт! Музичка, парното работи, двигателя боботи, пушеци няма за разлика от предното пътуване, смрачи се, все едно влизаме у преизподнята, движение ниенте, пътуваме, пътуваме към сръбско – щот нас нали там ни е хвърлен пъпа, нощувката е осигурена в онова същото хотелче, даже от сега предвкусвам светлата пенлива бира дето ще си купим от магазинчето преди хотела! Наздраве!


      Само град да няма!-изричаме и двамата на глас, гмурвайки се във всемирния потоп. Намалям рязко скоростта, пускам всички възможни фарове и фарчета, чистачките на макс, зъркелите на 16. Пъплим в непрогледната пелена... Път вече няма! Всичко е сиво, черно и воднисто. Подминаваме някакви коли на аварийки. Едвам едвам се разминаваме с тировете срещу нас. Навън съвсем притъмнява. Пелената е непрогледна, а по колата започва странно да дрънчи. Нещо тропа? Да не е градушка,а? Градушка, градушка-процеждам през зъби аз. Е сега си еба мамата!- смотолевям и в гробно мълчание и зловещо думкане от ледените късове се понасяме през преизподнята...    


В  ПО-НОВО ВРЕМЕ


      Този път сме с ясното съзнание, че ще пътуваме с колата. Предвид жълто-оранжевите кодове дето ги даваха синоптиците за бури, мури и прочие разнообразие от негативни от моторджийска гледна точка синоптични явления, мисълта да ходим където и да е с мотора, въобще не ме блазни! Отдавна не съм на 20, че да се правя на мъж! Ми тъй де! Ще пътуваме обичайните заподозрени, т.е. моя милост, Поли, Лили, и Цецко. Планът е неясен, клонящ към „няма такъв”, превозното средство – естествено Маршрутката. До последно се изясняваха тривиални неща като: в петък вечерта ли ще затръгваме или в събота. Ама в събота сутринта ли или след като аз приключа работа? А една нощувка ли ще правим съответно, или две? А в Босна ще ходим ли или не? А някъде ще резервираме ли спане или тцъ? Въобщееее.....


       Оставям тези дребни подробности от пейзажа на женската половина от пътуващите и се съсредоточавам върху това, което мен ме човърка. Малко ме човърка, държа да подчертая! Непукизмът ми е по скалата на дебилността нейде към чертичката сочеща „Гьонсурат-непукист”. Йееееебем ти и животе и све! Ланчията сутринта ме нервира, щото просто отказа да запали! Ей така на – отказа. Преди месец и нямаше нищо! Върнахме се като бели хора от Сараево, паркирах, загасих, заключих и това беше! И днес хоп – по обратния ред – отключвам, въртя, кюф, кюф, кюф, бръм, кюта пата, кюта пата, чагър, чагър, хър, тряс....хлъц и Маршрутката потъна в тишина! Злокобна тишина! Ма ще спра да ходя в това опустяло Сараево! Нещо ми е на кутсуз! Преди години така се прибрахме чинно с мотора от Босна, паркирах в двора, нагласих, загасих, покрих мотора и когато след няколко дена рачих да го запаля – кюта, кюта, кюта /без пата/ и повече звук не чух от горкото допотопно кавазаки. Та затова и сега седи разпиляно из двора и нейде из бараката, а двигателят му чинно съм подредил у щайги и кашони. Пфуууу....мани, мани – приказвам си на глас, не ме кефи нещо тая! Не за друго, а просто си представям цветно, ама върло цветно, как съм подредил ланчията в щайги и в горката барака няма място игла да хвърлиш, щото бараката е малка, а колата голяма....


      Вдигни капака – вика Кольо. Потънал в моите си мисли дърпам жилото и той започва нещо да човърка по колата. Върти! Въртя... Кюта, кюта, кюта- равномерно върти стартера без признаци на живот у производното на Ото Дизел. Тъкмо да се откажа и се започва едно танци манци на народите – кюта, кюта, хлъц, припръц, кюта, кюта, хлъц, хлъц, кюта, кюта, хълцук и тежък облак дим заизлиза от ауспуха! Алелуя! Всичко е наред и можем да пътумаве...


      Всъщност, беше ми ясно, че хич не е всичко наред, ама море, аре сега – ще и се плашя на тая таратайка! Да взема две отверки – говори ми нещо Цецко по телефон. Е па....аз ще взема. Имам си цял куфар с отверки. Що да не ги взема? Щом мислиш, че ще помогнат....


      Мигом ми идва резервен вариант – ако Ланчията не благоволи да се възпламени, правим ресто на Сърбия-та, товарим се у Тъпото, пътьом през чейнджа да сменим обратно сръбските пари и газ към Алваново! Така де – нерде Ямбол, нерде Стамбул – важното е да се пътува и всичко да е густо майна Филибето, демек на шест!


      Засега планът е идеално прост – в петък вечер след работа се товарим, зареждаме и газ към сръбско – Трън, Власина, Сурдулица, там нейде имаме вече резервиран хотел, плескавици, дюлева ракия, ожуйско, зайчарско и йелен пиво, на другия ден културна програма – разбирай сръбска музика, кебапчета, плескавици, дюлева, ожуйско, йелен и вечерта спане у някаква баня дето така и не благоволих да и запомня името и все си мислех, че отиваме към Ръмнику Вълча, ама то Ръмнику Вълча е от една друга приказка за една друга държава...


                                      В  НАЙ-СТАРО ВРЕМЕ


     На митницата има опашка. Предвид това, че сме доволно закъсняващи и предвид това, че грам не знам къде ще си намерим хотела в Крагуевац, започвам леко да нервнича, демек нещо като нотки на притеснение. Чак сам се чудя на себе си! Но пък грам не се учудвам на митничарите. Митничарите са мърди и се мотат. Традиционно. Вън естествено се стъмнява, а ние още се мотаме на българо-сръбската граница! Оооо не! По-скоро ни мотат! Мотат ни на европейскосъюзно-сръбската граница!  Неща за приявлене? – пита сръбскиот царинар. Нища-отговарям отегчено. Ща е ово? – сочи неопределено в колата униформеният. Лични ствари? Да, да, лични ствари – повтарям като ехо аз. Вози!


     Е то, вози, вози, ама навън съвсем се смрачи, на всичкото отгоре започна да вали, а аз хич и не се славя като добре виждащ в тъмното /щото то като добър шофьор, че не се славя го знаят и малките деца/, а за капак на цялата тая мизерия отсечката Димитровград-Ниш от главният европейски коридор „Е нам си кво си” се оказа в силно преобладаващ вид с мнооооого прекъсвания. Движение, пъплещи сръбски шофери, навлечена кал от влизащите и излизащи от околните ниви камиони, трактори или там квото и да е, дъжд, чистачките скрибучкат и мажат по предното стъкло, пътят постоянно е в едно платно и е ту мини у лево, ту мини у десно, шанс за изпреварване ниенте, а Ниш ми се виждаше като да е след девет планини у десета!





      Скука, дъжд, кал и мизерия, с няколко думи. Закротили сме се в колоната и пъплим с 60. Защо с 60 ли? Защото сръбските шофери са най-спокойните и мудни шофери, които познавам! Не съм ли ви казвал? Оооо, след софийското градско рали, в което се боря за оцеляване ежедневно, ежечасно и ежеминутно, тук можеш да умреш от флегматични шофьори! То няма изпреварвания отдясно, то няма каране броня в броня, газ до ламарината, свирене, светкане и псуване, когато караш с по-малко от 110 в лява лента, то...абе скука! Та значи заскучили сме се ние скучновато у мини в лево, мини в десно-то, пъплим с 60, вън вали та се не вижда нищо, зад нас чинно се наредила колона, на която края и сигур е оттатък Калотина, никой не свирка, не светка и не псува, а аз започвам да забелязвам, че фаровете зад нас започват лека полека да изчезват! Да са отбили някъде встрани? Е, че то няма къде! Отлява платното за насрещното, отдясно мантинели и колци и цяяяяло поле пълно с ремонт, отбивки в тая част не видях никъде, разклони също. Сигурно нещо ми се е замъглило задното стъкло. Много мразя да нямам видимост, мааму стара. Цъкам копчето за подгрева на задното стъкло, щото то Ланчията нали модерна работа ти казвам, гледам си уж в пътя напред, ама погледът ми все назад! Има нещо гнило, ама не мога да зацепя какво точно. Я спри радиото-процеждам ядновато през зъби, мани го тоя дето квичи там нещо си-редя, докато бърша избилите струйки пот по лицето ми. Да е топло-не е! Бърша, гледам напред, гледам назад. Бърша и гледам! Гледам! Ами да....отзад нищо се не види, щото Ланчията пуши като стар парен локомотив! От онея дето са на кюмюр! Да де ама ние не сме на кюмюр... Забавям малко темпото колкото да се отвори място до предната кола и настъпвам рязко педала за газта. Пушеците зад нас придобиват зловещи размери. Отпускам и пак настъпвам. Пелена! Отпускам.... Натискам.... Отпускам.... Натискам....

Е тогава пущината почна да прихлъцва и да придърпва и да гасне....

3 коментара:

ВладиЧ каза...

Айдееее, пак спря на най-интересното... Още ли си на гумаджийницата, бе човек? Вече е април 2017 година...

forry каза...

Всъщност, ако трябва да сме коректни, вече е почти юни 17-та...
Владич, без да звучи като оправдание, истината е следната: бях се яко овъртолил в един прозаично-житейски въртоп на финансово-здравословни проблеми във всякакви комбинации... Дори и умишлено спрях да чета и пиша където и да е. Просто се концентрирах в проблемите си! И тъй като проблеми всички си имаме, ама не сме спрели да живеем, дойде моментът да поразровя старите писаници, така както и пораздвижих потъналите в прах мотори - два от тях са на 100%, трети е на път да стане "в движение"! Миналата година имах един, по-миналата нито един, та смея да твърдя, че градацията е в правилната посока!
С две думи - имам 7-8 пътеписа за дописване. Амбицирал съм се да ги допиша в рамките на два-три месеца! Дай Боже, да се получи...

Анонимен каза...

Forry с удоволствие изчетох твоите писания за там където си скитосвал и са толкова увлекателно и интересно написани.Бъди здрав за да скитосваш насам натам и ще очаквам още интересни интересни случки и истории по прашните пътища!