четвъртък, 20 октомври 2016 г.

За Балканите с любов - част 4 (Ничия земя/От Дебър до Станке Лисичково)

   Чудех се какво точно да пиша за тези ми 300 километра от пътуването? Чудех се дали да не помълча дълбокосмислено двайсетина минути, вместо да пиша каквото и да било, но все се имах за по-умен от всеки треторазреден македонски журналист, от всеки посредствен Миленко. Чудех се как точно да нарека тази територия с толкова много имена? Щото да и кажа Македония - гърчолята ще подскочат като ощипани моми. Да я наречем част от Велика Албания....сигурно няма да сбъркаме, да я наречем част от Велика България...сигурно също няма да сбъркаме. Че е част от Велика Югославия...нямаше спор по въпроса. Бивша Югославска Република Македония... Толкоз!



    Седях на граничният пункт, а онея досадните пуяци отново се наредиха зад мен на почтително разстояние. Надали беше да не ги ухапя! По-скоро да покажат ясно, че те категорично видиш ли се разграничават от такива плебеи като мен с вехт допотопен мотор. Швабска му работа...
     Митничарят махна с ръка и подвикна "Хайде идвайте! Заедно сте нали?" Викам пази Боже! Аз с тея нямам нищо общо! Хубаво ама митничаря тая нещо не му хареса! Е как така не сте заедно? Ами не сме, казвам, това са някакви немци ли, австрийци ли, швейцарци ли, макя им немска...знам ли ги! А ти, вика, с кого пътуваш? Е, с Джуниър, с кого! Сам с мотора! С никой! Това още повече намръщи гусин митничаря. Та като се почна, защо си сам? Викам, ами жената е на работа, повечето приятели са на софра в почивните дни. И къде си ходил САМ? Ами къде - е те тук-по Косово и Албания. Па кога влезе в Албания, па колко дни седя, па откъде точно си влязал, па откъде си минал, па защо от там, па що щеш у Косово... Лелеееее....тоя откъде ги бълваше толкова въпроси хич и не разбрах! Накрая нашия гледа гледа подозрително та миряса. През това време швабите ги бяха проверили и проводили и хванаха гората, докато аз се опитвах да обясня, че чисто и просто се возя без цел и посока по балканските чукари!
      И сега вика накъде? Ами как накъде? Е оттук през Дебър, Скопие и към нас, редя си маршрута аз! Кво ще правиш вика в Македония? Ще гледам планини, любител съм на планини, ще си карам мотора по чукарите планински! Е, че у вас планини нямате ли, с ехидна усмивка подпитва чиновника. Имаме, ама вашите викам са по-големи, по-високи, по-красиви... Оня измърмори нещо под носа си, позачуди се, помая се какво точно да ме прави, хвърли ми документите обратно и ме проводи да си ходя...
     От другата страна на браздата нищо не се беше променило. И тук си беше същата Албания... Беше ми ясно, че западните и северните територии са така. Боклучаво, сиво, прашно, с албански надписи и физиономии... Е да...Дебър беше с класи над Пешкопи, две мнения няма!
    В края на града спрях да заредя. Бензинджията ме посрещна на албански разбира се, но поглеждайки номера мина на разбираем език. Откъде си вика... Е па от България, казвам уморено. Вече се чувствам наистина скапан и чак не ми се говори. А имам още толкова часа път до дома, че съвсем губя говор и картина. Да де вика човекът, виждам, че си от България, ама с това "Т" откъде си? От Тутракан, как откъде съм! Айде пълни догоре, че да си ходя...
 

    Човекът ме погледна укорително… Да, прав беше! С нищо не беше провокирал заядливото ми държание! Срам ме хвана, затова побързах да платя и да се махам от бензиностанцията. Спрях 200 метра по-напред да се донаглася и да се почеша над пътната карта. Още преди да тръгна се бях загледал в едно криминално планинско пътче, което сечеше през някаква планина малко след Дебър през Лазарополе към Кичево. Само че…Само че бавното не ме притесняваше много, щото бях повече от сигурен, че пътя ще е бавен за придвижване с тея серпентини и денивелации, притесняваше ме това, че беше най-обикновен четирикласен път даден с беличка тънка криволичеща линийка в картата ми. Уви, от нета също не можах да получа достоверна информация дали беше асфалтов или не. Да, имаше участък, за който бях сигурен, че е с добра настилка, но останалите 15-20 км? Нито имах времето да рискувам, нито нервите, нито силите! Все пак по някое време тази вечер трябваше да си се прибера! Утре не бях на работа, но в метеорологичните сайтове го даваха някакви потопи по Балканите, а хич не ми се караше подгизнал и още по-малко ми се седеше блокиран от дъждовете, в която и да е точка на Балканите различна от дома ни.
     Попочесох се още малко, сгънах картата и яхнах мотора. Като стигна разклона ще го мисля на място. Разклона не беше толкова далеч, но го стигнах относително бявно! Какво, по дяволите, беше станало тук? Македонското правителство беше отебало тези населени с албанци райони ли, що ли? Пътят беше под всякаква критика дори и за балканските стандарти! На места асфалт почти нямаше, на места беше в ремонт, на който по стара нашенска традиция никой не работеше, на места беше бял пепелак, който се стелеше ниско над земята и полепваше навсякъде по мен и мотора, на места се криволичеше на първа между траповете като се изчакваше насрещното движение, на места… Абе…не мога да ви го опиша! Криво ляво стигнах до заветния разклон. Спрях до един младеж, който очевидно чакаше някого подпрял се на някакъв автомобил. Пътят поне докъдето се виждаше изглеждаше доста по-добре от този, по който карах, но все пак бях длъжен да питам! Планината пред мен беше висока, а времето безмилостно напредваше, та нямах време за глуповати маневри и грешно скроени маршрути!
     Здраво, бате! – провикнах се от каската аз. Човекът смръщи въпросително вежди. Явно не ме чуваше от боботенето на двигателя и от дъното на каската. Така нямаше да стане. Загасих мотора, слязох, смъкнах ръкавиците и каската и отново го здравосах. Кажи вика, що щеш? Ами да те питам дали има път преко планине към Кичево, с най-любезния си тон и най-мазната усмивка попитах аз, че още ме глождеше за бензинджийчето от Дебър. Къде е това Кичево? – отговаря на въпроса с въпрос младежа. Е как къде? Оттатък баирите, град оттатък баира! Натам отивам - хълцах жално аз. Такъв град в Албания няма-рече и отсече момъкът! Каква Албания бе, брате? В Македония е Кичево! Ей натам! Кажи има ли асфалт по пътя нагоре? Няма асфалт! Няма път! Айде пали си мотора и си тръгвай по пътя надолу – смрази всичките ми дипломатически усилия албанезето. Тъкмо си отворих устата да му кажа, че реално погледнато няма как да си хващам пътя надолу, защото пътят вървеше срещу течението на реката, а следователно щом е срещу, а не по течението, съгласно физичните закони, течащата вода се спуска надолу по наклона на релефа, а следователно пътят се катери нагоре срещу наклона на терена, нооооо…..отворих уста, поех дълбоко въздух, изпуснах го дълбокосмислено и нахлупих каската! Абе айде сега ще му давам уроци безплатно! Ай няма нужда!

     Напред пътя се пооправи, но за сметка на това си беше чисто и просто един планински път, по който си имаше трафик и се караше бавно. То не бе завой след завой, не бе баир след баир, пенсионер след пенсионер, дето не знаеше на кой свят е и за какво се бори...с две думи – движението си беше тегаво и досадно. Имах някакви душевни напъни да заобиколя планината и да си карам отново към Кичево и оттам нататък да цепя в източна посока, но комай времето и умората ме притискаха. Комай везните клоняха към оползотворяване на оная македонската магистрала, аутопат-а демек, дето имаше нацвъкани будки за плащане през има няма 10 километра. След като пъплих в продължение на няколко километра след някаква процесия застигнала камион с антикварна стойност, натоварен догоре с дърва, след това още едни...и малко по-нататък още един и още един, след като бях озверял и изпреварвах брутално в насрещното с пълна газ (нещо доста непривично за мен! Имам претенцията да съм доста кротък и разумен шофьор!), виждайки Гостивар долу в ниското, бях взел окончателното решение – никакво Кичево! Газ по магистралата да отхвърля стотина километра по най-бързия начин и да изляза от пустите му албански земи! Стигнех ли Скопие – щях да го мисля. Имах опцията да карам през Куманово и Кюстендил, имах и другата опция да карам за Велес и оттам Щип, Делчево, Станкето Лисичково и по нашенската си магистрала към Мордор...


     Закротих Джуниър на 130, въпреки атопатското 80 за ограничение на скоростта и само ритмично спирах за по няколко минути да платя по някоя дребна пара – къде 30, къде 40 денара. Евтино, но досадно...


     Скопие минах по северната тангента, разбира се, като все още се колебаех дали да хвана към Куманово или към Велес! Апропо, чуденката ми продължи до последните метри преди съдбоносния раклон, докато гледах и цъках по пораженията от неотдавнашното наводнение в района! Тея хора ги беше удавило! Ама ги беше НАИСТИНА удавило!


      Отклоних се към Велес и спрях. Все още имах известни колебания за посоката. Ако към момента ми щукнеше да врътна към Куманово, просто обръщах в насрещното и излизах на магистралата за Куманово. Седях и разтъпквах схванатите си крака. Вече всичко ме болеше! Бях на 42 и бях отвикнал да пътувам. А бях изминал само 700 км и бях пътувал по-малко от 10 часа... Срамота, Фори, срамота... Поогледах събиращите се над планинските върхове черни облаци, Поразгледах задълбочено картата, помрънках малко на себе си колко ме болят ръцете, краката и задника, пуснах един смс на Поли с локацията ми и подкарах мотора с тривиалното като за магистрала 130 в посока Велес. Почиваше ми се, но ми се и щеше да използвам максимално светлата част от деня! Беше ми ясно – с падането на нощта, падаше с поне 30 км средната ми скорост. Просто комбинацията от умора и слабо зрение неминуемо щяха да доведат точно до това – да почна да се тътря със скоростта на сакат охлюв, но...в крайна сметка не гонех норма и не бях самоубиец! Когато – тогава...


     Тук магистралата ме изненада доста приятно. Нямах спомени да съм минавал по участъка от Скопие до Велес, но определено трасето беше доста живописно, с прилична настилка и никакви патарини допреди Велес. Отметнах 40-50-те километра  за нула време. Илязох от магистралата, за миг се изкуших дали да не вляза в града за порция кебапчета, още повече градът беше един от малкото македонски, които наистина харесвах, но някак опцията да изтърва последните 40-50 минути дневна светлина, не ми се виждаше сравнима с някакви си там кебапчета, пък били те и във Велес!


     Оттук нататък нещата придобиха друг обрат! Оттук нататък тъмнината лека полека обгърна пътя и всичко останало около мен. Оттук нататък кеф от карането нямаше. Оттук нататък следваше въртене, сучене изправяне и кършене на мотора, само и само да намеря някаква по-удобна позиция за пътуване. Скоростта ми падна драстично. Гледах тъпо и невярващо пътните табели: Щип 25 км, след него Кочани 38, Делчево 78. Нищо и никакви километри, които за мен в този момент бяха цяла вечност. Пъплех със 70 покрай онова живописно езеро между Кочани и Каменица и влязох почти заспал в Делчево. Границата стигнах на магия. Опитах се нещо да говоря с митничарите, но опитът си остана само опит. Фъфлех нещо като препил дърт рокер, замятах опиянено крака и постоянно гледах в часовника. А часовникът беше неумолим. 22.00 българско време. Оттук имах 30 км докато сляза до Благоевград и оттам още 100 до Софето. Някаква гума на каската ми се беше отлепила и постоянно плющеше пред лицето ми, визьорът ми беше непрогледно мръсен от трупове на сръбско-косовско-македонско-албански мухи. Аз бях заковал скоростомера на 130, вдигнал визьора, примижал в непрогледната тъмнина с уморени очи, а над околните баири святкаше и гърмеше буреносно. Отново бях преживял един щастлив моторджийски ден. Амин!

Няма коментари: