петък, 7 ноември 2008 г.

Едно безметежно пътуване през Сърбия-Македония-Албания - 3 част

   ПРЕДХОДНАТА ЧАСТ ТУК

      Наричат Албания Страната на орлите. Странното е, че това е страната, за която човек може да изброи най-много епитети без да се замисли! Може да е и Страната на мерцедесите, Страната на най-многото бункери на глава от населението, Страната на най-многото бензиностанции на глава от населението, Страната на абсурдите... С бодра крачка се запътвам към ГКПП Горица на македоно-албанската граница. Зад мен останаха няколко чифта любопитни очи на македонските митничари. Гледат с интерес, защото само преди няколко минути се хванахме на бас - ще ме пуснат ли в Албания или ще ме върнат! Бяха доста скептично настроени, дори и не ми биха печат в паспорта, защото "ей сега пак ще се видим"...



      Да, ето го албанския пункт. Прашен плац, насипан с чакъл, един метален контейнер от типа "бедствия, аварии и наводнения" с албанското знаме, а малко по-нататък се виждат останките от някаква сграда, от която почти нищо не е останало и до нея три вехти мерцедеса (то друго и почти не видях през целия си пристой) и някакви странни типове с по една бохча багаж, които чакаха нещо в нищото... Трима митничари, от които "онбашията" се открояваше по рунтавите черни мустаци и безкрайното шкембе! Е, шеф е все пак! Та шефът изръмжа нещо на родния си език и се оказа, че друг просто не говори... Добре, че единия от подчинените говореше македонски и се започна: Къде? Във Воскопоя. При роднини? Не, туризъм. Туризъм??? Да, туризъм! Какъв е мотора? Ямаха. Къде го караш? Не го карам, той ме вози. Ще го продаваш ли? Не. Защо го караш тогава? Защото ми е кеф. Пари имаш ли? Имам... След кратко съвещание между тримата, македоноговорящият ми вика "Шефа каза, че ще те пусне!". ОК! "Дай си документите" и последва най-странното вписване на данни-шефа отвори един голям халваджийски тефтер (тук компютрите още бяха необозримо бъдеще) и ми вписа данните, след това отвори един още по-голям тефтер и вписа данните на мотора. Последва дълго и проницателно изучаване, което завърши с "Шефа иска 10 евро!" Явно съм гледал доста неразбиращо, защото накрая човекът ми вика "Ама той ще ти даде разписка! Какво толкова, само 10 евро!"... Чак по-късно разбрах, че това било такса за влизане в страната, но дали някой ги отчита никой не знае... Пожелавайки ми "Лек път!" бях и похвален "Ама много добре говориш македонски! Къде си го учил?"... Хахаха, предпочетох да не отговоря! 

     Подхванах пътя, оттатък браздата, но се оказа, че път просто няма! Имаше едни изорани каменисти коловози, които трябваше да следвам. В продължение на 20 км (стори ми се цяла вечност) карах бавничко любувайки се на оскъдната природа и безбройните "гъбки" (прословутите бункери). Наистина в тази страна те бяха сигурно повече и от мерцедесите! Посоката беше Корча, а табели и знаци нямаше. След двадесетината километра безпътие изведнъж излязох на перфектен нов асфалт, типичен албански път! Може би тук е мястото да вметна, че в Албания пътищата са тесни (много е интересно да гледаш разминаването на автобус и кола да речем-то си е цял ритуал), стръмни, без маркировка и знаци! Албанците карат така сякаш са сами на света и всеки разчита, че ти сам ще се пазиш! Е, опазих се и стигнах в Корча-средноголям областен град, разположен в една долина. Отвсякъде струеше една типична ориенталска суматоха. Разни хора се суетяха навсякъде, на пръв поглед без цел и посока, всевъзможни превозни средства (карат се и доста триколки) караха по някакви свои си правила. На единственото кръгово стоеше един регулировчик, който махаше неистово ръце и псуваше(поне така звучеше) всичко пред себе си! Никой не му обръщаше внимание... Реших, че е прекалено опасно за здравето да карам в тая какофония и се паркирах на един площад. Веднага ме наобиколиха дузина мъже размахващи бали с пари! А, ясно, бях спрял на местната "Магура". Реших да не се възползвам от услугите им и хлътнах в отсрещната "Прокредит банк"! Какво беше учудването ми като вместо някакви брадати талибани, вътре открих екип от млади дами, изглеждащи по европейски и до една говорещи английски! Албания, а?

     След като реших, че е време да напусна Корча, избрах една от безбройните бензиностанции да заредя и реших за всеки случай да попитам за пътя за Воскопоя (все пак крайната ми цел). Бензинджията, уви, не разбра питането и ръкомахането ми и реши да вика подкрепление! Дойде управителя и се започна отново-ръкомахане, насам, натам, пак вдигане на рамене... И в този момент направо ме разбиха- пича излезе на пътя и спря една кола, казаха си нещо и оня потегли. Спряха втора кола, пак нещо и пак замина. От третата спряна кола изкочи един червендалест чичко и на развален английски ме попита какъв проблем имам? Не можах да повярвам, бензинджията беше взел присърце моето питане и беше спирал докато попадне на човек говорещ английски! Наистина бях изумен! Това в България просто нямаше как да се случи... 

     Хванах по пътя, който ми бяха показали и не след много на едно разклонение спрях замислен над правилната посока. Мигом от близкия двор дотича възрастен човек, който ми посочи вярната посока (точно обратна на тази, която аз си бях харесал за вярна)... След това няколко пъти ми кима към двора, явно подканяйки ме да тръгна след него. Какво ли искаше? В този момент от къщата изкокна едно бабе с поднос с три чаши кафе! Аааа, ясно, канеха ме на кафе! Талибани, бе, талибани...Къде бяха тия страшни албанци, не разбрах! Защо ли ми трябваше да спирам в съседното селце (всъщност за цигари), излизам от магазина и...какво да видя на задната седалка на мотора си стои един дядо и ми се хили! Реших, че е някакъв вид шега, ухилих му се и аз, обаче оня не помръдва! Пробвах да изглеждам зъл, ама и оня не беше плашлив! Е, примирих се, че ще имам стопаджия до Воскопоя и подкарах-раницата ми пред мен, дядото зад мен. А пътя един-почти отвесен, с безкрайни серпентини, моторетката взе да се задъхва. Първа, втооора, първа, втооора, първа...и така 30 км. Пристигнахме! Спътникът ми слезе, каза нещо "хъкътъ-мъкътъ", подаде ми 200 леки (~3 лв) и изчезна! Е, какво пък му беше интересното на това прословуто село? Каменни къщи високо горе в планината, голи чукари с накацали бункери по тях и толкоз...Точно след 10 мин вече се спусках по обратния път. Беше ми се мярнал един надпис "таверна" и реших да внимавам да не го пропусна-вече бях смъртно гладен, а сервитьора в единственото заведение във Воскопоя явно беше малоумен и така и не можа да разбере, че аз съм ГЛАДЕН... В таверната сервитьорката се оказа, че освен гръцки (не ме устройваше) поназнайваше някоя и друга английска дума, така че с общи усилия се уточнихме, че ще хапвам "фиш" и "салад". Бях подканен да отида зад заведението (което малко ме озадачи), но нали съм си послушен, тръгнах. Ако щете вярвайте там имаше не друго а едни малък басейн пълен с...пъстърва. Подканиха ме да си избера рибата, която исках да ям, човекът гребна с едно кепче, извади я, показа ми я, дали ще я одобря, пусна я обратно и извади друга... Реших, че тя ще ми е обяда, човекът я тресна в земята и я занесе към кухнята... Е, поне рибата определено беше прясна! 

     Пришпорих коня, защото наистина не мислех да замръквам в Албания. Трябваше да мина 120-130 км криволичещи планински пътища до Тре Урат-границата с Гърция. Наред с красотите и орлите, които бяха навсякъде, това беше най-трудното трасе, по което съм карал-спускане, искачване и пак спускане, и пак изкачване, обратни завои... Абе тея хора определено не знаеха какво е мост или тунел! Най-гадното беше, че постоянно по завоите изскачаха разни мерцедеси-камикадзе, а от тях беше трудно да се опазиш. Карайки зад една маршрутка, получих и удар под кръста във вид на торбичка с отпадъци изхвърлена през прозореца! Момента, в който видях лелята как замахва-вече беше късно! Как ме уцели баш в десятката, просто не е истина... Пътят се виеше покрай река Вьост-от едната страна отвесни скали, от другата каньона на Вьост, която почти не се виждаше, а само глухия тътен напомняше за нея... Мантинели? Ами, няма такива екстри! Караш си по тясното шосе и се молиш да не се подхлъзнеш в бездната... Не стига и това, ами се оказа и друг проблем-нямаше къде да заредя! Заради многото бензиностанции, просто бях оставил този момент за по-нататък, но вече поредната бензиностанция, на която спирах продаваше...само дизел! А сега де! Виждайки една патрулка (само да вметна за ходещите по тези земи-катаджиите им се движат с Голф 3 или 4, сиви, без никакви надписи, които като видиш вече е късно-оня от трънките те е целнал с радара...), реших да спра за да питам за посоката. Тук получих още едни удар под кръста-катаджията няколко пъти ми натърти на фразата "Догана 18.30 капут!" А стига бе, границата просто в 18.30 затваряла! И такова чудо не бях виждал! Е, сега беше 17.45, а аз бях на 45 км от там! Дадох газ като за последно, за да успея! Е, успях! На косъм! Влизайки в Гърция си дадох обещанието, че пак ще се върна по тези земи...и няколко месеца по-късно се върнах! Само че вече от нищо не се учедвах, а приемах нещата такива каквито са...по албански!

Няма коментари: