сряда, 9 ноември 2016 г.

Значи значи...(пътепис) - част 2

Част 1 Т У К 

 Значи...доста се учудих като намерих моторa така както си го бях паркирал! Нито беше катурнат, нито обран, нито одран, нито нищо! Скука с две думи... И тривиализъм....
     Нахлузих тежките доспехи, отново вперих взор в небесата, където, да, имаше някакви си там облачета, ама чак пък дъжд? Това, Гошо нещо ме занасяше, ми се чинеше... Сложих каската и ръкавиците и опраших в посока Видин. А Видин беше близо...убеден бях! Карах кротко и мързеливо, а пътят продължаваше да се вие край Дунав. Естествено, карти не ползвах, за Джи Пи Ес само бях чувал от приказки в махленската кръчма, а както вече споделих, по тези земи минавах комай за пръв път. 

     Хванах някаква посока, която ми се видя логична и...пътят лека полека взе да изчезва. Заяждахме се с единственото возило, което пъплеше по траповете и бабуните в моята посока – вехт като света мерцедес, който беше в полуразпаднато състояние – стоеше на една страна, вървеше на една страна и естествено от едната страна имаше повече ръжда. Ма ръжда ти казвам, не се шегувам! Притеснявах се не от друго, ами да не вземе да се откине някое отдавна било метално парче и да ме свали със замах от мотора, затова и толкова се напъвах да го изпреварвам! Издебвах не толкова разоран участък от лунната пътека, по която криволичехме, превключвах рязко от първа на втора и се стрелвах с феноменалните 30 километра в час покрай горкият човечец. Съвсем естествено, той не ми оставаше длъжен и на следващият що годе мязащ на път участък, се стрелкаше гневно ръмжейки и обгазявайки против комари. Шантава работа ти казвам! Нещо като надпревара между куц кон и рахитичен охлюв. По едно време човечецът му омръзна от лудата надпревара, или просто му се разпадна окончателно превозното средство и изчезна яко дим нейде назад по трасето. Аз продължавах да пъпля като един горд победител и все повече и повече ме обземаше съмнението, че нещо съм сбъркал пътя! Ама аз да сбъркам пътя?! Е, не! Изключено! Немислимо и недопустимо!
      Спрях... Отляво беше нещото като път, отдясно някакво бунище, а срещу мен димяха някакви комини. По „пътя“ се влачеше нанякъде отчаяна женица. Мислех да я занимая с душевните си терзания, но завалийката тътреше нозе в пепеляка толкова депресирано, че душа не ми даде да я тормозя! Бях сигурен, че само да отворя уста да кажа „а“ и ще се затърчи стремглаво и ще скочи в Дунава...  В крайна сметка никъде не бях видял разклон, че да съм сбъркал пътя, а и облаците в моята посока все повече се сгъстяваха и сгъстяваха, така че грешката беше вярна – пътувах към дъжда! Пътувах към Видин!
     Стигайки до Арчар, вече бях 100% убеден, че грешката е вярна – да, това беше верният път! Оттук вече бях минавал няколко пъти, а и този точно Арчар не можех да го сбъркам с нищо друго! Тук положението беше „мамотракащо“. Тук Господ беше хвърлял черната боя без да пести – черно и всепоглъщащо, а местното пътно беше нацвъкало доволно количество легнали полицаи, та да имат възможност местните да си играят на индианци и апаши с преминаващите тирове, ама...за църните или добро или нищо, чеее...г-н Кънев от Българският Хизмислен Кхомитет ще се яко разлюти...
     Подминах свърталището на ромляните и пътят рязко придоби вид на оправен изглед. Тук вече се движех в съвсем прилично темпо, тук вече беше и валяло. Гошо излезе прав – във Видин най-вероятно валеше. Аааа, море, един па дъжд ли ще ме изплаши?
     Влизайки в града се зачудих как точно да се организирам? Знаех, че ще мина край хотела на път за мястото на сбирката, ама първо докато разпъна катуна, това, онова, да се наглася в „цивилни“ дрехи, щеше да мине маса време, а и трябваше да трамбовам пеш, щото си знаех, че прибера ли веднъж мотора, трудно ще ме накара нещо или някой да го изкарам до утре сутринта! От друга страна, ако не отидех на сбирката с мотора, как пък другите щяха да разберат, че съм с мотор? Я, че ако пък бях някакъв върл измамник и бях дошъл със влака да речем? Мне...нямаше да я бъде и тая... Избрах соломоновския вариант – отивам с все мотора и доспехите на сбирката, поседявам, каквото там поседявам, изпивам една, две, три малки, големи, наливни, бутилирани, каквито и да е там коли и после леви, леви към хотела за гараж, настаняване и преобличане! Речено, отсечено...
    

     Значи…за БАГ какво да кажа? Ами, събират си се хората, карат, веселят се, пътуват си мащабно за разлика от такива локални-регионални играчи като мен. Предвидливо бях спрял скромната си моторетка мааалко по-встрани и съвсем тенденциозно в момента, когато мотопаркинга взе да се запълва със сериозни, лъскави и нови машини от типа на



тихомълком се насочих към хотелчето, където бях резервирал, за да приютя скромният си (но верен!) кон, че някак…да не се чувства неудобно от такива расови жребци, преобладаващо немски при това… Отново се сещам как преди години обикалях наличните шоуруми за мотори в Софето с едно тесте пара в джобето, за да си купя мотор – ей такъв на, лъскав, магазински и как нищо не можа дотам да ме грабне, да плени сърцето и душата ми, че да се лиша от наличните двайсетина хилядарки в полза на съвременната мотоиндустрия.
     Спрях пред хотела като разбира се се паркирах на тротоара до парадния вход като същински селско-столичен бек. Не, тук не можело, любезно, но свъсено ме информира изприпкалата навън рецепционистка! Ей, встрани имали гараж! Давай, вика, вкарай го там мотора! Бе, викам, няма кой да го открадне, не се кахъри, а момичето троснато ми пояснява – не да не ти го откраднат, просто на тротоара не може!
     Половин час по-късно бях отново на епичната сбирка. А тя беше…епична, разбира се. Нещо трудно за описване и нещо, от което отдавна бягах. Не бях за шумни компании, така както и не бях за големи групи за каране на близко или далеч. С някои се познавахме, с други се запознавахме тепърва, с трети така и не се запознахме, но с риск да се потретя – да, сбирката беше удовлетворяващо-епична…

Продължението  Т У К


Няма коментари: