четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Балканкан *

* - заглавието е заимствано от небезизвестният филм на Дарко Митревски


Бях се зарекал, че повече няма да напиша кьорав пътепис и понеже хич няма да се учудя някой да ми изрови написаните думи и да каже, че не държа на тях, започвам с уговорката, че това по-долу далеч не е пътепис, а по-скоро някои снимки от едно пътуване с малко прибавен текст между тях, без особена връзка и без художествена стойност! Приятно гледане/четене! :wink:

Ранната есен на 2010-та. Казано по-иначе- първият уикенд на септември... Времето е отвратително и аз се каня да направя една изтощителна и интересна обиколка на близките Балкани. За съжаление, както после се оказа, това ми беше последното сериозно каране за сезона...





Странно... Странното е не друго, а че ме влекат постоянно някакви твърде странни и некомерсиални дестинации. Своего рода мазохизъм може би... Сега вместо да направя едни кебапи у близка Сърбия или още по-добре една шкембе чорба на Балач....ама айде това е тема на един друг разговор. Всъщност не, странното е, че има хора, които ми се връзват на акъла, не друго!
Те нещата с това пътуване всъщност се получиха като естествен завършек на Гошовия Балкан Ноу Комерс, който тогава така и не можах да завърша с тях поради разни субективни причини. Някак остана нещо недоизказано и недоизживяно, което държах да си изживея сега, в този сезон, а не някога в някой друг живот...
Ето я темата, в която бях обявил намеренията си, очаквайки стандартния вял интерес към подобен тип пътувания и дестинации http://bikerz.bg/viewtopic.php?f=15&t=25859
Маршрутът, който замислях беше нещо подобно:
http://maps.google.bg/maps/ms?hl=bg&ie= ... 823c2b&z=8
Учудващо ми звънна Асен, който трябваше да ходи с някой друг някъде другаде, но поради лошото време бяха отложили ходенето за по-добри времена. Асен времето не го плашеше, мен също. Вече бях карал с него и бях сигурен, че ще спретнем едно чудесно и весело каране. Нямаше как да е другояче...
Тръгването го мислихме за 15 часа в събота. В 12 Асен мина покрай мен в неуспешни опити да открие някъде нова задна гума, за да смени неговата. А неговата беше на галош. Класически галош... Съвсем като моята. Така и така казусът с гумата се оказа "мисията невъзможна", така и така и аз се чудех с какво да запълня работното време, та изтеглихме тръгването с час и половина по-рано.
И така... Часът е 13.30. Зареждаме гориво на Лукойл-а на Черния кос. Споменах ли, че вали? Споменах...
Тихичко си тананиках
http://www.youtube.com/watch?v=-uCTyC1FGLw
докато си спомнях със съжаление как изхвърлих стария си дъждобран, а нов така и не успях да си купя...
А някой беше казал, че няма нищо по-хубаво от лошото време.... Да бе да...
Гледам, че и Асен нещо не беше очарован от пагодата, та тръгнахме с леко нежелание от бензинджийницата





Мислех си, че пътят до Благоевград ще е скучен, еднообразен и до болка познат, ноооо....бях пропуснал разкопките, пардон строежите на пътен възел Даскалово, а там колоната беше още от Владая. Мдаааа....Мапа Джингиз мислеха за нашето добро настроение. В тоя дъжд най-малкото ни трябваше да се тътрим час, час и нещо между колите в задръстването. Тъкмо се чудех какви да ги вършим, когато забелязах, че част от колите се мушат по едно пътче вдясно от главния път. Долу в ниското беше Драгичево, та беше логично пътят да води натам. А и щом имаше движение, значи пътят все някъде излизаше и заобикаляше задръстването. Интересно...5 години съм живял във Владая, а да не знам за тази алтернатива! Спуснахме се надолу и както завихме се натъкнахме на....познахте-задръстване:) А не! Време за чудене (и връщане) нямаше. Часът беше към два следобед, а нас ни чакаха 450 дъждовни километра до Охрид. Навих газта и се мушнах в насрещното. Тук таме отбивахме и чакахме, тук таме минавахме през тревата отстрани, тук таме ни псуваха, но за няма и десет минути бяхме на светофара на Драгичево. Ура! Измъкнахме се от обятията на Мордор!
Благоевград стигнахме неусетно. Движението беше рехаво и ние наваксвахме загубеното в задръстването време. Аз доволно мокър (бях заложил на някакъв импрегниращ спрей дето ...и....нали... Пълна глупост между другото, ама то човек се учи от грешките си, нали?). С нескрита завист гледах дъждобрана на Асен и най-вече странните военни "нахуйници", с които беше предпазил ботушите и ръкавиците си да не се мокрят. Мдаааа....а и аз бях тръгнал с "летните" ботуши, които вече бяха в пусково състояние за развъждане на рибки. Оооо, майната му! Подробности... Свих в дясно по табелата Станке Лисичково. Истинското пътешествие можеше да започне:)
Пътят беше доволно друсащ, с доволно дълбоки локви и пясък по завоите...
А обстановката около нас ето такава:





Освен тихият есенен дъжд дето ромоли по каската ми, малко преди границата се добави и прилична порция мъгла. Както се казва в добрите семейства: "Майната му!". Нас това не ни бъркаше...особено много. Визьорът ми се запотяваше зверски, ботушите ми джвакаха, якето беше попило солидно количество вода, но аз бях щастлив! Щастлив да видя ето тази табела:





Последни приготовления за минаване на границата, преразпределение на дрога, оръжие и фалшива валута, така че да минем безпрепятствено ГКПП-то:)
Честно казано предизвикахме леко учудване от страна на граничните власти, защото първо бяхме избрали твърде немоторджийско време, второ минавахме по малко по-необичаен маршрут за пътуване между София и Охрид и трето...в Македония няма събор този уикенд, а както всички много добре знаем според повечето гранични власти единственият възможен мотив човек да пътува някъде зад граница е ако има събор, към който се е запътил...
Спускахме надолу към Делчево. Небето сякаш се поразведри и обещаваше да поспре с валежите...поне за малко. Градчето го минахме транзит както обикновено и запрашихме по пътя за Велес. Това е един много моторджийски път (или поне аз много се кефя да карам по него, пък един Господ го знае дали е моторджийски). Пътя следва течението на някаква река, с множество плавни завои е, с добра настилка и рехаво движение. Пришпорих африката колкото и носи душата, хвърлях пръски навсякъде, а задната гума, която почти нямаше грайфер и беше много "подходяща" за дъжд, живееше свой собствен живот, но мен от това хич не ми пукаше! Беше ми кеф! Беше ми много кеф... Не знам защо, но нашата мила Родина ми действа адски потискащо (ще ме прощават родолюбците, но аз не съм от тях), а сега ми идеше да викам от радост в каската, докато дрифтирах по завоите, па макар и да траках със зъби от студения вятър, който ме пронизваше до мозъка на костите под мокрите дрехи...
Постепенно планините се поотдръпнаха. Облаците също оредяха и останаха само ееееей там в далечината обвили планинските върхове.




Мдааа... Добро беше темпото, а и настроението...Или поне моето:) Не бях минавал доста време по този маршрут и навивайки газта ми беше драго да преоткривам позабравени неща по пътя... Беше ми кеф да си спомням за първият ми сериозен "чужбински" преход с мотор, когато на връщане минах точно от тук и когато точно на Станке Лисичково гусин митничарят ми разпори подплатата на якето за да дири баба си (предполагам) вътре, понеже съм се връщал от Албания, а тааааам току така не се ходило видиш ли! Къв туризъм, кви пет лева...
В Албания се ходила за далавера някаква. Всъщност, има известен резон в този начин на мислене като се знаят балканските и в частност албанските реалности... Албания е страна пропита от корупция. Половината население се издържа от трафик на дрога, оръжие и жени, а другата половина са безработни, издържащи се с парите на свои роднини в чужбина, основно южна Италия естествено...
Спомнях си и за мотора, с който обикалях тогава - една Ямаха FZ 250 от ерата на динозаврите, т.е. 1986 година, мотор, който бях купил за жена ми, но тя така и не го подкара, та си джитках аз с него насам-натам докато го продам. Мотор, който никой не беше сервизирал от сума време. Мотор, на който задната гума беше 13 годишна, а предната девет... Мотор, на който веригата изписваше причудливи форми заради блокиралите звена по нея... Мотор, с който с огромен кеф и безгрижие обиколих близките Балкани съвсем сам, само с един спрей за гуми в раницата и 20 евро дълбок резерв в джоба извън прецизно сметнатия минимален бюджет....
Мдааа... Ама странно място за паркиране сме избрали ще кажете. Ами да, леко странно се явява-насред пътя, насред нищото, пък и насред платното!




Оказа се, че и без това оскъдното ни време стана още по-оскъдно след чакане от рода на 30-40 минути докато измъкнат един камион обърнат по таван край пътя. Бяха затворили движението, докато кранът някак се опитваше да го придърпа към пътя и обърне пак на гумите му...


Отново на път... Посоката е Велес, а облаците окончателно ни отпуснаха фъндък (това пък как ли точно се пише? Сигурно трябва да питам Данчето. Данчето Фа(ъ)ндъкова бре). Забавлявам се като правя снимки в движение (кога ли ще се измяткам някога с тоя си нездравословен навик). Пътят е прав като конец, скоростта прилична, а нашата скромна групичка наваксва след порцията принудителна почивка отпреди малко.
Човекът бил човек, когато е на път... Кой го беше казал не помня, ама има ли и някакво значение. Когато бях дете всички си мечтаеха да станат я космонавти, я лекари, я инженери, а аз какво? Исках да стана шофьор, за да мога да обиколя света, което естествено хвърляше в потрес родителите ми, но... Каква я мислихме, каква стана:))) Не, че сега съм се реализирал в някаква интелектуална сфера, но уви мечтата ми за обикаляне на света си остана само една детска мечта. За сметка на това всяка отдала ми се възможност да избягам за няколко дни от Мордор (пардон, София), използвах с огромна наслада, за да се почувствам жив, та дори и за няколко дни. Излишно е да споменавам, че ме блазнеха точно най-некомерсиалните дестинации с най-шантавите (и истински-извън туристическото лустро) маршрути! Затова и предполагам никого не бих могъл да учудя с намерението си след Велес да сечем по онова криминално пътче директно през Горно Оризаре и Извор през планините, за да стигнем Прилеп по естествено най-нелогичния път, който можех да открия на картата.

Изображение

Велес ни посрещна сърдит, намръщен и дъждовен. Не е лошо място всъщност. Апропо много са малко населените места в Македония, които истински да ме впечатляват, но Велес си заслужава... Заслужавва внимание по всичките ми вманиачени критерии за интересност...

Изображение

След традиционното за такива ситуации объркване и неяснота за посоката и спиране/питане тук таме и този онзи за "пут за Прилеп преко планине, преко Извор" започваме да се измъкваме от града от ето тук

Изображение

убедени, че точно тази е посоката и точно така би трябвало да изглежда "нашето" пътче. Да, ама не! Дърво! Само след 7-8 километра излизаме на магистралата Скопие-Гевгелия, или ако щете Белград-Атина, или глобално погледнато на магистралата Лондон-Калкута, като в оня филм за врабците през октомври на Стратиев... Е то хубаво ама първо аз до Лондон обикновенно не ходя с мотора, а до Калкута избягвам да пътувам, а и с цялото си старание и всичките си изкилиферчени планове точно тази магистрала съм се старал да избегна, но...съдба. А от съдбата си човек не може да избяга. След кратко съвещание с Асен решаваме, че нямаме времето да се връщаме обратно и отново да издирваме оня "пут преко планине", затова ще се пуснем по магистралата та хем да наваксаме малко от изгубеното време при оня обърнатия камион. Глледаме поне да не отпрашим за Скопие вместо на юг към Гевгелия и....ляв мигач и газ до дупка по пустата призрачна магистрала...
На отбивката при селото със звучното име Паликура (чий к.р, защо го пали, коя го пали-неща, които оставям на лингвистите да разчепкват), отбиваме плътно по табелите Прилеп. Пътят е познат, с добра настилка и достатъчно завои, а шосето вече сухо и за нула време сме в Прилеп. Усмивките са до ушите, а кефът от карането - неописуем! Спираме за кратко над града колкото да се полюбуваме на красивият залез и на светлинките на градът под нас и точно толкова, за да се разберем с половин дума, че преходът през планината Галичица ще го правим, ама някой друг път! Някакси и двамата нямахме огромно желание да акустираме в Охрид посред нощ, мокри и премръзнали, а още повече нямахме резервация за нощувка та трябваше и място да опънем морни тела да издирим. Пътят между Прилеп и Битоля е равен, широк и с добра настилка за незапознатите, та да не се чуди никой, че за нула време стигнахме до Битоля. Естествено вече се беше стъмнило напълно, а нас ни оставаха някакви си 70 км до крайната точка за деня. Естествено някак избутвах в периферията на съзнанието си "незначителната" подробност, че между Ресен и Охрид е планина и пътят е доста сериозно предизвикателство дори и на сухо и денем, та камо ли като сега - мокър и на тъмно... Естествено това за "ей сега за нула време сме там" дето си го говорихме с Асен не се получи баш така...
Сещам се и веднъж, когато със Стела пътувахме пак за Охрид, но не през септември, а през април и не през Битоля и Ресен, а от другата страна на планините - през Гостивар и Кичево. Тогава какво тракане със зъби сме тракали и как "ей сегато сме там" го пътувахме сума ти време и как първо стана студено, а после падна мъгла, а накрая стана и студено и мъгливо, че и сняг ни заваля, а ние пъплим ли пъплим нагоре из баирите с верния Еф Джей... Брррррр...стана ми студено и ме втресе. Ама да не помислите, че заради оня ми ти сняг дето ни валял тогава. Амииииии....някакъв си сняг ще ме плаши мене! Да бе да... Втресе ме, защото пътят беше отбит кой знае защо през някакви криминални чукари, без грам светлина наоколо и никакви следи от маркировка, а влагата и студът около нас постепенно ни обгръщаха... На всичкото отгоре и стрелките на часовника се въртяха неумолимо... Не в наша полза разбира се...
   
Изображение
Да сме някъде в Албания ли викате? По-скоро не... Всъщност почти да... Намираме се в албанската част на Охрид. Квартирата, която открихме (или по-точно тя ни откри, но за това след малко) е точно до офисът на местното ДПС.
Спомням си, когато за пръв път дойдох в Охрид пак в тази част на града открих място за нощувка. На плахият ми поглед над района в недоумение къде точно да си оставя мотора да нощува, тогава собственикът (местен албанец) ввъзмутено ми каза: "Няма да се притесняваш! Това е албанската махала! Ние не сме като онова крадливо племе македонците! Щом моторът е пред моя хотел, значи е на мой гост и никой няма да пипне нищо, гарантирам..." Не, че много му повярвах, но нямах друг избор, а и излезе прав човека в крайна сметка-сутринта моторът си ме чакаше непокътнат на тротоара пред хотела...
Но да спуснем воала на миналото и да се върнем обратно в действителността. Влязохме в Охрид към девет вечерта. Аз водех "колоната" като старо куче, което безпогрешно познава града (естествено излязохме на крайбрежната алея, а търсехме не точно нея) и тук се получи една доста ккомична ситуация, която после Асен ми пресъздаде цветно и с подробности. Понеже движението вечер в централната част на Охрид си е натоварено, а и както вече споделих не знаех точно на къде сме се запътили, аз бях съсредоточил цялото си внимание около това, което се случваше пред мен, а зад мен дори и поглед не хвърлях. Бях убеден, че Асен ме следва и няма да се загубим! В това време някакъв чичко със старо колело (без скорости) се опитвал да ни догони, предлагайки ни квартира (а всъщност ние точно такава и търсехме), но тъко ни достигнел и аз съм дръпвал напред. Човекът ни правил знаци да спрем и викал нещо по нас, ама няма кой да си гледа в огледалата, а Асен притеснен да не ме загуби, също давал газ след мен. И така по протежение на няколко светофара. Когато човекът най-после успя дда ме спре, беше ттолкова запъхтян, че сега пък аз не можах да разбера какво иска и пак подкарах напред без да му обърна внимание! Добре, че тогава Асен успя да ме спре та в крайна сметка намерихме чудесна квартира на чудесна цена, че и с навес в двора за моторите. Е, чичката се поизпоти още малко, щото сега трябваше да преведе цялата процесия от едно колело напред и два мотора зад него през половината град, докато стигнем до неговият дом!

Изображение

Естествено не може да дойдеш в Охрид и да нне излезеш на среднощна разходка! Дъждът беше спрял оконччателно така че метнахме по едни сухи дрехи и се впуснахме из дебрите на нощен Охрид...

Изображение 

Изображение 

Изображение 

Изображение

Естествено излязохме на алеята около езерото, помотахме се из стария град, напред и назад по главната улица, където мало и голямо правеше точно същото като нас. Не пропуснах да потърся с поглед по витрините някой от онези култови и колоритни надписи като "бараме жена за работа" и "перем ауто", но като изключим тея дребни подробности и това, че в албанската част на центъра всичко беше както е било у нас по турско време, някак...всичко си ми беше като у дома. Дори и факта, че можеш спокойно да пазаруваш с български левове! Е тук вече чувството, че родната ти валута е конвертируема е неописуемо :lol:
Фактът, че беше вече среднощ някак естествено ни навеждаше на мисълта за обилна вечеря. Да, но къде? То, нали знаете, който много избира, накрая си остава гладен, но ние имахме късмет - попаднахме на точното място - клубът заведение на местният (или един от местните ако спазваме балканските традиции колкото мотористи-толкова и клубове) мотоклуб. Хапнахме, пихме по бира...по две и бяхе готови заспали - пусто това с ЕГН-то не прощава....

Изображение


   
Сутрин. Есенна сутрин. Есенна сутрин в Охрид. СУХА есенна сутрин в Охрид. Ставаме, стягаме скромния багаж и....толкоз. В главата ми натрапчиво звучи "И толкоз" на Митьо Таралежков и смущава спокойствието на бръмбарите, които традиционно си я обитават (главата ми де)...
http://www.youtube.com/watch?v=cKh9mcv5 ... re=related
Гледайки финалните надписи на "Лешпер" се връщам десетина години назад във времето... "Найлона" в Повдив. Аз, Жана, Попа, Кольо Хипаря, Дедо Роско и Дедо Юли. "Искам бира със водка. Нищо друго неща". И така по няколко пъти за тази вечер. Попа вече спи на масата, а ние с останалите с фъфлещи пиянски тиради мечтаем да пътуваме. Да пътуваме много. Животът ни да бъде едно голямо истинско пътуване подобно на Керуак, Бъроуз, Буковски, Уортън, Селин (но не Дион)... Животът да бъде осмислен, а не сив и стандартен. И ето - сега съм жив и живея цветно. Пътувам!
Излизаме навън и бързаме да тръгнем. С консенсус решаваме, че ще оставим кафето и закуската за по-натам (кой да ти каже колко дълъг, изтощителен и гладен ден ще ни предстои). Моторите кротко почиват под навеса в двора. С изненада установявам, че и каската ми е останала забравена снощи да седи кротко на кормилото и се сещам преди време Гошо как си беше заебал мотора в Котор на един тротоар с ключа в запалването и каската върху кормилоо, но...това са минали работи:)
Изображение

Заглеждам се и по комшийските мотори (вечерта хазяина ни каза, че има и други мотористи при него). Комшиите се оказват хървати (или поне моторите са с такива номера).

Изображение

Заглеждането ми е естествено най-вече по ето това старо сузуки. Лигите ми текат естествено. Много, адски много се кефя на подобни олдтаймери и особено на пътешестващи олдтаймери...
Изображение

На излизане от Охрид естествено спираме да заредим, а на бензиностанцията е едно от такситата на култовата македонска таксиметрова компания "Бел мерцедес".

Изображение

Е как да не се сетиш за култовата песен от ерата на ранната демокрация

http://vbox7.com/play:111508a1

Потегляме. Времето обещава да е "преобладаващо с прекъсвания", точно каквото и а нас ни трябва, за да прекосим безпрепятствено албанско-черногорско-косовските планини.

Изображение

Посоката е Струга и ГКПП-то с Албания, което е горе на високото над езерото. Настроението на "групата" е на ниво. Хладно е, но ето тук е истината, която осмисля философията на моториста - празен път с планини на хоризонта, бензин в резервоара и километри, десетки, стотици километри, които гумите жадно да захапват и претворяват в емоции...
В твоите емоции...

Изображение


    
Мдаааа.... Времето, както вече споделих, нямаше нищо общо с вчерашните дъждове и студове. Времето беше прекрасно. А за гледката откриваща се малко след граничният пункт нямам думи. Който е минавал оттам знае за какво говоря! Тук снимките трудно могат да пресъздадат настроението и усещането, което поражда откриващата се панорама! Пътят за кратко минава по билото на планината, а хоризонтът е чист... Докъдето стига погледът "планини, планини, до тях планини и между тях пак планини", да цитирам един ветеран-мотУрист :wink:

Изображение

От другата страна ни се предлага една различна гледна точка (албанската) към Охридското езеро... Всъщност, едно от нещата, които допринасят за атрактивността на езерото е обграждащите го планини, на фона, на които от една страна гледката е величествена и внушителна и от друга човек има варианти за различна панорамна гледна точка върху него. От източната му страна е планината Галичица, по които почти отвесни баири се вият серпентините на малкото планинско пътче, което я прекосява и открива панорама от една страна към Охридското езеро, от друга
към Преспанското езеро на изток. Ако сте гледали филма "Караула" той е сниман точно на Галичица високо над Охридското езеро.
От западната му страна са планинските зъбери на албанските планини, от които са и нашите снимки.

Изображение


Изображение

Започваме стремглаво да се спускаме. След като влизаме в първото по-голямо населено място (Perrenas), забелязвам, че Асен доста активно оглежда обграждащия ни ориенталско-албански хаос! Все пак за пръв път е в Албания, а тук си е доста колоритно и сходно единствено с Косово и Санджак. Аз поне за друго толкова неевропейко изглеждащо място в Европа не се сещам...
В Елбасан решаваме да не влизаме, защото първо нямаме време, второ - не изглежда да загубиме нещо от невлизането си в града и трето - има подобаващо здраво задръстване. Хващаме по тесният, но натоварен и за сметка на това с безброй 180 градусови завои път. Скоро не бях пъплил с 20 по албанските чукари... Бях позабравил какво е усещането да превключваш главно от първа на втора и обратно и да пускаш крак по завоите, докато внимаваш някой замаян албанезе да не те прати да береш гъби в дерето! Мантинели естествено няма, но за сметка на това природни красоти дал Господ.

Изображение


Изображение

Спираме да отпочинем и се полюбуваме на природните красоти. Аз съм леко изнервен, защото разбира се, за да няма скука има някакъв технически проблем с коня... С доволнно кисела физиономия, започвам разбор на ситуацията. А ситуацията е едно неприятно прекъсване и загуба на тяга баш в най-активните за този мотор обороти - демек 4-5000. Този път бях добре подготвен откъм инструментариум и резервни части, така че не се притесних кой знае колко, но вгорчаването на деня ми си беше факт... В интерес на истината ключ за свещи все още не си бях купил, но бях сигурен, че точно този важен атрибут Асен е сложил в неговите джаджи :mrgreen:
Тъй като ми се видя много сложно да се хващам да сменям свещи (а и ме помръзваше ако си говориме откровено), смених набързо CDI-то (естествено носех резервно и естествено нищо не се промени следователно проблемът не беше в него)! Мъдро заключих, че тогава някоя свещ ще да е дала фира (все пак бяха на 17000 км) и прекъсвайки продължих напред... Просто трябваше да си имам едно наум при изпреварванията иначе к'во толкова :lol:
В Тирана се шмугнахме с рогите напред. Естествено и двамата не знаехме накъде да поемем, нито имахме кой знае каква възможност да се звериме по табелите докато се опитваме някакси да оцелеем в столичния трафик. Естествено се загубихме. Естествено трябваше да прибягнех до високите технологии - GPS-а на Асен. С негова помощ криво ляво се заизмъквахме от града, докато моят мотор тотално започна да прекъсва, глъхне и губи мощност. Правех отчаяни опити да го форсирам, та дано се отпуши нещото, което според мен се беше запушило, прекъснало или ебем-ли-му-мамата-там-какво... Аха, аха да загасне, придърпа, присеца, зад мен естествено подсвиркваха и попсуваха и дзверо изведнъж се отпуши! Навих газта докрай и минах като малка гара Асен, който в този момент беше намалил да ми покаже (или каже) нещо. Добре че бяхме в края на града и нямаше повече светофари, а и Асен вместо да се чуди и мае просто ме последва с пълна газ :lol:
Докато се потях обилно от създалата се ситуация и ядно псувах све, се сетих за статията, която Гошо преди време ми беше пратил за Албания и под чиято снимка гордо се мъдреше надписът "Еди кой си ден на еди кой си месец 2000 година - откриването на първият светофар в столицата на Албания Тирана".... :mrgreen:


Изображение

А защо съм цопнал тук горната размазана снимка ли? Ами, защото малко след като я бях направил (вече споменах за заниманието си да карам и снимам едновременно по разни скучни прави пътища като горния), щях аз също да се размажа, а след мен и Асен както се оказа на по-късния разбор! Щях да се размажа в мерцедес естествено! Все пак бяхме в Албания :lol: Та подведен от вече непрекъсващият ми мотор и в опитите ми да се изчисти всичко, което евентуално може да се е задръстило, а и от правият, хубав път, аз карах колкото върви мотора и изпреварвах стегнато и методично всичко по пътя (а всичкото хич не беше малко). Да де ама една жена от "всичкото" внезапно реши да завива някъде наляво или може би да спре в отсрещния банкет (нещо, което са ми правили в Косово и едвам не се претрепах, за да не се ударя! МПС-то от насрещното както си караше просто ми сече пътя и спря в моя банкет...). Та жената просто намали рязко и тръгна да завива докато аз изпреварвах поредните две три коли (на прекъсната осева държа да подчертая!). Е, този миг, мигът, в който трябваше да избера дали да вляза съвсем в насрещното с надеждата, че прелюбезната дама все пак ще ме види и ще спре безумната маневра, или да пробвам да намаля максимално та да се ударя максимално по-леко в колите пред мен, в този миг, чувайки свистенето на блокиралата задна гума, осъзнах моторът ми колко ужасно НЕ спира! Все едно нямаше спирачки!... Разминахме се... На косъм... Как и аз не знам... По-късно разбрах, че Асен е влязъл директно в насрещното, за да не се забие в мен!
На първата бензиностанция спряхме, не толкова да заредим и да пием кафе, колкото да спрат да ми треперят краката от екстремната случка. Бензиностанция, на която съвсем по балкански се опитаха да ни извъртят с парите и курсовете им едни спрямо други... Да, ама ние не сме тъпите и клиширани западняри! С нас момчетата бяха сбъркали адреса! А невинната грешка, с която искаха да ни врътнат беше от порядъка на 40%! После и лелката в кафето се опита да ни врътне с едно 30-тина процента ама....Да, бе да! :lol: Определено останаха разочаровани от нас, но за сметка на това благо ми разрешиха да пуша отвън на масичката на 3 метра от колонките! Албански стандарти-ходи ги разбери....

Изображение

След половинчасова почивка, бодро скочихме пак на конете - планините в далечината ни зовяха! Тепърва ни предстоеше най-атрактивната част от маршрута - уникално разбитият главен международен път Шкодер-Хан И Хотит и каньонът, който трябваше да прекосим през планината Проклетия, за да влезем в Монтенегро...

Изображение


    До Шкодер пътят беше перфектен, но аз бях леко върнал газта, че още ме държеше случката със завиващия мерцедес. Карахме спокойно и безгрижно с елементи на скука по международния път за Монтенегро. През Шкодер не бях минавал по простата причина, че предният път градът ми се стори достатъчно мръсен и безинтересен, за да си струва да се впускаме в хаотичното му движение, но този път избор нямахме. Естествено концентрирайки се върху прекъсващия ми мотор, хаосът от бабички, колелета, улични кучета, шофери-камикадзета и наличието на множество дупки за сметка на пълната липса на табели, натресох скромната ни групичка точно в насрещното на еднопосочната централна улица на града! В първият момент не разбрах защо всички се движат срещу нас и ни присветкват, но слава Богу се усетих навреме преди злополучна среща с местните блюстители на реда... Обърнахме и газ през целия град в посока Хан И Хотит (егати помпозното име на мръсното, прашно и смрадливо албанско село).
Е, следващите трийсетина километра си бяха истински кошмар! Спомням си, че Найджъла беше писал за този път, че е ужасен, ама все си мислех, че нне може да е ЧАК ТОЛКОВА ужасен! Е, бърках... Пътят беше отврат! Прах, дупки, чакъл, джигити, пропадания, а след тях нови прах, дупки, джигити и пропадания... А, да...Плюс чакъл разбира се :mrgreen: Първа, втора, трееееета, айде пак втора, първа... Доста изнервящо особено като се има предвид настаналата жега и всепроникващия прахоляк. Слава Богу най-после по живо по здраво достигнахме заветната отбивка. Беше малко след пладне, перфектно слънчево време (дори малко жежко), а на нас ни предстоеше най-интересната и непозната част от маршрута - карането по онова шеметно трасе от шкодерското езеро навътре в планината Проклетия та чак до границата с Черна гора. Бяхме доволни и предвкусвахме покачване на адреналина. Е...имаше и малката подробност, че тепърва трябваше да влизаме в Черна гора, пък после в Косово, та пак в Македония и в крайна сметка по някое време на деня (по-скоро нощта) да се приберем в Софето... Но...това бяха далечни работи! А сега пътят беше повече от обещаващ :D

Изображение

Е, пътят наистина беше обещаващ! Беше точно такъв какъвто го обичах - "некомерсиален" :mrgreen: Пуст, тесен, скапан и живописен... Започвахме лека полека да изкачваме, а гледката, която оставяхме зад гърбовете си беше все по-впечатляваща!

Изображение

Спирахме тук там да съзерцаваме гледките и да поснимаме. В далечината оставяхме равнината и Шкодерското езеро и навлизахме в пустоща...

Изображение

Тук вече, загърбили природните красоти, се любуваме на моя мотор, чиято бензинова помпа за пореден път ми скрои номер и моторът придърпа, прихълца и спря насред баира... Вече не се ядосвах. Вече бях свикнал. 5 минутки да позяпаме и поизстине двигателя, че да не си горя ръцете и....познахте :lol: - нема помпа, нема проблем! Директен байпас и йебем ти и помпу и све!

Изображение

Продължихме изкачването в неизбежното добро настроение докато пред очите ни не се разкри ето тази гледка. Каньонът на река Cemit (албанската транскрипция не ми е сила затова го давам оригиналдъ)

Изображение

Асфалтът вече беше изчезнал. Серпентините се очертаваха доста гадни с оглед на ситния чакъл, едрите камъни и прахоляка измежду тях... Но за сметка на това насладата от природните красоти на речната долина и липсата за алтернативен маршрут назад предопределяха маршрута ни, а той беше напред....ъъъъъ...надолу :lol: Изчакахме пъплещите джипки да качат стръмнината, за да можем ние на свой ред да се гмурнем надолу. Асен естествено се наложи да ми помогне да се кача на мотора, защото като последен идиот го бях спрял на най-стръмното място от пътя и нямаше шанс да го изправя и изключа от скорост без да цопна с все африката на земята, упражнение, което отлично бях изрепетирал при едно друго пътуване в Албания по подобен път... Нямаше как да не се сетя за оня момент, когато нейде насред албанското нищо, при липса на покритие от мобилките и липсата на каквито и да е хора наоколо, в опитите си да изправя мотора, за да тръгна, просто го изтървах на земята без никакъв шанс да го вдигна сам, гледайки как Гошо бавно и съсредоточено се отдалечава без да види отчаяните ми махания, скачания и подвиквания...
Часът беше към 2 следобед, коремът ми отдавна даваше знаци, че е време за обяд (естествено не бяхме закусвали), но решихме, че за храна ще остане време, когато пресечем границата с Монтенегро, защото ни притесняваше работното време на албанското ГКПП, а алтернативата да се връщаме обратно по същото това трасе, но по тъмно и със свършващ бензин (не сте забравили, че бях без бензинова помпа, нали), въобще не беше алтернатива!
Заспускахме по засукания, подскачащ и прашасал път, а аз имах усещането, че ей сега точно след секунда ще се прекатуря през кормилото... Е, не се случи....Защо-не знам! Никога не съм се имал за особено умел шофьор, по-скоро за късметлия човек :mrgreen:

Изображение

Е те там бяхме преди малко. А сега кажете как човек да мисли за алтернатива да се връща обратно :ozyben:

Изображение

Пътят следваше течението на реката и ставаше все по-зле като настилка с всеки следващ километър, но за сметка на това всичко около нас сякаш крещеше "давай, давай, давай"...

Изображение

Ето на това място пред нечий двор спряхме да поотморим. Зяпахме, пушихме (еле па я, че Асен нали е непушач) и явно предизвикахме интереса на собствениците на имота, които излязоха да видят какви са тези досадници гонещи кокошките им по улицата :lol: Ама и ние бяхме ербап и не се дадохме ами завързахме разговор на някакъв странен албанско-българско-сръбско-английски... Всъщност, обективно погледнато човекът говореше съвсем приличен сръбски (или някоя от разновидностите му), та успяхме да разберем, че сме "само" на два часа от границата (тук започнах да усещам как ми се изправя косата! Аз мислех, че сме на 30-40 минути път) и че пътят отново се изкачвал доста нагоре и бил доста разбит, но след разклона за Вермош бил нов и ок (океят в последствие се оказа, че е подготвен за асфалтиране дебел пласт чакъл, където дори карането с 30 за мен си беше истинско изпитание да не заора с нос в земята)!

Изображение

След като прекосихме един два превала по откровено ужасен път (не знам как не ми се разпадна мотора, наистина! По едно време имах усещането, че сме тръгнали да атакуваме Мусала, но напреко през чукарите), акустирахме за кратка почивка ето тук

Изображение

Планините в далечината вече ги бяхме прекосили, по всички сметки трябваше да наближаваме границата, часът не беше толкова напреднал, а някакви хора казаха, че пунктът (май) работи денонощно. Коремът ми свиреше деветата симфония от глад, околовръст не се виждаше и помен от нещо, което да става за ядене, времето вървеше към смрачаване, а на нас ни оставаше "само" да влезем в Черна гора, да пресечем границата с косово през Цакор пролаз (нейде към 2000 метра височина), да караме по тъмно по косовските пътища, което си е леле мале и удоволствието, да прекосим Шар планина, след което да влезем отново в Македония и оттам по царскиот път към дома... Аааа и да хапнем нещо междувременно :mrgreen:
     
И сега к'во? - питах се аз докато се оглеждах в чуждия двор, в който бях попаднал с все мотора по погрешка, а Асен беше отпрашил към близкото село... Очевидно и двамата бяхме объркали пътя за границата въпреки, че се кълнях само преди 5 минути, че перфектно съм разбрал обясненията на хората, по пътя, които питахме за упътване! Е да ама....е сега бях в нечий двор - "Сори хора, сори, сори, аз такова...то нали....абе....айде май да си ходя, а?" То хора нямаше, ами ги говорех на голямото мрачно гледащо куче, в чиито владения бях нацопал... Чувствах как по гърба ми лазят мравки...цял мравуняк с мравки, докато внимателно обръщах мотора, внимавайки да не цопна и същевременно с нужният респект към четириногият стопанин на двора. "Айде бай, сабака такава!"- изкрещях в момента, в който дадох мръсна газ да изляза мълниеносно от двора! Тея па...поне дворна врата да си бяха сложили, нямаше да нахълтам така на ура! Тоя па....сигурно си мислеше сабаката, що си мисли, че ще го удостоя с внимание и височайша захапка? Айде да се маха! Баста!
Естествено и Асен вече беше разбрал, че сме сбъркали пътя след като се оказа, че е стигнал до граничното село Вермош и там местните му казали, че напред може ама...пеш и нелегално през баира :lol:
И уж краят на албанското ни приключение се виждаше и оставаха някакви си мижави 5-6 километра до границата, но и тук не липсваха изненади-дълбок сигурно педя невалиран едър чакъл! Просто подготвяха трасето за асфалтиране... Йеби га!... Днес беше тежък ден! Денят преваляше, а ние още не бяхме излезли от Албания!
На безлюдното КПП имаше цифром и словом един служител, който го играеше всичко-от пазач на обекта (ааааа, мернах аз леглото разпънато във фургона служещ за офис), през митничар и полицай, до обслужващ бариерата... Ръчна разбира се... Дотук автоматиката не беше достиганла все още...
Минахме бързо и безпроблемно. На черногорското ГКПП минахме също толкова бързо и безпроблемно, само дето на тръгване, почти в движение подхвърлих на митничаря (пазач, портиер, полицай), че мислим да заредим бензин и да хапнем нещо в близкото населено място и че мислим да се насочим към Косово през Цакор пролаз. На първото митничарят някак между другото отговоро, че за папане (на нас и машините) евентуаааално и то не е сигурен, но чак в Плав! Е викам си в Плав, в Плав...какво да се прави-дет се вика тоя Плав е на някакъв гьол на има няма двайсетина километра от тук, но на това за Цакор пролаз гусин митничарят многозначително и баааавно натърти, че няма шанс да минем оттам, защото граничният пункт бил затворен от не знам си колко си години вече, всъщност още от активните военни маневри в района и някой си (така и не разбрах те, сърбите или косоварите, демек шиптърите, са взривили пътя ииии...те така. Капалдъ, както казват по нашенско... Мааааай другата година щели пак да го отварят, но човекът не беше сигурен, пък и ние нямахме никакви намерения да стоим до догодина в Монтенегро... Аз утре бях на работа, по дяволите!...
След кратко съвещание, почесване по умните кратуни и опити да си припомним балканската география и пътна инфраструктура (естествено карти не носехме! Ние бяхме над тея неща!), се двоумяхме по кой път да хванем за у нас. Ако е през сръбско....ок, амааааа.....ами нямахме нито динар в джоба нито аз, нито Асен, а и май не се сещах откъде точно можехме да минем, защото беше ясно, че трябваше да заобиколим Косово от север... Пътят през Копаоник нещо не ни блазнеше (високопланински бавен път по тъмно, нещо.....). Отделно като знаехме нрава и порядките на западните ни съседи и познавайки региона, през който трябваше да минем (Нови пазар, Ужице, Чачак и т.н.), нещо не бях особено уверен, че ще успеем да намерим местенце в неделя вечер, където да приемат кредитни карти, при това бугарски, пък още по-малко вероятно ми се виждаше варианта да успеем да се нахраним някъде за без пари в кеш, дет се вика!
Спогледахме се и единодушно решихме! Ще се придържаме към първоначалният маршрут, но с малката вариация (разбирай удължение на пътя по черногорско-косовските чукари) от порядъка на 70-80 км! Един вид бонус както се казва... Спогледахме се мрачно и отпрашихме към Плав, където мислехме да рзаредим и нааааааай-после да хапнем нещо! Вече беше вечер, а ние не бяхме яли нищо цял ден!
В Плав заредихме, отговорихме на стандартните въпроси "отдакле, задакле, па колко троши" и Асен попари всичките ми надежди - "Давай да караме докато е светло! Да използваме светлата част на деня, пък като се стъмни ще ядем!" Изгледах го кръвнишки и мълчаливо се покатерих на мотора!
Тук пътят беше хубав, па макар и планински, та карах колкото ми държеше мотора по завоите! Сега щем не щем трябваше да заобиколим през Андриевица, Беране и Рожайе, за да можем да стигнем в Пея (Печ), което както и да го погледнеш беше просто зад баира...
Карайки с доста превишена скорост, реших да изпреваря събитията и спрях пред дебнещата в засад патрулка. Преди да кажат А, аз вече бях на Б! За Цакор пролаз викам...За Цакор пролаз, за Косова, къде е пътя викам...хмммм....таковата... Ама Цакор пролаз е затворен викат ни полицаите, облещили очи, че търсим нещо, дето го няма от години. За Косова преко Беране и Рожайе, обясняваха блюстителите на реда, неща, които и аз си знаех, но поне забравиха за превишената ни скорост...
На черногорско-косовската граница ние вече бяхме по тъмно, доволно изморени и няма как да пропусна....гладни:)
С черногорците традиционно нямаше никакви проблеми, а косоварите традиционно не си даваха зор и още по-традиционно ни изръмбиха с по 15 евра за гражданска отговорнст, за има няма двата часа дето трябваше да прецапаме през тяхната територия! Освен, че беше се стъмнило окончателно, ами на всичко отгоре косовските пътища не бяха в най-блестящо състояние (макар че човек карал по нашенско, беше трениран и за оффроуд обиколка на Луната мен ако питате), отделно и косовските катаджии се славеха като доста стриктни и дебнещи типично по балкански по храстчетата около пътя... Пък за косовските джигити (пардон шофери) просто няма какво да коментирам! Те са знаменити! И опасни! И надрусани! И безрасъдни!
Спуснахме планината (бая спускане си е, вервайте ми) и влязохме в Пея. Естествено и тук не спряхме да похапнем! Вече ми беше все тая...На Асен очевидно също, защото даже вял намек за спиране не направи... Традиционно се загубихме в града. Имам глупавия навик да се губя всеки Божи път в някои населени места и Пея определено беше едно от тях! Та традиционно се загубихме, традиционно улицата, в която се набихме, беше в ремонт и юнашки разкопана, традиционно си имаше доста движение, традиционно ни беше трудна да се разберем с местните за посоката.... Ама се оправихме де....Аааааа....не на нас тия! Можеше да нямаме карта, нито Джи Пи Ес, нито да има слънце в небето, по което да се ориентираме, но се ориентирахме! След половин час бяхме в Дяковица. Знаех, че това населено място е някъде на средата между Пея и Призрен, тоест делеше равнината на две. Е, какво пък толкова? Почти си бяхме у дома! Трябваше само да минем през Призрен, да прецапаме хич не ниската Шар планина, да влезем в Македония, да говорим небивалици на паркинга след КПП-то с двама силно брадати типа, от вида "Аллах ахпер! Селям алекум!", да прецапаме Скопие (не се учудвате, че пропуснахме отбивката за околовръстната магистрала и се наложи да минем по протежение на целия град нали), да покараме малко по магистралата до Куманово (ей тъй за разнообразие, че днешният ден само по чукари карахме), да достигнем посред нощ до ГКПП Деве баир (казано по нашенски Гюешево. То не, че другото не е по нашенски де!), да изминем стотината километра до Софето, уморени до смърт по до болка познатия ни път през Кюстендил и Перник и да влезем откровено заспиващи на мотора в Софето...
Часът беше 6.30. Аз някак бях долазил до в нас и се каних да поспа цели два часа преди да отида бодър и отпочинал на работа. Изломотих нещо като "Прииирааах се, раз'ирш ли!" на жена ми, която се готвеше да ходи на работа и заспах непробудно преди главата ми да допре възглавницата...
Даже нямах време да си изтананикам
http://www.youtube.com/watch?v=tCh2TNStcnc
Ами да...какъв гуднайт, гуднайт, като то си беше време за
http://www.youtube.com/watch?v=6CHs4x2uqcQ


Няма коментари: