сряда, 2 ноември 2016 г.

Значи значи...(пътепис) - част 1

    

   Значи, мъчеше си ме носталгия по добрите стари времена (а защо старите времена винаги спадат в категорията „добри”, това за мен си беше непонятно), имах някакви два свободни дни (да не повярваш!), Поли беше на работа, демек отпадаше от планирането, а и без това трябваше да тествам Черньо (моторът, който ми късаше нервите от години по разни причини), което пък от своя страна означаваше само едно-че трябва да съм в пределите на милата татковина, та да е по-лесно прибирането с платформа ако се наложи и впредвид гореизброените обстоятелства реших да намина към Видин на сбирката на БАГ. С БАГ нямах кой знае колко общо, като изключим познанството ми с някои от членовете на дружинката, но реших да им се натреса. Не непоканен, разбира се! Чух се с Гошо Видински, уточнихме се къде и кога се събират, декларирах присъствието си, резервирах си хотелче през нета, че да не се чудя къде да отсядам и в уречения ден, врътнах ключа на Черньо и отпраших в посока Видин. 

     Въобще не съобразих за ремонта на тунелите по „Хемус” обаче. Викам си, не ми се минава Петрохан-а, че много завои, баири и става бавно работата, а ми се щеше да му поразвинтя малко двигателя, та ако ще има да блокира, да е поне близо до Софето! За миг се поколебах дали да не мина през Дефилето (онова Искърското), ама поради същите съображения като за Петрохан-а се понесох по Хемус. За ремонта се сетих баш тогава, когато видях колоната на километър преди първия тунел. Вече беше късно за каквато и да е реакция. В пристъп на гняв ли, на безсилие ли, не знам, спрях край аварийната лента да поогледам какво се случва с мотора. Позяпах, каквото позяпах, но засега съмнителни течове нямаше (несъмнителни също!), масло си имаше, не беше прегрял, определено не беше блокирал-даже напротив – вървеше си много удовлетворително! Попочесох се, позяпах тъпо плътната колона автомобили, показах среден пръст на някакви дето злорадстваха от консервената си кутия, щото видиш ли на лошия чичко донор нещо матаретката му се е сговнясала и сега седи и пика газ от яд и безсилие! Нищо подобно бе, аланкоооолу, ей сега ще ми дишаш праха, теглих една на консервираните и за да не остане съмнение какво точно им пожелавам, подкрепям думите си с оня гореизложения трипръстов жест!
     Понаврях се нахално в най-дясната колона и като истински англичанин изпреварвах още по-отдясно, почти в тревата, пъплещите автомобили. Криво ляво стигнах до подстъпите към тунела, където спрялата полицейска кола в най-лява лента още повече засили предположенията ми. На всичкият транспортен хаос и някакви се бяха джаснали, та най-лявата лента на практика си беше нефункионираща…
     Имаше още малко мини насам, па мини натам, па втория тунел така, па третия и той, но криво ляво се измъкнах от бутаницата в рамките на 30-40 минути. Значи по-бързото ми беше отишло на кино! Със същия успех можех да си мина и през дефилето и през Петрохан, ама нейсе… Слънчицето напичаше и ме сгряваше, че сутринта си беше малко неконфортно откъм температури и аз бях почти достигнал отбивката за Ботевград. Колебаех се дали да не звънна на Явор (Бавния ездач), щото го знаех, че е с кемперо на Мездра. Нищо не пречеше да мина за по ракия набързо. Време имах достатъчно. Както и да го сучех и завъртах маршрута трудно бих го докарал до повече от 400 км до Видин, което си беше…нищо в крайна сметка. Ранният следобед правех планове да съм там. Спокойно можех да си позволя да кривна тук и там.
     Първото кривване го направих малко след каките, т.е. след като подминах онова широкото край Ботевград. Беше ми супер спешно да спра поне за минутка да свърша някои полезни работи, но не исках да е в района на проститутките, че да не бъда разбран криво. Наслаждавах се на есенното слънчице, любувах се на мотора и природата и викам, абе айде все пак да дрънна една жица на Явор.


    Със Старото се разбрахме да се видим след 15 минути нейде си из Мездра-та, а аз естествено сбърках мястото на явката. Мерих градчето нашир и длъж и накрая съвсем се омотах. Примиренчески звъннах отново, опитах се някакси да обясня като къде ще да съм и принудих Явор и Мира да кибичат на шосето да ме чакат, щото съм си такъв значи, неориентиран.
     Определено ми беше неестествено. Да съм тръгнал с мотора нанякъде и да имам времето да седна на кафе и лафче. Нещо явно в моята натура се беше променило. Като се има предвид, че вечно маршрутите ми са изстискани на максимум и обичайно се опитам да набутам тридневен маршрут в рамките на 20-22 часа…
     Както казах вече, беше ми приятно, ако и да ми беше непривично! Накъде така?- пита Явор. Ми накъде…шляя се. Мисля да мина през Лом, че така и не съм ходил дотам, пък после ще го мислим в движение. Допивам кафето, поседявам, помързелувам, вземам си довиждане с Райна, Мира и Явор и отпрашвам на север към голямата синя вода – Дунав…
     Прави ми впечатление, че все по ми се услажда да седя и се припичам на някоя маса пред чашка с кафе, вместо да ям настървено километрите и да попивам гледките, което хич, ама хич не ми допада като равносметка. Остарявам? Амиии! Глупости! Омързеливил съм се? Не съм от най-немързеливите, признавам си, но не мисля, че и това е причината. Липса на тренинг и загуба на кондиция? Да! Бинго лото, 6 от 49! Ето го разковничето на загадката…
      Сещам се, че Явор ме посъветва за Лом да мина през Монтана, докато на Враца смело завивам вдясно по табелата с нарисувана гемийка и надпис Оряхово. За момент си мисля дали да не мина с фериботчето на другия бряг и оттам тапър тапър да вляза във Видин изодзадзе, идненадвайки всички, ноооо….нещо идеята не ме привлича. Ами мотора… Ами ако блокира… Ама ферибота е туткав… Ама румънски пари нямам и за цвят…. Ууууу, голямо мрънкало съм станал. Викам айде, на Мизия завиван наляво и през Козлодуй (където впрочем също не съм ходил никога) и през Лом и оня циганския Арчар, право у Видин! Наслаждавам се на завоите, на дългите прави и на умопомрачителната природа около мен! Е, с едното око стрелкам към храстите, че да не ме изненада някой фотограф от онея със скъпите снимки, кацнал упорито на капака на някакъв с Ауди, който първо беше решил да ме дръпне, но накрая закроти на 130-140 и аз се виснах да си карам зад него.
     Достигам благополучно Мизия. Добре че има табели, че този район ми е малко тера инкогнита. Тук пътя става преобладаващо преобладаващ с наченки на полуразпад, докато по околовръстното на Козлодуй достига съвършената си форма на пълен разпад





    Отбелязвам със съжаление, че милата ни татковина е наистина София, Варна и отчасти Пловдив и всичко друго е забравена от Господа и управниците дива Индия. Мдааа… Изкачам от прашасалото подобие на околовръстно на асфалта, който е всичко друго, но не и първокласен асфалтов път и внимавайки да не пропадна в някоя яма давам газ към Лом. Гладен съм, а тук в околовръст няма нищо, ама НИЩО. Ни капанче, ни кръчме, ни дори някоя читава отбивка с две липи отпред…
     Десетина километра преди Лом спирам на някаква селска бензинджийница от някаква куча марка. То тук и други няма де! Времето е спряло. Аз също съм настроен на подобна лежерна вълна и се вписвам образцово в безвремието. Бензинджията си довършва телефонния разговор и мудно, запретнал крачолите на анцуга за официално, приближава към мен. Усмихнат, любезен и услужлив е. За миг се оглеждам да не е нещо кур капан и да ме чакат двама-трима със сопи и лопати да ме трепят за 20-те лева дето съм извадил за бензин. Такива не се виждат. Просто момчето е наистина любезно и услужливо. Просто в прованса хората не са толкова стресирани, отчуждени и озлобени, каквото и да си говорим….
    Десетина минути след селото с бензина занавлизам в Лом. Занавлизването е гадно, защото се спускам по някакъв баир оборудван с неравен павиран път, който друска, пързаля и като цяло е неконфортно. Първото ми впечатление от Лом не е ласкаво (за разлика от второто и третото). Спускам се към някакво кръгово, на което май трябваше да завия надясно, доколкото съм разбрал упътванията на Явор, но явно толкова и съм го разбрал, щото се набивам в някаква задънена индустриална зона от типа посттоталитарна приватизирана и разпродадена оглозганица. Вратим се и на втората проба достигам до задоволителен резултат. Надушвам някаква пешеходна улица, която вероятно е центъра на града, а отдясно е пристанищната зона. На първия попаднал ми ъгъл спирам образцово по софийски, зарязвам мотора и размятвам уморени краци да пешеходствам по стъргалото. Приятно място е, не мога да си кривя душата. Звъня на Гошо да го информирам, че все пак ще пристигна за сбирката и да се уговорим къде да се видим. Вали ли те, пита Гошо. Дъжд ли?-надигам взор към небето, в което слънцето жарко припича. Тцъ…дъжд нема. Супер си е времето!
     Помотавам се по все същата пешеходна улица насам натам и накрая откривам това, което всъщност търся – леко невзрачно, но очевидно вървежно като се съди по заетите маси кръчме тип пост соц шкембеджийница. Разполагам се тежко тежко (ама не щото съм тежкар, а щото ми е тежко моторджийското снаряжение, държа да подчертая) на единствената свободна маса на теферич, че вътре нещо не ми се влиза и се наслаждавам на най-вкусната и странна шопска салата, която съм ял някога




Не пропускам и неизменната шкембе чорба (все пак съм от Шкембе Чорба Рейсинг Тийм), почесвам се доволно и съвсем по ганйовски по тумбака и лека полека затътрям уморени нозе в обратната посока по все същата пешеходна зона на Лом










П р о д ъ л ж е н и е т о   Т У К

Няма коментари: