вторник, 26 юни 2018 г.

Имало едно време - пътепис /Олеле малеле по сръбски/

     Към предходната част  Т У К

 
     Ден след Гергьовден 2016-та. Отново в Сърбия. Отново във филма...

     Бях отново в Сърбия. Спрях на първата възможна отбивка след границата.


     
     От едната страна на пътя имаше някакъв типично по балкански запуснат и затворен за по-добри времена мотел, а от другата цял автобус с баби, които вдигаха врява пред другото западнало кръчме – отсреща. Естествено шоферът ги беше спрял пред работещото кръчме, а аз тъй като не исках да се бутам при бабите, се задоволих със затвореното.  Нещо ми дойдоха в повече границите тези дни и стана каша – откъде, закъде, накъде... Принудих се да отворя картата, за да видя в крайна сметка накъде трябваше да карам, за да вляза в Косово и дали в крайна сметка бях уцелил граничният пункт за към Митровица или се бях тотално объркал и кой знае къде щях да попадна карайки по читавия иначе път, който следвах.
    Мдааа...имах някакви си 25 километра до следващия граничен пункт. Ма на много нагъсто ги бяха нацвъкали тея пунктове, бре!

вторник, 5 юни 2018 г.

Viva la майсторе... или част поредна от сагата "Борбата с вятърните мелници"

    Имало едно време, ама доста едно време, да не кажем в миналия век един мотор! Расов кон! Неговата родина била една далечна страна - Страната на изгряващото слънце! Всичко в него издавало расовия му произход и потекло. Както се казва "роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет", моторчето се оказало собственост на някакъв човечец в една далечна страна - страната на лилавите крави и скъпите часовници.

     Поживяло, каквото поживяло в тая приказна страна моторчето и дошло време стопанинът му да се обзаведе с още по-расов жребец! Точно тогава минал един мустакат шкембелия с преобладаващо тъмен оттенък и купил горкото моторче като го отвел далееееч на изток в една не толкова приказна страна с много дупки по пътищата, диво и безконтролно движение и пълна с подобни шкембелии със засукани мустаци и неподдържани бради, лъскави тенекиени ланци, смърдящи на пот, чесън и бира. Тук в този момент рязко свършва приказната част на разказчето ни и падаме с гръм и трясък в уродливата ни реалност!

събота, 26 май 2018 г.

Имало едно време - пътепис /Част поредна.../

     Предишната част  Т У К 
 
     Не бих казал, че нещо не ми допадаше пътуването през Черна гора, просто някак ми беше...безлично и/или безразлично. Или бях твърде уморен вече, или отегчен, или просто стар, или знам ли и аз какво се случваше. Карах  мотор по мой вкус, което беше само по себе си прекрасно, бях жив, здрав и пътуващ , бях обграден от разкошни планински красоти, бях на Балканите, т.е. у дома, но...все трябваше да има едно но,  маама му стара! Спомнях си като дете каква тръпка ми беше всяко едно пътуване с вехтия москвич с нашите, как стоях над оскъдните хартиени карти /то други и нямаше де/, как умувах, чертаех и планирах маршрути, как после Шефа караше по някакви си негови маршрути нямащи нищо общо с моите така старателно подготвени, как отброявах оставащите месеци, седмици, дни, до началото на поредното миниевропейско пътешествие  с допотопната соц машина, натоварена с буркани със зимнина, щайгите с домати и краставици, бутилките с домашна ракия, палатката и подрънкващата от дупките в асфалта посуда...  И досега си спомням онея соц пътувания с хипарски привкус от ерата на недотам късния социализъм...

     От тогава насам бях изминал безброй километри с всякакви превозни средства – и с кола и с мотор, и с колело, и на стоп, и със самолет. А Боже, колко ли пък бях пребродил с влак! Все се сещам за варненската ми епопея, когато всеки петък вечерта се товарех на влака от Варна за Бяла Слатина, оттам на другия ден за Пловдив и оттам обратно у дома – във Варна и така всяка седмица!  А тридневното пътуване с влак до Полша  през 89-та, а зимното подрънкване с допотопния МАН до Орел в Русия?... А сега? Карах си мотора и се прозявах, стараейки се да си държа поне едното око отворено докато с досада гледам едвам едвам превъртащият се механичен брояч на километража. Не знам какво точно се случваше с мене! Уви, или се бях наситил на пътуванията, или ми беше станало досадно, или беше безкрайно крайно време да сменя формата! Ето хората го правеха! Кой товареше колелото на колата и въртеше планински велосипедни километри, кой си купи лодка, кой кемпер, само аз си стоях все така и единствено моторист. Та и моторите ми си бяха все същите като преди 15 години!