събота, 12 ноември 2016 г.

Значи значи...(пътепис) - част 3

Част 2  Т У К 

       Сутрин е...значи.  Спах зле. Някак се чувствам като в командировка. Нямам обяснение защо... Първата ми работа е да погледна през прозореца – небето е кристално синьо и няма и помен от облаци, а температурите най-вероятно са нейде малко над нулата, т.е. нямаше никакъв смисъл от бързане. И без това нямаше да тръгна в тоя сутрешен мраз... Не знам за вас, но аз лично имах някакви комфортни за каране температури и според собствените ми сложни философско-екзистенциални разбирания, при температури под 10 градуса избягвах да карам, защото откровено казано си мръзнех. Да, знам, веднага ще ме оборите, че няма лошо време, има лоша екипировка! Дрън-дрън... Море, каквато и да беше екипировката ми, при студен асфалт и възможни заледявания на усойни участъци от пътя, хич, ама хич нямаше да се чувствам спокойно. Но...хайде, за да спят спокойно господа дървените философи със специалната екипировка и големите мускули, ще го кажем така – според собствените ми потребности и скромна откъм цени, качество и хай-тек качества екипировка, аз избягвах да карам при температури под 10 градуса. Е...поне, когато имах възможност и избор...



     Бавно и мързеливо събирам катуна и решавам съвсем като човек в командировка да ходя да видя какво се случва с обявената в цената на стаята закуска. Барем през това време навън Райчо се понапъне малко да сгрее асфалта. Часът е 7.22. Момата на рецепцията твърдо и безкомпромисно заявява, че тая моята няма как да стане, щото закуската била от 7.30 разбираш ли и това тук да не ти е концерт по желание, та да ми я сервират цели 8 минути по-рано. Викам, е хубаво де, дай поне да си изкарам мотора през това време и без това няма с какво да си убия времето. „Любезната“ изпуфка нервно и изсумтя нещо, което не чух, но интуитивно ми стана ясно, че тая моята няма да я бъде. Повъртях се като муха без глава из фоайето, чудейки се накъде да захвана, когато мадам „да угодим на клиента“ благосклонно заяви, че това, което може да направи за мен е да ми сервира едно кафе, което по височайшата и милост дори мога да седна да пийна ей там на масите за закуска! Реших все пак да се възползвам от офертата, а и откровено казано си имах нужда от кафе. Седнах и докато се чудех какво точно кафе да поискам, момата ми донесе това, което тя бе сметнала за нужно! Със захар ли го пиеш, а? Със захар... Уффф....чакай да видя къде има захар-затрудних неимоверно много девойката с моите тъпи претенции. Захарта беше отнякъде изнамерена, след което ми бе предложена очевидно единствената налична лъжичка дислоцирана в чашка с вода със съмнителен цвят на бара. Странни прийоми, няма що...
       Докато се чудя и мая на тая мода с едната лъжичка, часовникът чукна 7.30. Сърбайки от кафето и чудейки се кога ще ми предложат закуска, съзерцавам момата, която упорито се бори с дистанционното на телевизора. Ама се бори ти казвам! Така отдадено се бори, че дори не обръща внимание на семейството чужденци, които и те видиш ли, са слезли с тъпите си претенции за закуска. Поздравяват, поздравявам и аз, а от представителя на персонала ни вопъл, ни стон... След няколко минути и стотина неуспешни опита да възпламеним телевизора я с телевизия „Планета“, я с някоя друга шукария, момата най-после обръща внимание на наши милости. Обявява тържествено, че вече ми е позволено да ям и ей сега ще ми донесе нещо за ядене, а на слисаните хорица от съседната маса обявява, че им се полага кафе, а за детето чай. Те правят плахи опити да протестират къде на руски, къде на английски, къде на полски, но нъцки – не са познали! Какъв ми ти чай ще искат! За вас кафе, САМО за детето чай, отсича на чист нашенски девойката и им сервира със замах полагаемото им се кафе.
     Хапвам надве натри, слушайки отчаяните опити за комуникация на някакъв език различен от българския на уважаемите гости на хотела и след като ми втръсва да слушам глупостите на момата, просто зарязвам закуската и тръгвам да си диря мотора. Този път ми е позволено да го изкарам от двора с уговорката да не го паля тук, защото е рано и аз послушно го избутвам навън. Събирам си партакешите, казвам едно сухо „всичко хубаво“ , разменям няколко приказки с един преминаващ с колело човечец, който определено не прави разлика между ендуро и редосеялка, но упорито твърди, че е имал точно същия мотор като моя, само, че не черен, дърпам смукача, натискам заветното копче, двигателят избоботва сърдито, излизам на централната видинска улица и с нотки на носталгия от множеството хубави спомени, с които свързвам този град, врътвам газта в посока хоризонта...
     Тъй като единственият план, който имах (за Софето да мина през Тополовград, че си го бях заплюл на картата), снощи Герчев ми го беше разбил на пух и прах и аз поех тотално безпланово да се прибирам отнякъде си...
     Докато умувах дали да мина отново през Лом, или да си цепя по трансевропейската псевдомагистрала Е79, се оказа, че някой ми е подредил плановете без да ме пита. На Е79 имаше някакви знаци, че е в ремонт и е затворен. Ясноооо....Лондон-Калкута не радеше. Оставаше ми чисто и просто пак да мина през Лом, или пък след Арчар да свия към Монтана. Свих в ляво по крайдунавския път и се наслаждавах на завоите и приятното време, поне докато настилката ставаше за наслаждаване...
     Разклона за Монтана го подминах без да имам идея защо. Просто нещо не ми хареса! Подкарах по добре познатият лунен пейзаж към Лом. Всъщност реших да избера този маршрут, отново по „вина“ на Герчев, който ми запали главата с това, че вчера бил посетил кораба „Радецки“, за който аз естествено, с оглед ЕГН-тобях тотално изключил! Просто минавайки през Козлодуй, единственото нещо, с което свързвах това кътче на България беше прословутия АЕЦ, от който бяха останали в експлоатация блок, блок и половина или нещо такова и грам не се сетих, че това е мястото на кораба „Радецки“. А и да си призная, дори да се бях сетил, със сигурност щях да помисля, че горката гемия отдавна е заминала за скрап или пък е продадена на някой мастит местен големец за плаващ бардак да речем...
     Речено сторено... Лом правех сметка да го мина транзит този път,но за сметка на това да вляза в Козлодуй, да се пробвам да посетя „Радецки“. Нито съм кой знае какъв патриот, нито нищо, но все пак за мен има една Света Българска Троица и това са Левски, Ботев, Вазов, та беше срамота да мина оттук и да не посетя частица от миналото на Ботев.
     Както споменах,  Лом го минах транзит. Е...с едно спиране, че нещо успях да се замотая отново и да не нацеля от раз оня баир с павенцата и подскоците . Спрях, питах господин беззъбия циганин, той ме упъти, аз дори успях да го разбера и всеки пое по своя път! Тъкмо си мислех, че има нещо текло по пътя, по и без това лъзгавите павета и излизайки от баира, подавайки газ, разбрах, че наистина нещо се е лиснало от някой преди мен – давайки газ и превключвайки от трета на четвърта, моторът поднесе и като развъртя тая ми ти задница, като почна тея ми ти пируети като бесен кон – не знам как успях да се задържа и да не цопна зрелищно и образцово на паважа! Апропо, имах късмет, че нямаше насрещно движение. Дадох ядно газ до дупка и изцедих моторетката по и без това позволяващата подобни волности дълга асфалтова права. На първата отбивка спрях, че все нещо ме глождеше да не е в машината проблема – я от мен да тече масло, я нещо друго, я гумата ми да е мека, я знам ли и аз... Спрях, поогледах, не видях нищо обезпокоително и мъдро заключих, че повредата не е в нашия телевизор. Е...и нашият телевизор не работеше образцово, защото давайки на контакт, установих, че бензиновата помпа не спира да пълни и отнякъде прелива бензин, но...нямах време да се занимавам с глупости. Беше ми писнало от технически проблеми, а и кой ли не ги беше правил тея карбуратори и все нещо им имаше! Ай сиктир! Някакви си течове ще ми нарушат душевния мир! Как пък не... 

     Продължението  Т У К

Няма коментари: