четвъртък, 20 октомври 2016 г.

За Балканите с любов - част 3 (Албания)

          Албания... Страната на орлите... Също толкова странна и загадъчна като при първото ми влизане преди 12 години. Спомням си как ме плашеха познати и непознати като споделях намеренията си да се „поразходя” из тази така близка и в същото време толкова далечна и непозната тогава страна. Как ме плашеха, че едва ли не жив няма да се върна оттам, как с присвито сърце пресякох ничията земя на македоно-албанската граница при Стенйе край Преспанското езеро, как македонските митничари се обзалагаха, че албанците ей сегичка ще ме натирят обратно да се вратим, как митницата беше пуста и освен един замаян колоездач от Чехия нямаше жива душа, как за да влезеш в Албания все още се плащаше 10 евро входна такса и едно евро на ден изходна, как данните ми се записваха в един огромен мазен халваджийски тефтер, как митницата беше чисто и просто два фургона тип „бедствия и аварии”, как асфалтът свършваше и само кривите дървени стълбове маркираха черният каменист път ееееей там към хоризонта...



     12 години по-късно повечето главни шосета на тази приказна планинска страна отдавна бяха асфалтирани не без помощта на разните му там арабски фондации, дори имаше магистрала между Прищина и Тирана – факт, от който мързелешката се бях възползвал току що. Седях на напълно съвременния граничен пункт на международната магистрала и се прозявах отегчено. Митничарят ме гледаше също толкова отегчено и заспало. Накъде? Към Саранда, викам. Аааа....рече неопределено служителят и се почеса мързелешката зад ухото. Аааа....Саранда....йес, йес... Последва закономерният жест с ръка, който можеше както да означава да се омитам на майната си, така и чисто и просто човекът да пъдеше мухите! Е...не пъдеше мухите, определено ми махаше да се махам нанякъде, само да не го занимавам повече с моята особа! Мръднах пет метра встрани, екипирах се и потеглих. Знаех, че Кукъс е съвсем близо. Правех планове да мина през града и да цепя през планините (то не, че имаше друга опция освен цепене на планини, що се касае до Албания де!) и да хвана в посока Пешкопи. Знаех, че пътят от няколко години е асфалт! Не можеше да бъде! Оттук бях минавал, но в обратната посока преди години! С Гошо се бяхме хвърлили в такова приключение, чеее мани, мани... Тогава бяхме затръгвали с огромните амбиции за един ден да пресечем Македония, Албания и да влезем вечерта в Черна гора. Да, бе да....
     Голям смях! Шест часа се борихме като прасе с тиква с участъка между Пешкопи и Кукъс. То не бе гйолове и рекички, то не бе едри, дребни и най-дребни камъни, то не бе завои и серпентини, стръмни изкачвания и слизания, то не бе...Маааани, мани... А и след като някак се добрахме до Кукъс (имахме късмет, че не заваля, щото при дъжд нямаше и да се доберем), тук нямаше и помен от никаква магистрала и си карахме по стария царски път, за който само мога да цитирам Гошо:”от завои ми идеше да захапя кормилото и да крещя от бяс”! Мдаааа.... а сега – асфалт. То не, че това беше променило с нещо терена и шантавите тесни завои, нооооо асфалта си беше асфалт! А и Джуниър не беше добиче да подскачаме с него по камънака и да се врем в калните локви!
     Неусетно стигнах до Кукъс. Нямах особена представа накъде трябва да карам, а както вече споменах неколкократно албанезетата не бяха фенове на писаното слово под формата на пътеуказателни табели. Тук се караше по слънцето, по усет, по нивото на Дунав и с питане по десетопръстната система.
     Забих се баш към мегдана на града и движението стана кошмарно. Лежерното ми настроение мигом се изпари! Стиснах здраво кормилото, опулих зъркелите и се запридвижвах едвам едвам в някаква посока. По едно време ми се стори, че мярнах някаква вехта табела с надпис Пешкопи, но далеч не бях сигурен дали това беше реалност или просто плод на моето желание да попадна на такава! А и да беше реалност, така и не обърнах внимание в каква точно посока сочеше... Да се връщам беше абсурдно! Тук нямах шанс да направя обратен! Никакъв шанс!
     Ситуацията започваше да става абсурдна. Карах нанякъде, хаосът около мен все повече се сгъстяваше и ме притискаше, нямаше къде да спра, за да се опитам да се ориентирам за посоката, нямах и джи пи ес ъф корс! Знаех, че посоката ми беше към едни планини нейде край града, ама това си беше повече от смешен ориентир, щото ако не е станало ясно, човек накъдето и да се завъртеше друго повече от планини нямаше в околовръст! Накрая се хванах като удавник за сламка за един полицай, който бавно и меланхолично махаше гащи по улицата. Ама полицай ти казвам! Два метра минимум! Ама не два метра в диаметър като нашите родни полицаи, а два метра висок! Тоя ако не беше някоя пенсионирана звезда от баскетболния отбор на Албания, ей ме на!
     Спрях на възможно най-нелогичното място за спиране та дано полицаят ми обърне внимание, че да имам шанса да му изплача болката си. Спрях баш на средата на едно кръгово! Някакви местни кретени се разсвириха зад гърба ми сякаш кой знае какво беше станало, а полицаят забави крачка и бaaaвно завъртя глава, очевидно да се информира като каква ще да е тая суматоха откъм кръговото. Фокусира ме и бавно запристъпва през улицата към мен. Аз също не си оставих магарето в калта! Набързо хвърлих каската и ръкавиците върху мотора и съвсем не толкова бавно се запътих през лудешкия трафик към него. Срещнахме се на средата на платното. Надигнах жално глава към небесата. Вратът ми изпука. Все си мислех, че не съм от най-ниските, но сега се чувствах като в страната на великаните. Пуснах най-любезната си усмивка и полисменът бързо бързо изостави свирепия поглед, с който ме беше фиксирал. Обясних каква е болката ми, човекът няколко пъти бавно и провлачено ми обясняваше къде съм сбъркал, как трябва да се върна и накъде да хвана и колко ще да е далеч Пешкопи и...и...и... Това всичко хубаво, но човекът си плещеше на албански, потупваше се нещо ту по дясната ръка, ту по лявата, а аз само разбрах, че трябва да карам точно наобратно, но после какво следваше от цялата тая тирада, грам нищо не схващах! Благодарих на човека, че хич не се чувствах конфортно насред пътното платно в хаоса на един средностатистически албански град. Само се замислих какъв ли беше шансът тази сценка да се разиграе в някоя от по-западните „бели“ държави? А последвалият обратен срещу движението в кръговото под одобрителният поглед на блюстителят на реда?
         Хванах внимателно обратната посока и продължавах да се пуля за някакви табели или нещо с вид на изглед на път излизащ от града и тъкмо, когато вече мислех, че пак ще се връщам до същото кръгово и пак ще питам баскетболиста полицай, мярнах табела за летището на Кукъс. Бинго! Пътят ми минаваше точно край летището и после занавлизаше по околните баири! Това го помнех от преди години! Кривнах в посоката указана от табелката и лека полека се заизмъквах от града! Моторизираните кретени-камикадзета взеха да понамаляват, щуращите се като свободни електрони пешаци също и в един прекрасен момент последната къща на Кукъс остана зад мен! Не можех да повярвам! Подкарах по новичкия асфалт към величествените склонове на Кораб планина, подминах наскоро реконструираното градско летище, което освен с нови сгради и градинки, палми и прочие хубавини, се беше сдобило и с ново име – „Шейх Саид“. А сега познайте кой, мили деца, е финансирал тази убавиня? Нали? Същият чичко-чаршафко, който беше финансирал и новата магистрала и роящите се джамии и ред други нещица...
     Подминах първото село и насред баира на една отбивка спрях да се полюбувам на гледката от високо. Да се полюбувам, да поцъкам невярващо на новичкия асфалт и най- вече да поотморя от напрежението на градската бутаница!


    
     Помахах краци напред-назад, полюбувах се на природните красоти, поседях, помечтах, полюбувах се на Джуниър (всъщност, споменах ли, че Джуниър е Ямаха – една от многото, които имах в гаража, а аз реално хич, ама хич не съм фен на марката!) и лека полека се застягах за тръгване. Път ме чакаше. Баири. Завои. Дерета. Иииибре де брееее, животеееее, провикнах се с пълно гърло, а от преминаващия вехт бус ми свирнаха закачливо...
     Пришпорих Джуниър и още на следващата серпентина беше мой ред да подсвирна закачливо с клаксон на дъртия форд. Нямаше да е много обиден, че го изпреварвам, надявах се...
     Подкарах с умерено темпо нагоре. Нито имах идея да се правя на състезател, нито возилото ми го позволяваше, а и доколкото имах спомени, трасето си беше доста коварно, щото то асфалт, асфалт, ама...албанските баири и шофьори не прощаваха! Спомням си предният път като минавахме оттук срещнахме всичко на всичко два три буса и една две коли, докато сега направо си беше оживено. Някак и пътят се виеше не точно както го помнех, някак и минавах през селца и паланки, за които нямах спомени да съм ги виждал, някак пресякох едно голямо дере, но моста комай не беше същият като от старите ни снимки. Някак нещо не беше баш така като цяло. Карах все по-бавно и умислено. Ти представяш ли си да съм сбъркал пътя? Че то по тея чукари грешките се измерват не в километри, а в часове път! След поредната паланка наскочих на някакви хорица дето си вървяха по пътя. А пътя както предполагате беше тесен. А аз карах пет за четири, щото първо бях в дълбок размисъл за целта и посоката си, второ, да си го кажем честно, бях започнал да посдавам багажа чисто физически, демек...казано с две думи – уморих се. От цялата тая работа почти качих на предния калник двамата дядовци пешаци и младежа с магарето! На косъм бяха! Разбира се, изпсувах цветисто и веднага след това ме напуши смях. Тоя момък, ако да не беше момък си беше жив Настрадин ходжа! Седнал странично на дребничкото жилаво животинче, захапал някаква клечка и разбира се дяволито нахилен. Нямаше грешка! Това си беше Настрадин ходжа на младини.
     Стотина метра по-натам спрях на пътя. Ще кажете какво се присетих сега ли? Нищо! Просто сметнах за разумно да преценя внимателно дълбочината на вира, през който ми се налагаше да премина и второ – все ми се щеше да попрегледам картата и да се ориентирам по слънцето и околните баири като къде по дяволите се намирах! А какъв е тоя вир ли? Е...вир като вир. Някакви води се спускаха от стръмния склон над пътя и в най-ниската му част си бяха образували езерце, което ромолейки се оттичаше в дерето под пътя. Гледах глуповато гьола и се чудех дали да не наджапам с ботушите в него та да видя колко ще да е дълбок. Е то хубаво, ама мойте ботуши бяха от оная особена порода дето попиваше водата като сюнгер! Бях сигурен, че вляза ли там – моментално половината локва ще се озове в ботушите ми! Някак нямах намерение да карам следващите 2-3-8-10 часа с подгизнали крака! Махнах отегчено с ръка и оставих дилемата с водното съоръжение за по-натам. Тъкмо ме бяха настигнали странната процесия от двама пеша и един на магаре. Дядковците ми се усмихнаxа и кимнаха учтиво, а аз смотолевих едно селям алекум от кумова срама. Тъкмо викам ей сега ще видя тея дядки като минат колко ще да е дълбока водата и хоп...дядките отцепиха по някаква козя пътека нагоре по баира. Остана младежът с добичето. Тъкмо да му изпляскам и на него едно селям и момчето хвърли сламката на земята и най-учтиво ме поздрави с „хелоу”. Преглътнах си селям-чето и отговорих на удара с удар: „Здраво, брате! Хау ду ю ду?”. Момъкът грам внимание не ми обърна, а само посочи разгънатата карта и попита уотс дъ проблем по дяволите? Викам не знам къде съм! Сега беше негов ред да вдига рамене и да върти безпомощно очи! Така де...българският не му беше сила! Викам „Как се казва дис плейс? Вилидж? Нейм?”. Ааааа, Мали Кораб, дъ нейм ис Мали Кораб. То хубаво, че е Мали Кораб, ама такава пущина у моята карта нямаше! Отново вперих поглед в най-подробната карта на Албания, с която разполагах, но отново и отново такова село не откривах! Нямаше ни Мали, ни Големи Кораб! „Къде е пустият му Мали Кораб?” – попитах отчаяно аз като сочех настървено картата, с надеждата момъкът да разбули мистиката с липсващото село. Еееееееей това всичко е Мали кораб – отговори момъкът с широка усмивка и още по-широк жест сочещ околовръст, след което пришпори добичето и изчезна по околните баири...
     Добре де...в крайна сметка не ми се връщаше, ще продължавам напред. Вероятно бях объркал пътя, ама все някъде щях да изляза от тея чукари. Тъкмо събрах такъмите и възседнах мотора и от другата страна на локвата акустира един КТМ. Човекът също като мен преди малко спря и замислено доближи до ръба на водата. Отново подпрях Джуниър и от своя страна се запътих напред. Ситуацията беше като дружбата между народите, берлинската стена и разните му други подобни. Сега се очакваше да се срещнем на средата нa водния басейн и да се здрависаме за вечна дружба. Както казах не ми се мокреше... Човекът отсреща явно беше на моя акъл (или като с моите ботуши) и избрахме план Б – викане през водата – всеки от своя си бряг! Човекът бил немец и се прибирал от Охрид през Босна към дома си. Аз от своя страна му обясних, че съм див балкански индивид дето прави обход на родните балкански планини, да си инвентаризира баирите. Попита ме Кукъс далеч ли е. Викам няма се плашиш – има няма час и половина. Асфалт ли е? Асфалт е. А натам – сочех неопределено зад гърба му-асфалт ли е? О, да, че как съм можел даже да допусна друго! Рииииийли??? – озъбих му се аз. А я кажи това ли е пътя за Пешкопи? О, я, я...това бил. Съвсем близо е вика! Час, час и нещо... Направо ме смрази... А аз си мислех, че едва ли не зад следващия завой ще изникне града като на картинка... Да бе, да... Пожелахме си приятен път и всеки със своя си кон прецапа локвата в свойта си посока...

     Заредиха се отново завой след завой, баир след баир, паланка след паланка. Бях започнал да се поуморявам и да си призная беше взело да ми поомръзва това безкрайно сучене насам-натам по тесния планински път. Въпреки, че не си признавах, негласно жадувах за малко повече прав път, малко повече равнинни участъци и възможност за малко по-бързо темпо. Да си призная...Албания понякога писва...
     Взех все по-често да срещам бусове пълни с лелки и бусове пълни с чичаци, нарамили знамена и плакати. Викам си тея отиват на сватба!Е то хубаво ама една сватба, втора сватба, па трета... Уууу, ма много сватбарска нация ще се окажат туй албанезетата! Тогава започнах да се сещам как в почти всяко село беше пълно с предизборни плакати, та дори в едното, на мегдана до (предполагам) партийното кръчме, или казано иначе местният партиен щаб, се беше изпружил важен, мазен големец с костюм и вратовръзка – типичният партиен номенклатурчик, който стоеше повече от нелепо на фона на бедната селска обстановка в тоя затънтен край на тая затънтена държавица, нейде на географията на Европа-та. Изхилих се гръмогласно на зализания отговорен другар, изпреварвайки поредната колона бусове с лилави знамена. Божееее, сега вденах...на Албания и предстояха избори! Затова беше тая небивала активност по тея чукари и тоя засукан безлюден иначе път...
      След като бях убеден, че за мен няма да има от партийните кебапчета, викам чакай поне да спра да пийна едно кафе. То се е видяло, че нещо за ядене трудно ще открия по тоя генгерлик, но в единственото непревзето от партийните големци кафене спрях почти дрифтирайки на чакълестия паркинг. Не, че се правех на Фитипалди нещо! Чисто и просто кафенето изникна зад поредния идиотски завой. Тук и сега беше момента за кафе, половин час почивка и размисъл над по-нататъшния ми маршрут. Пешкопи се виждаше в далечината. Можех да отмарям спокойно!
     Спрях на прашния псевдопаркинг и влязох плахо в огромното иначе псевдокафе. Заведението беше огромно, занемарено и пусто. На паркинга имаше някаква вехта четириколесна бангия от типа Е 39, а в заведението няколко местни криминогена. Освен, че ме гледаха нагло, ама се и хилеха и подмятаха нещо злобно, ама аз нали нищичко не вдявам на албански и си ги пускам край ушите! Дай кафе и фанта, викам на крими младежа зад бара, а оня ми сочи нещо да се разполагам нейде по масите, че щял да ми ги донесе! Ич да си ги нямаме такива младеж! Седя, чакам и гледам внимателно печеля обезателно! Иначе де да знам какво точно ще ми сложиш в питието?... Умишлено седнах навън на теферич, нищо, че времето не беше особено теферичесто! Така първо щях да съм по-далеч от онея с Е 39-ката, второ щях да държа мотора под око! А и трето, но хич не по-малко важно – при наличието на някаква опасност бих демонстрирал нагледно колко точно бързо бягам и как за отрицателно време се измъквам от чакълест паркинг. Гледах албанските чукари срещу мен и двете провиснали знамена – албанското и евросъюзното. А по пътя бусовете с чичаци и знамена вървяха ли вървяха...


          Така и не останах половиния час, който си бях наумил, по простата причина, че хич, ама хич не се чувствах уютно и  на място тук! Чашата преля, когато дойдоха поредните двама криминогена, които най-нагло ме задърпаха да сме правили бартер за мотофрезата с ремарке, с която дойдоха! Кое? Това нещо за Джуниър? Хехехе....абе я ходи си сипи една бира и не ме занимавай с глупости! Верно, фреза си ми трябва за село, па и ремарке, ама....да си дам Джуниър? Джуниър и за сто фрези не бих го дал! А и с кво да си ходя? С рейса ли?
     Докато се екипирах по най-бързия начин се сетих за една случка отпреди години. Нейде между Неготин и Долни Милановац в Сърбия бяхме спрели на една крайпътна кафана за по плескавица разбира се, за какво друго и там съдържателят много настойчиво и не особено любезно се пънеше да купува мотора ни – предшественика на Джуниър – Брус Лий за 2000 евро! Викам, ти си луд! Първо този мотор не струва дори 1000 евро! Второ, не се продава! И трето с кекво да си ходим? С рейса-невъзмутимо обясняваше човека, докато плюнчеше пръсти да ни отброява въпросните евра...
     Отпраших точно навреме. Цялата паплач мигом се заизнизва от кръчмето, щом чуха мотора, а и честно казано хич нямаха доброжелателен вид! Взех завоя, погледнах в огледалата, в които не се виждаше никаква мотофреза да ме гони и изпуснах парата... Пфуууу, притесних се! Това беше и една от причините Пешкопи да го мина транзит. Вече нямах никакво желание за спиране преди митницата! А другата причина ли? Другата причина беше, че това място беше станало още по-отчайващо от предишното ни идване тук! Беше станало още по-прашно, потискащо, сиво и западнало! Беше станало точно като прерийно градче в дивия запад отпреди 150 години! Приличаше на нещо средно между провинциален африкански град и бразилска фавела! Не сте били нито в Африка, нито в Бразилия викате? И аз не съм, но в представите ми Пешкопи олицетворяваше всичко това! Точно както районът на Севернага гара в Париж олицетворяваше за мен едно към едно центъра на Хараре. И в Хараре не бях ходил, разбира се. Измъкнах се криво ляво от противния Пешкопи и то, забележете, само с едно питане! Измъкнах се и карах на първа, здраво стиснал кормилото по уникално разбития международен път в посока Дебър. Подскачах и псувах, псувах и подскачах и след само още едно питане за посоката, половин час по-късно се бях наредил на опашката на албанската митница. Зад мен спряха някакви немскоговорящи с Джи Ес и Капонорд. Яяяя, вярно бях мярнал фарове на мотор зад гърба си, но нали бях зает с мисия „оцеляване“ и чак сега ги отразих. Кимнах приятелски: „Здраво! Како сте?“, а немскоговорящият Пуяк 1 само изсумтя нещо надменно в моя чест, докато Пуяк 2 гледаше с погнуса мотора ми! Тъкмо мислех да обясня надълго и нашироко какво мисля за такива кисели гъзета като тях, когато албанезето от будката махна да предреждам колите и да мина напред! Разгеле! Беше си време! Албания днес комай ми дойде малко в повече! Време беше за Македония!

Няма коментари: