вторник, 15 януари 2019 г.

Имало едно време (пътепис) - Олеле малеле по сръбски - продължението

    Предишната част беше  Т У К

     Пристъпвам несигурно към гаража с авариралото возило, все още чудейки се къде е уловката. Продължавам да редя жални вопли, че нищо не разбирам от коли, но определено няма кой да ме чуе. Междувременно питам какво и е на колата, а човекът, който ни стопира нещо говори за някакъв карбуратор.  Бе какъв карбуратор, бе аланкоолу?- нервя му се аз! Ти хабер имаш ли колите с карбуратор откога са само в музея? Газя в снега докато изгазвам най-накрая до заветния гараж, че те нихната мама не го построили на пътя, а ееей там – хубавичко сврян навътре в поляната! А колко сняг ще има да се рине докато се изкара пущината до пътя, просто не ми се мисли! Добре, че не стана въпрос и снега да им разчистя... Та надниквам аз във въпросния гараж и що да видя – опел! Ами то хубаво опел, ама той от ерата на ранния Хитлер тоя опел. Някакъв незнаен за мен модел, гарантирано ми е поне набор. А в гаража такава смрад на бензин, че само се моля някой да не реши да пали цигара... Надниквам под капака на вехтото возило и я...изненада! Ма той верно с карбуратор! Бракята сърби отново нещо почват да ми се обясняват, аз също влизам в отстъпателно-обяснителен режим, бутвам тук, бутвам там, все едно пък нещо ми е ясно и категорично отсичам, че с нищо не мога да помогна! Не, не-вика човека – влизай ти в колата и се мъчи да я запалиш, че тоя (дядката демек) видиш ли го къв е смотан, нищо не може да нпарави! Е да де, а аз какво да направя в цялата ситуация! Влизам, завъртам ключа, а стартерът само едно такова жалостиво мяу, мяу, мяяяяууу, мя......и умря! Абре, викам, вие ток нямате у акумулаторо! Да де, ама било имало и пак същата. Е, ми заредете го и пробвайте, бия отбой аз преди да са се присетили нещо друго. Не! Да сме вземели да я избутаме до пътя! Бе как у тоя сняг ще бутаме? Вие у ред ли сте? Човекът обаче е съвсем сериозен и мигом хваща  едно гребло, галантно подхвърляйки ми другото налично с недвусмислен жест за какво точно ми го дава... Вярно вече се чувствах като у филм на Кустурица!

неделя, 2 декември 2018 г.

Митровица - полит(не)коректно за балканската реалност - част 8

Предходната част  Т У К




   Заизкачвах се стръмно нагоре, карайки на предела на вехтата машина и на собствените си сили и умения, но кефа беше голям! Много си падах по Копаоник! Това беше един от маршрутите, които никога не ми омръзваха и не пропуснах да „врътна“ ако минавах в района.  Пътят беше много интересен от моторджийска гледна точка – добра настилка, сериозна денивелация, серпентини, завои и завойченца от всякакъв калибър и обичайно рехаво движение. Единственото, което не харесвах по маршрута „Копаоник“ беше скапаното време, а то обичайно беше такова. Като гледах и сега нямаше да е изключение, защото с всеки завой буквално усещах как става все по-хладно и хладно... Ако и да си въобразявах и това всичкото да беше на психологическа основа, то обвитите в мъгла върхове си бяха живата и натурална истина! Че щях да тракам със зъби щях, дано само не ме валеше, че щях да измръзна като куче, а е излишно да пояснявам, че аз винаги си тръгвах като пич – без помен от дъждобран в багажа! Не, че нямах няколко такива, или пък място в куфара, ама ей така на, си ги пазех за нови дето се вика... Шантава работа...

събота, 1 декември 2018 г.

Митровица - полит(не)коректно за балканската реалност - част 7

     Предходната част  Т У К


     След като приключвам с кулинарния буламач, който неволно съм си забъркал и след като с наслада изпушвам още няколко цигари от съмнителното бяло пакетче с надпис Дрина, изпружил блажено крака, започвам да се чудя като как да се организирам занапред. Сякаш по албанската част на Митровица не ми се обикаляше. Сякаш и по сръбската част на Митровица не ми се обикалаяше. Сякаш още нямаше 2 часа българско време (не сте забравили, че така и не се ориентирах по кое точно време се движа), за да си затръгвам в обратна посока, а сякаш и си ме беше хванал мързела, та просто примижвах блажено под приятното слънчице. Мдаааа....ми да взема да си затръгвам тогава. Пък вместо по парадния път, можеше мааааалко да го позасуча маршрутеца, с което мигом виждах компенсация на по-ранното тръгване. Е, там щях да кривна през Прокупле, после Лесковац, Сурдулица и оттам по класическия маршрут през Власинското езеро, Трън и емблематичния Перник.