Некои размисли за едно пътуване до Долни Милановац

Трактат за пътуване до Долни Милановац
Част първа: Как се планира и подготвя подобно пътуване?

Идеята: То всъщност такава май нямаше. Гледах някъде някаква прогноза за времето, мярна ми се нещо като 12-15 градуса без валежи, видях, че тази неделя не ми се очертава да съм на работа и готово! Идеята я имаше!

Изборът на дестинация: Това всъщност е нещото, което ми отне маааалко повече време. Минута, за да реша, че ще е Сърбия (подмотваха ми се някакви сръбски пари вкъщи и това донякъде наклони везните към съседната ни страна), две, за да си открия картата на Сърбия и Черна гора и да и хвърля едно око по диагонал и 30 секунди, за да реша, че крайната цел ще бъде Нови пазар (ама не оня до Каспичан, а този в Сърбия). Чакайте сега, ще кажете, какъв Нови пазар, нали целта беше Долни Милановац? Амиии., няма такова нещо! Целта беше Нови пазар, ама защо в крайна сметка решихме да е Долни Милановац, не знам... Май идеята беше на Гошо. Или нещо такова... Пък и какво значение има дестинацията, както е казал фелдфебелът Биглер в една култова книга, важното е пътя да е хубавИ тук да внеса известна яснота по въпроса защо постоянно карам в Сърбия. Ами много просто-безумно близо ми е (София-Калотина е 55 км), пътищата са доста по-хубави, хората също.

Планировката: се състоеше в това да нахвърляме някакъв бегъл маршрут (отделен за софийската и за видинската група). Аз лично напрасках три-четири вариации за моята си част от маршрута, в зависимост от това колко рано ще успея да тръгна, дали ще возя някого, дали ще пътува още някой мотор с мен и т.н. Излишно е да казвам, че след толкова подробна планировка, не минах през нито един от така плануваните маршрутчета.
 Подготовката: моята се състоеше в това да помисля кога за последно бях проверявал нивото на маслото и налягането в гумите? Скоро беше. Такаааа, това го отмятаме. Друго? Че то друго има ли? Ъъъъъ...да си намеря паспорта и зелената карта и да сложа някакви отверки в куфара. Воала, готово! Бях надлежно подготвен за път. А, добре, че с крайчеца на окото си мернах, че гражданската ми е изтекла преди месец! Малей какъв резил щеше да е на митницата като се опитвам да пробутам изтеклата зелена карта...В интерес на истината друг път ще се опитвам да си поглеждам и накладките (поне два пъти в годината), защото чак днес открих, че предните ми такива са били тотално свършили! А аз такова чудене се чудих защо не спира мамка и и пущина...Подготовката на Гошо подозирам, че се състоеше в опит да сглоби от някакви съставни части някакъв син мотор и евентуално да разбере защо не пали и защо не качва бензин. Дреболии в общи линии! Бели кахъри, както казваше баба ми...А...да допълня. И двамата пътуваме с 20+ годишни мотори и почти без пари, ако това има изобщо някакво значение и отношение към подготовката...

Изводите: Както всеки път и този път, генералният извод, който мога да направя е да си нося малко повече пари следващия път, че пак се прибрах с никому ненужните в Сърбия левове по джобовете и с бензин колкото да мога да пресека границата. Другият важен за мен извод е да си нося един мултифункционален и много специален инструмент наречен „френски ключ” (идеята е на 100% изплагиатствана от Гошо, аз не бих проявил чак такава прозорливост и практичност). Сега като си направих разбор на багажа, с който се бях подготвил за пътуването се оказа, че съм си носил: празна раница, велосипедна помпа, два мигача, парцал, отверка, ключета 8,10,12 и 14 и ключ за свещи, който обаче не става за свещите на Африката...Нещата, при които се получи разминаване с планираното: са маршрута и деня на пътуването, иначе всичко останало си беше по план .

Част втора: Откъде да мина за Долни Милановац (практически наръчник под формата на пътепис)

Часовникът ми упорито звънеше. Поглеждам-часът е 4.15. Навън е тъмно и няма слънце, следователно е 4.15 през ноща. Ставам и се засилвам още спейки към кухнята да си правя кафе. Прескачам изуменият Бари (кучето), който премигва смутено, чудейки се вероятно какви ли са тези прояви на сомнамбулизъм у стопанина му... Половин час по-късно хвърча с 30, слаломирайки между лунните кратери по софийското околовръстно (справки – северната дъга). Колата ми отчаяно скърца, пука и тропа, но се надявам да издържи поне още един ден преди да се разпадне! Моля те не се разпадай точно сега! Бързам и ми е важно да стигна! В 5.30 съм се екипирал, избутал съм мотора навън, затварям гаража...и се сещам за най-важното – акумулаторът не е зареждан цяла зима! Един Господ го знае дали има нещо в него! Пръца, пръца, пръца, ще запали, няма да запали...запали! Пфу, отдъхнах си. Пътуването можеше да започне...Още преди да съм стигнал караулката на изхода на града установих, че навън е нечовешки студ. Уж се бях екипирал юнашки, уж имах подгряващи ръкохватки, ама май всичко беше повече уж, или температурите бяха наистина около нулата.На българската граница митничарят гледайки от половин метър африката, заключава мъдро „Мдаааа...Доминатор. Хубави машинки са! И аз имах такава преди”...Попадам на намръщен сърбин, който зверейки се ожесточено в паспорта ми, процежда „Към Београд?”, „Не, защо?” отговарям глупаво аз. „Защото днес има концерт на Рамщайн и много хора ще пътуват за него”. Ъъъъъ, аха, хм, хм, аааааа, Рамщайн – поддържам разговора аз... Накъде тогава?-пита отново митничарят. Към Долни Милановац-отговарям сухо, подразнен от факта, че ми се бъркат в личния живот. Че какво има в Долни Милановац?- тук вече се появи нотка на любопитство. Плескавици... Какви плескавици в 6 сутринта, бре ради Бога (пичку ти йебем материну-добавям наум аз, за да придам завършен смислов вид на фразата)...Нейде между Цариброд и Пирот (естествено съм изоставил идеята за минаване през Стара планина между въпросните два града и си карам по царския път), спирам да се постопля, защото установявам, че ръцете ми са толкова замръзнали, че не мога да стисна съединителя. Клекнал съм като индианец край жертвен огън и си топля ръцете на ауспуха докато лека-полека започвам отново да чувствам, че имам такива...Подминавам и отбивката за Суково и Поганово (другият ми алтернативен маршрут) като се самонавивам, че го правя, защото няма да ми стигне времето и ще закъснея за срещата с Гошо в Княжевац. Нищо подобно! Чисто и просто ми е студено и само като погледна към заснежените върхове на планините, през които се каня да мина и мигом ми става още по-студено.Достигайки Пирот, слънчицето явно взе да ме огрява и да връща здравият разум в мен. Тъкмо навреме! Вече търсех отбивката за Княжевац, когато твърдо реших, че тая нема да я бъде! Няма да минавам по прекия път! Че какво ще да е това пътуване ако не заобиколя поне едно стотина километра отнякъде другаде... Ще мина през Ниш. Речено-сторено. Хванах главния път през сичевската клисура. „Пали светло!”, „Брой йедин”, „Брой два” гледах табелите на тунелите докато се гонех с един пловдивски меган натоварен със ски. Хем не даваше да го изпреваря, хем се дразнеше, че му светя във врата. Тръгнех ли да го изпреварвам, веднага ускоряваше и заставаше в средата на платното. Ганьовска работа... Аз пък накрая се забих на 5 метра зад него и боднах дългите. Хептен ганьовска работа...На Ниш свих по табелата „Зайчар/Княжевац” и пътя стана изключително приятен! Започваше да се изкачва нагоре в планината като се виеха едни серпентини с един перфектен асфалт не ти е работа. Перфектен, перфектен, ама моториста като е жив зян... След поредния завой, който взех на магия, реших, че е по-разумно да поспра да ми поотмине адреналина преди да съм изпробвал новата застраховка за ПТП дали и какво плаща...Спрях на една отбивка доволен и ухилен до уши! Времето и настроението бяха на висота. Вече имах кефа да се набутам по 3.50 на минута за сръбски роуминг и да звънна на баща ми, който беше рожденник. Бръкнах в джоба за телефона и изтръпнах! Джоба беше разкопчан! Когато спирах да се топля на ауспуха си бях бръкнал в джобовете уж да се топля и съм забравил да го закопчея. Пфууу, добре, че не ми беше изпаднал телефона някъде... В този момент се сетих за другият джоб, в който ми стояха ключовете! Светкавичната ревизия показа, че липсват резервните ключове за мотора (голяма работа), но и дистанционното за гаража! Изведнъж се озовах в много тъпа ситуация-с мотор, който няма къде да прибера вечерта и с резервно дистанционно в човек, който живее в Брюксел и така и не ми вдигна телефона...В Княжевац естествено бях половин час по-рано за срещата с Гошо, та нали пропуснах минаването през разните му там планински чукари и за пръв път от много време вместо да закъснявам за някъде, аз бях подранил! Странно чувство. И непознато при това... Срещата ни беше „в една градинка до реката”. То това хубаво, ама тя реката цепеше през целия град и около нея по половината и протежение беше оформен крайречен парк. Харесах си една определена градинка (не знам защо реших, че точно това е мястото на срещата) и отидох да хвърля едно око на градчето (все пак разполагах с половин час свободно време). Е, градче като градче. Сравнително често и свежо, подредена централна част... Хапнах набързо една плескавица (айде, вече не беше 6 часа, че оня да ми прави забележки), потърсих на няколко места да си купя от оня гаден качак „Дрина” пакет, но ударих на камък... Здраве да е... Ще си пушим „Walter wolf”-а тогава. Тъкмо започвах да се оглеждам за Гошо, когато получих смс, че него още го мотат нещо на границата. На всичкото отгоре си бях забравил и картата та не можех и да погледна къде е тая пуста граница и колко ли време му трябва, за да стигне до тук! Преместих мотора, за да правя нещо междувременно и седнах „на мегдана” да пия кафе и да се наслаждавам на спокойствието и безвремието, лъхащо и от Княжевац, подобно на всеки друг малък провинциален град...

Стоях си безгрижно в една кафана, примижал срещу слънцето и зазяпан в шарената суетня около мен, а Гошо го нямаше никакъв...

Моментът, в който си погледнах телефона (че кой чува телефон без звук) и видях трите пропуснати повиквания, видинската група се зададе! Знаех си аз, че дори и да не уцеля точната градинка пак ще се намерим. Намерихме се... Хвърлих поглед на скакауеца, с който пътуваше Гошо (не бях го виждал на живо) и какво да видя! Охооо, и той се беше поготвил здраво за пътуването-носеше цял един спрей за нещо си, привързан за опашката на мотора. Отдъхнах си. Всичко беше наистина под контрол...Наближаваше пладне, а нашето пътуване едва сега започваше. Яхнахме конете и подкарахме към Сокобаня. Пътят беше тесен, с много завои и бабуни. Докато се подрусквах активно върху африката се опитвах да си представя какво ли ще да е изживяването да мина оттук с някой лъскав намсиколкохилядиструващ чопър, дето хем да му се раздрънка всичко до най-малкото болтче, хем да ми се разбият всички камъни в бъбреците...Сокобаня се оказа малко курортно градче, нещо от калибъра на нашите Хисаря и Вършец. Много прилична централна част, тук-таме сгради в типичен соцреализъм стил, малки дюкянчета и магазинчета за дрънкулки и сувенири, шляещи се безцелно туристи:

Двайсетината минути, които му отделихме си бяха напълно в реда на нещата! Все пак акцентът на пътуването беше друг...Следващата цел за деня беше Бор. Никога не бях ходил в Бор. Единственото, което знаех е, че това е типичен миньорски град забит сред планините на Източна Сърбия и нямах очаквания за кой знае какво. За сметка на това пътят, по който ме прекара Гошо беше повече от фантастичен! Добра настилка, плавни (и не толкова) завои, безлюдно и красиво, природа много напомняща на Родопите.А на следващата снимка се вижда прекрасно солидно подготвения мотор на Гошо, който може да няма ни един мигач и да му пада веригата отвреме навреме, но за сметка на това си има привързан вълшебен спрей на багажника! Пък за този дебелия с африката изобщо нямам думи! Добре, че фотографа е професионалист та умело е подбрал ъгълът и светлината на снимане, за да изглежда всичко по-естествено и да не се вижда спуснатия пачи крак! Самозванци...

Преминавахме през някакви населени места, хващахме ту на изток, ту на север, ту на запад (всъщност, споменах ли, че през цялото време на път за Долни Милановац ние описвахме едни странен зиг-заг по картата на Сърбия). Накрая тотално загубих чувство за ориентация. Искрено се надявах Гошо да е наясно накъде води колоната! Знаех, че има ДжиПиЕс, което ме притесняваше още повече. Спомних си как го бяхме загубили в Истанбул и пристигна половин час след нас в хотела, щото се водеше по ДжиПиЕс-а... Минавахме през някакво странно трасе, което някога се е наричало път, демонстративно пропуснахме главният път и продължихме да цепим през някакви селца към Бор. Купонът беше пълен! Целта беше село Злот. Защо Злот? Чия цел? Чий ще го дирим там, така и не разбрах, но всичко беше наред-имахме цел, следователно Гошо беше планирал всичко. Просто за момент си помислих, че и той не знае накъде караме или че си прави гаргара с мен като ме прекарва през възможно най-забитите райони на глухата сръбска провинция! В противовес на хубавото време и приятната природа, селцата, през които преминавахме, изглеждаха отчайващо по нашенски... Имаше запустели земи, дворове, къщи, сетивата долавяха основно нюансите на сивото във всичко-в постройките, в хората... Тук нещо не беше наред. Къде бяха китните сръбски селца? Къде бяха чистите и подредени дворове, обработени ниви, цветя по къщите? Бяхме се набили в най-запуснатият район на страната, или просто и сърбите вървяха по наклонената плоскост, но доста години след нас?... Забравих да спомена и колоритната циганска махала на влизане в Княжевац от Ниш. Как само изведнъж се потопих в нещо познато и родно. Все едно се прибирах в София през Факултето, или се връщах в родния си град влизайки през колоритния квартал Малчо Малчев. Пфу, тръпки ме побиха! Сега остава и в ЕС да ги приемат сърбите и ще трябва да сменям дестинацията за неделните си разходки...На мегдана в Злот Гошо спря. Подозирам не, защото се беше изморил, а защото нещо не беше наясно с посоката. Питахме селските кибици, те споменаха нещо за нов и стар път, но аз останах с впечатлението, че ако трябва по-този начин да градираме нещата, ние се движихме по най, най, най-стария, още от римско време път...Влизането в Бор беше малко тегаво. Въпреки сравнително малките размери на града и съботния ден, си имаше движение. На всеки 100 метра имаше светофар, на всичкото отгоре сърбите имат гадния навик да спират на пешеходци на пешеходна пътека, с което съвсем се бавеше движението. Поради факта, че скоро не бях шофирал извън БГ (Мароко не влиза в сметките, защото там пешеходец пресича улица по познатия ни начин-след мълниеносно хаотично оглеждане във всички посоки, на прибежки и прилазвания, съпроводен от гневните клаксони и псувни на шоферите, които е засякъл), в Княжевац на два-три пъти щях да отнеса по някоя баба... Нали знаете? Караш си кротко и културно с 80 да речем, гледаш я бабката на тротоара и тя те гледа, премервате си мислено силите и тъкмо да я подминеш, тя вземе, че се стрелне пред теб, гадта и с гад! Хем те вижда, хем ще ти се качи отгоре и да има как ще те бутне да ти потроши мотора...Характерното в Бор е, че карайки по главната улица, достигайки краят на града, досами последните къщи, улицата внезапно свършва с...огромен кратер! Не, не ви говоря за вулкан, а за мина! Открита мина! Бор е миньорски град, забравихте ли? Гледката е уникална, а мащабът на снимка по нищо не може да се сравни с действителният! И досами ръба на пропастта има къщи и живеят хора! Ето за какво ви говоря

Гошо на ръба на света

И Фори не толкова на ръба, че го е страх от високо...

Такааа... Времето напредваше, а ние още не бяхме достигнали кулминацията на нашето пътуване - Долни Милановац. Затова след кратък рейд по централната улица в Бор, си хванахме пътя за Долни Милановац. Но да не помислите, че поехме по главния път към това дунавско градче? Амииии! Ама ние не сме такива хора! Как така директно? Какво е това "главен път"? Естествено, че поехме през Долна бела река и Рудна глава към Майданпек, правейки сметка след това да се насладим на онова четвъртокласно тясно пътче между Майданпек и Долни Милановац, от което наистина си заслужава всеки метър и всеки завой, уверявам ви. То сметките са хубаво нещо, но напоследък все ми излизат криви...Бях пуснал Гошо пред мен (по-скоро не можех да го стигна и се влачех няколкостотин метра след него), като кисело отбелязвах, че започвам да усещам умора, да правя дребни грешки с мотора, както и да ми пада средната скорост (един сигурен признак за умора). Варианта да е от ЕГН-то го отхвърлях категорично, успокоявайки се със загубата на тренинг от некарането през дългата и студена зима. Е, да де, ама вчера пак ми се случи да заспя в колата на волана, а кола карам всеки божи ден и то доста! Явно не ще да загубата на тренинг разковничето на проблема... Хмммм.Наближавахме Майданпек, а Гошо окончателно го бях изгубил от поглед. Като изключим пясъка по завоите, пътя си беше екстра! Плавни и не толкова завои следваха един след друг, движение нямаше, а ние постепенно се изкачвахме все по-високо и по-високо. Тъкмо, когато се чудех не беше ли вече време да излезем на баира над града, зад поредния завой видях, че Гошо е спрял да ме чака. Е,де, айде сега, чак пък толкоз бавен не съм! Спрях зад него без да гася мотора, за да го изчакам да тръгне, но той упорито не тръгваше и гледаше нещо съсредоточено по мотора... Мдаааа... Явно имахме някакъв технически проблем. Моторът естествено беше "нов" и в неизвестно техническо състояние, това му пътуване беше своеобразен тест-драйв. Оказа се, че както е карал изведнъж е започнал да придърпва и е угаснал. А сега де! Взехме да се зверим и двамата по него - масълце, бензин, свещи, едно друго. Абе, уж всичко си му беше ок, но животното упорито не щеше да пали! Е, поне бяхме близо, а и сериозно подкрепление видински мотористи се бореха с едно агне на стотина километра от нас в Зайчар, та аз лично не се притесних особено-все нещо щяхме да измислим... Бяхе спрели буквално под детелината преди града. Оставаха ни едно 300-400 метра, за да излезем на високото и да видим ето това

След като се зверихме достатъчно дълго време в моторетката на Гошо, почесвахме се умно тук и там, открихме и причината за аварирането на мотора-бензиновата помпа беше сдала багажа и в момента, когато нивото на бензина беше паднало под това на карбовете, воала-проблем! Познат при това:) Това хоро го играхме миналата година в Черна гора, но тогава проблемът беше помпата на моя мотор. С две думи беше време за фитнес! Запретнахме ръкави и забутахме тежкото добиче нагоре. Пак извадихме късмет, че тук се случи, защото плюсът на градове като Майданпек с огромна денивелация е, че след като достигнехме криво-ляво детелината, следваше едно безкрайно спускане, като в самия му край беше градската бензиностанция. Спортът бил здраве, казват, та поспортувахме малко да сме здрави (аз малко повече, защото трябваше да се връщам на няколко пъти и за моя мотор, но...в крайна сметка след няма и половин час бяхме акустирали на градската бензинджийница.Заредихме, отморихме, снимахме двете градски забележителности

 (Между другото Майданпек е едно изключително потискащо място)и отново поехме по големия баир, но този път в обратна посока - нагоре! Вече имахме бензин, бяхме направили байпас на помпата и всичко беше наред!

Хванахме гората тъй да се каже (пътчето се вие в продължение на двайсетина километра през една вековна гора и преминаването му нощем да речем е малко зловещо). Часът беше едва 15.30, слънцето все още високо в небето, а ние бяхме само на двайсетина минути път от крайната ни цел - завоя на Дунав при Долни Милановац. Малко ни беше забавила физзарядката с гошовия мотор, но като цяло не беше фатално. Сметките както казах и по-рано са чудесно нещо, но когато са без кръчмар пообъркват малко нещата. Пътят се виеше нагоре в планината и снегът около него започна да става все повече и повече, а чистата част от асфалтът все по-малко и по-малко. Придвижването започна да става все по-бавно и тегаво, със сериозно забавяне по завоите, защото ако някой изкочеше насреща ни, нямаше никакъв шанс за разминаване. Ама никакъв! Тъкмо си го мислех и след ппоредния почти обратен завой едва не се блъснах в един спрял мотор. Познахте-моторът на Гошо... Явно пак имахме технически проблем. Оказа се, че му е паднала веригата, блокирала задното колело и Гошо след няколко зрелищни пируета едвам успял да спре. Оправихме веригата, поседяхме, поснимахме

и продължихме нататък...То хубаво, че продължихме, но пътят ставаше все по тегав. Вече имаше и участъци със сняг по цялото платно, а тъй като си бях забравил зимните гуми и веригите за сняг вкъщи, се налагаше да правя странни пируети пъплейки на първа в снега. Тъкмо започваха да се прокрадват мисли за връщане обратно, когато срещу мен се зададе моторист. Първата ми мисъл беше "Гошо се връща, явно напред няма да я бъде, но защо така различно ми изглежда композицията от мотор и моторист"? Мотористът срещу мен ми присветна и пусна мигач. Аааа, не е Гошо, той няма мигачи:)Човекът срещу мен ми изглеждаше леко притеснен и живо се интересуваше колко още километра има до Майданпек. Осведомих го и продължих. Погледнах в огледалото - београдски номер...След завоя отново се натъхнах на Гошо, който отново беше заорал в преспите заради падналата верига. Този път обаче измъкна отнякъде френски ключ, обтегнахме злополучната верига и потеглихме с идеята, че за днес с техническите глупости би трябвало да сме приключили...На влизане в Долни Милановац седнахме в едно кръчме "Лепенац"

за което Крейзито беше писал, в пътеписа си за Чехия. Хапнахме,

пийнахме (вода), полюбувахме се на всичко около нас, на реката, на спокойствието и мързелът, които ни бяха налегнали. Часът беше 5 следобед, а аз се чувствах така все едно съм на Панчарево и ей сега за нула време ще се прибера у дома. Сервитьорът ми напълни душата. На леко притесненият въпрос от наша страна дали може да платим в някаква друга валута, да речем евро (иначе трябваше да отида отнякъде да тегля динари), момчето се засмя и каза "Како пожелите! Све е пари!" Горното оставям без коментар...Тук заварихме и Бобс от Београд, който кротко си хапваше рибля чорба на съседната маса. Беше тръгнал с ето този мотор и точно този багаж за...Сирия

След като дружно и много бързо решихме, че чупката покрай Дунав през Кладово ще я правим ама някой друг път, яхнахме моторите и продължихме към Неготин, откъдето Гошо трябваше да цепи през Брегово за Видин (хората му в Зайчар със сигурност бяха омахали вече агнето и той се беше отказал да ходи дотам), а аз оттам презз Зайчар, Княжевац, Кална и Пирот да си прибирам вкъщи. На Неготин естествено изпуснах отбивката и слязох чак в града, където всеки пое нанякъде. Аз в случая обратно да се върна 6-7 км до злополучната отбивка...Точно в 23 часа без почти никакви премеждия (като изключим кучият студ настанал след скриване на слънцето и половин часовото мотане от страна на сръбския митничар, който демонстративно обяви точно под надписа "Не на корупцията!", че видиш ли паспортът ми бил фалшив, гледайки ме многозначително в ръцете, където така и не се появи желаната от човека банкнота, като изключим, че нашенската пътна полиция на Сливница ми загуби още толкова в празни приказки, щото ме били объркали с камион с един фар и затова ме спрели видиш ли и за капак докато се усетя Наташа (другото куче) ме свали от засада от мотора, защото очевидно не ме позна маскиран по този начин и с такова превозно средство), акустирах с мотора в моята си гора (бях си загубил дистанционното за гаража, не сте забравили нали)... Аз бях смъртно уморен, бях люто скаран с жена си, нямаше къде да си прибера мотора, бях похарчил последните си пари, а животът беше прекрасен...........

За там където стрелянето по линейките е забранено - Косово

Денят е неделя, времето хладно и мрачно, абе направо още не се е съмнало и аз какво мислите правя? Неее-е, не похърквам блажено в нечие легло, пък било то и моето... Пия долнопробно кафе в една долнопробна софийска бензиностанция! Че какво друго може да прави човек в 6.30 в неделя след като температурите са положителни! Естествено, отвън е паркиран мотора, а аз чакам моя спътник Кирил. То ако не чаках някого сигурно щях отдавна да съм заминал. Не бе, не да емигрирам, не говоря за такова заминаване, а за една най-обикновена неделна екскурзия до...Косово.Писна ми да ходя всяка седмица до Сърбия и реших да разнообразя пътуванията си, пък и в Косово все още не съм ходил. Два пъти пробвам и двата пъти неуспешно, а аз съм се заинатил като магаре на бързей. Още помня как ми отказаха виза за Босна и как само месец след това визите за българи паднаха... Та и тук така: два пъти сърбите не ме пуснаха в Косово и косоварите взеха, че се отцепиха в отделна държава... Айде, отплеснах се! Оказа се, че пътя го избирам аз. Потеглихме, естествено по най-нестандартния и "шарен" маршрут-от София през Божурище, Росоман, Брезник и Трън до Стрезимировци. Естествено хванахме смяната на митничарите, но пък и на тях им беше писнало от мен та ни пуснаха набързо чак изненадаха сръбските си колеги, които ни посрещнаха с "Я, па бугарските царинари радят ли?" Естествено, на тях не им казваме крайната си цел, че знае ли ги човек как ще реагират, разправям им всеки път едно и също "Мотаме се, туризъм, возене, Сурдулица, Враня, Ниш". Не им омръзва всеки път да слушат едно и също... От там е лесно. Пътя е до болка познат и убийствено живописен-изкачваме се по многобройните завои, за да се отвори невероятната гледка над езерото Власина (имам си един завой, на който винаги спирам, за да му се любувам! Може би съм станал сантиментален, но никога не ми омръзва!). Със задоволство отбелязвам, че снегът около пътя вече почти се е стопил, а езерото е "изяло" леда, който го сковаваше при предишните ми посещения. Следва дългото и друсащо спускане към Сурдулица. Оттам Владичин хан и излизаме на главния път Београд-Скопие. Отпред планини, отзад планини, а пътя се вие между тях. Неделната сутрин е свежа и слънчева, а движение почти няма и така неусетно стигаме Буяновац, където се отбиваме за Гнилян в Косово. Познато ми е! Та нали вече два пъти са ме връщали от тук с любезното "Е, па брато, врати се!"... След няколко убийствени маневри в Буяновац (е така е като са сбутали табелата с размерите на носна кърпа точно зад някакъв огромен билборд, рекламиращ някакво "осигуранйе") под любопитните погледи на двойка полицаи (обратен завой на забранено, влизане през изхода и излизане през входа на една бензиностанция и оттам през насрещното към нашата отбивка)! Малеееей, добре, че органите на реда се отнесоха благосклонно към странните ни маневри! След като посоката беше ясна, целта беше на някакви десетина километра - Косово!И тук е момента да отворя една скоба. Какво знам за Косово и какво мисля за новосъздадената "държава"? Откровено казано, въпреки, че донякъде съм сърбофил (ууу, че сложна дума), абсолютно ми е все тая дали СФРЮ се е разцепило на 2, 22 или 222 държавици! Дреме ми! Тяхна си работа. Това, което знам е, че в Косово основното население е от албанци, за които и самите албанци нямат особено ласкаво мнение, че безработицата е огромна, но хората живеят странно (или не) добре! Това естествено е свързано с трафика на абсолютно всичко, което може да се контрабандира, който минава оттам. Официалната валута е евро, президентът им е Хашим Тачи (или не беше той?),хубаво е да ги заговаряш на английски, че като чуят сръбски и им става лошо, имат прекрасни планини и настойчиво се опитват да развиват туризъм... Сякаш с това се изчерпваха познанията ми за Косово! Е, естествено бях гледал някоя друга снимка из интернет, но само толкова...Но да се върнем на пътуването. Стигнахме заветния завой пред полицейския пост от сръбска страна (естествено митница няма, та нали държава Косово не съществува, а надписа Carina на къщичката малко по встрани все едно не съм го видял)... Изчакахме чинно да минат двете коли преди нас и със свито сърце се изкатерих нагоре по баира към махналият ми полицай. Вместо заяждания, подмятания, или познатото "Айде обратно! В Косово нямаш работа!", човекът с доста отегчен вид запита откъде, закъде, защо и за колко време, дали другият мотор е с мен (тук викна и на Кирил да идва), продиктува данните от паспорта ми на някого през прозорчето на фургона и о, чудо! Вместо да ме върне ми пожела "Сречан пут!" Със странно чувство изминах десетината километра до косовската митница (понеже сърби и косовари не могат да се гледат, та си бяха изградили двата пункта достатъчно далеч и без никаква пряка видимост), прецапах през локвата за тъй наречената дезинфекция (на нашите ГКПП-та доскоро събираха по 2 лв за минаване през подобен гьол) и спрях до "колибката" на местния митничар. Той си каза нещо на албански, а аз машинално си подадох паспорта. Човекът го погледна, засмя се и веднага обърна на сръбски (от този момент нататък вече питах всички и за всичко на моя си сръбски, въпреки ширещото се мнение, че с тези хора трябва да говориш на английски! Вятър и мъгла!) Попита ме за целта на посещението ми и след като чу от мен, че никога не съм бил в тяхната страна и понеже съм чувал, че е много красива, та в този слънчев ден съм дошъл лично да проверя дали е така, лицето му се разчекна в усмивка до ушите. Ех, само ако знаеше, че тези ги разправям на всички митничари по всички граници... Абе, сигурно се досещаше, но въпреки всичко му стана кеф, попита ме знам ли, че трябва да си направя гражданска отговорност, за да вляза в страната (знаех) и ме отпрати към гишето с надпис "осигуранйе". Там срещу 20 евро се сдобих с въпросната Г.О., важаща 15 дни, посмях се над получилото се недоразумение относно цвета на мотора ми (човекът на гишето ме беше питал дали е grey/сив както пишеше в талона, а аз разбрал недоразбрал му отговорих, че е green/зелен и така беше вписан в полицата... Обещах тържествено да го пребоядисам в тревно зелено и тръгнах от митницата. Спрях малко по-надолу да изчакам спътника си и тук ме чакаше първата изненада-Вивател нямаха роуминг с Косово (това в последствие доведе до една малка семейна драма, защото, когато вечерта си включих телефона в Сърбия се оказа, че имам 28 пропуснати повиквания от Стела - за нея изключеният ми телефон можеше да значи само едно: пребил съм се някъде с 200, изяли са ме канибали, оженил съм се тайно и набързо в Косово)... Потеглихме към Гнилян. Пътят беше доста неравен, минаваше през безброй селца и беше ужасно натоварен! Вятърът носеше облаци прах насам-натам, а аз попивах ли попивах гледката околовръст. Още при преминаването през града (бяхме решили Гнилян и Феризай да ги минем транзит), успях на собсвен гръб да направя няколко важни извода: първо табелите наистина бяха с лупа да ги търсиш, никой не ни обръщаше никакво внимание и не се дразнеше на питанките ни за посоката и най-важното, движението в Косово можеше да се определи с една дума- хаос! В Европа по подобен начин се кара единствено в Албания - безумни и трудно предвидими маневри, никаква толерантност на пътя, като си реши да завива завива, като си реши да спира спира, като си реши да ти сече пътя-прави го! Единственото правило, което се спазваше е, че всеки си отваря очите и се пази сам...Гнилян (или Гниляне) очаквах да е някакво малко сбутано село със статут на град, а то си се оказа бая градче. Подминавайки го по околовръстното се почувствах много странно, защото гледката някакси ме върна в миналото: автомивки от типа два найлона отстрани и една пароструйка, редувайки се със "складове" за строителни материали (разбирай в най-добрия случай заграден участък край пътя с натрупани безразборно тухли, керемиди, пясък, цимент и всичко необходимо за бясното строителство, което се вихреше в околовръст). Тук таме струпани по два-три мотора/коли "нов внос" дето у нас бяха вървежни преди 20 години оформяха асортимента на местните автокъщи... Само не ме разбирайте криво! Това съвсем не значи, че тук се карат само таратайки. Напротив! Многобройните нови и лъскави коли с еднакви номера (примерно 555KS555) някак странно контрастираха на мизерията наоколо и на "новия внос" по автокъщите. А какъв огромен шоурум на Порше има на входа на Прищина, няма да ви разказвам...Подминахме Гнилян и започнахме да държим посока Феризай. По какво се ориентирахме ли? По забулените в мъгла снежни върхове на Шар планина. Величествена планина! Идеята ми беше да минем през прохода, от косовска страна и да се спуснем в пограничния Призрен. А оттам? Наистина имах огромно желание да се изкатерим до областта Гора над Призрен, където живеят гораните (уви, сметките ми излязоха криви) и след това да преценим накъде. Сметките ни ги развали не друг, а ужасния трафик. Изобщо не съм вярвал, че в такава разсипана (уж) от многогодишна война страна, с толкова (уж) безработно население, така неистово пътуват по родните си пътища! Колони от автомобили, камиони, трактори и каквото още се сетите. Колони в нашата посока, колони срещу нас... Абе на тея хора да не би бензина да им е по левче, че толкова карат (Не е! В последствие проверих - 0.79 евро)? Ужас! Петдесетината километра до Феризай(всъщност сръбското име на града е Урошевац) ги изминахме за повече от час. Този факт категорично ни отказа да влизаме в него. Направихме няколко "тигела" насам-натам докато налучкаме верният път (естествено табела се оказа, че има, но само ако излизаш от града, а ако влизаш...кучета те яли! Питаш!)...Хванахме главният път Прищина-Скопие, а заснежените величествени планини все повече се приближаваха (добре де, ние се приближавахме към тях)... Охо, каква голяма табела са ни сложили този път за нашата отбивка "Призрен - надясно"! Абе, то хубаво, ама аз нещо отбивка надясно не виждах. Понамалих скоростта, поразтърках очички, ама файда никаква! Изминахме към един километър така пулейки се в нищото, докато не спрях на една бензинджийница. Човекът кротко си поливаше тревичката и ни гледаше с половин око докато се приближавахме. Докато му казвах "Добар дан!" ми мина през акъла, че ако омразата му към све сръпско надделее може и да отнеса набързо един студен душ... Хе, хе, хе, а представяте ли си ако иззад гърба си извади зареден калашников и почне с пяна на уста "та-та-та-та, аллах ахпер, та-та-та-та"! Е, а стига де! Тръпки ме побиха! Бензинджията явно беше пацифист, въпреки, че през цялото време ни гледаше като извънземни току що кацнали на негова територия. Обясни ни, че разклона за Призрен е на "йощ два километра" напред и ние решихме да не го откъсваме повече от заниманията му и продължихме...Пътят през Шар планина наистина беше много живописен. Виеше се все по-нагоре и по-нагоре, а селцата, през които преминавахме придобиваха все по-нашенски облик. Гробищата започнаха да стават християнски, а най-личната сграда в селото не беше замъка на местния феодал, а църквата! Вярно, че бях чел в уикипедия, че тук селата са населени със сръбско население, а още по-навътре в планината над Призрен - с горани. Малко преди да достигнем единствения ски курорт на Косово (старост, какво да се прави, вече съм забравил как се казваше), спряхме да похапнем в едно изглеждащо работещо ресторантче край реката в Щръпце. Незнайно защо предизвикахме смут в младежа, който ни посрещна (Киро много му се изкефи на фланелката с надпис КТМ staff, а младежът сто пъти повече на КТМ-а на Киро, ама нейсе ний като караме ямахи нямаше кой да ни забележи). Поседнахме блажено и настроението ми моментално се покачи - хехехе, младежът се опитваше да ни говори на английски! Вдигнах си акциите! Никога не съм вярвал, че ще срещна човек, на който английския да му е много по-ужасен от моя! Е, изключвам индийците и пакистанците, разбира се. Те са ненадминати!) Аз слушах в захлас и наслада, но Киро развали нирваната ми с "Абе, я донеси едно меню! Меню! Разумеш!" Може би двайсетина минути останахме в размисъл дали менюто сега се печаташе или просто човекът пак не ни беше разбрал... А, ето го. Идва. Ама не носи никакво меню! Аааа, нямали меню! Е, така кажи бре, брато! Що търсиш това, което го няма... То и без това беше ясно какво ще ядем - плескавици. Докато си чакахме плескавиците мина една групичка от десетина мотора и мен нещо пак започнаха да ме сърбят ръцете, сякаш не бях слязъл току що от мотора... Похапнах на две на три и скочих уж да попрегледам нещо по мотора, но истината беше, че нямах търпение да продължим нагоре по планината! След кратка дискусия в каква точно валута да платим (в интерес на истината се бях подготвил и имах в джоба и динари и денари и леки и евро. Е, и левове имах, ама те май извън граница са ми вършили работа единствено в Охрид), след още малко приказки със собствениците на заведението (вече се беше появил и бащата на момчето), продължихме нагоре.През Троян-Кърнаре минавали ли сте? Е, същото е! Завой, след завой, серпентина след серпентина, много красива природа, сняг по близките върхове... Разликата беше в хората. Ако при преминаване през Беклемето можеш да видиш най-много някой човечец да се суети около пушещата му и прегряла кола, или някое стадо да ти сече пътя иззад завоя, тук беше пълно с хора! Невероятно много хора! На големи групи, на малки групички, по двойки, разхождащи се, наслаждаващи се на лъчите на пролетното слънце, или суетящи се около пушещото апетитно барбекю... За момент им завидях-ние имахме още поне 400 км път преди да си позволим да мързелуваме разпускащо...Вече се спускахме към Призрен. Ако не по друго се усещаше по по-честото срещане на джипове и камиони на KFOR, докато на входа на града минахме и край укрепената база на нечий контингент (в интерес на истината се вееше немското знаме, но знам, че и българският контингент е позициониран около Призрен). Самият град е разположен в подножието на Шар планина на двата бряга на река (хмм, така и не намерих информация за името на реката пресичаща града) и имах чувството, че точно днес абсолютно цялото население е излязло навън! Толкова много хора имаше в центъра на града. Паркирахме моторите по софийски, на една спирка и решихме да направим по един бърз тигел на града! Е, срамота е да бием толкова път дотук и да не отделим поне половин час на Призрен! Е, не успяхме-след двайсетина минути бяхме потеглили към Прищина! А Призрен ще запомня с ориенталският хаос и дух, с многото военни, които въоръжени до зъби се се мотаха насам-натам, с голямата църква на хълма над града, която се реставрираше усилено (не знам дали наистина косоварите се опитват да градят държава на етническия толеранс и търпимост, или това е само един показен акт, с който сякаш ни казват "Ето вижте, ние не сме против хрестиянството, ние не мразим сърбите, ние...и т.н."). Когато приближихме към спирката с моторите видяхме една групичка тинейджъри да се суетят около тях. В първият момент помислих, че нещо е станало (ех, това обременено софийско съзнание), но не! Познайте какво правеха? Точно така! Точеха лиги по мотора на Кирил... Пфууу, ще взема и аз да си купя КТМ:))) След малко общи приказки, малко снимки, малко полезна информация за пътя (продължаваше да няма табели никъде), след като изчакахме нечий кортеж да отмине (хехе, тея бяха гледали много американски филми-отпред патрулка, мигаща, светеща и свиреща, с полицаи, които през прозорците гледаха страшно, сочеха на всички да спрат и псуваха цветущо (да ме прощават ако греша, но така изглеждаше отстрани), а след нея няколко големи американски джипа, естествено черни и бронирани и с черни стъкла, а от този, чиито стъкла бяха спуснати се виждаха няколко противни муцуни с черни костюми и очила (ех, Джеймс Бонд, Джеймс Бонд...), та след кортежа отпрашихме и ние за Прищина.Уви, добрите ми намерения за ходене до Драгаш при гораните и/или минаване през Дяковица и Пейе, нямаше как да се осъществят поради простичката причина, че сутринта тръгнахме по-късничко отколкото ми се щеше, а и движението в Косово се оказа по-бавно и тегаво, отколкото си мислех. Затова от Призрен започнахме прибирането само че идеята беше да е през Прищина и от там обратно в Сърбия през Медведя, Лесковац и Бабушница, нооо както се казва "човек предполага, а Господ разполага... На центъра на Прищина се озовахме някъде към 16.30 ч, което хич не ни радваше! След като дружно решихме, че е по-разумно да не губим време в зяпане на града (честно казано не очаквайте кой знае какво от Прищина. Ако ходите в Косово на туризъм наблегнете на южната част на страната/областта - Призрен, Дяковица, Пейе, Шар планина, планината Проклетия на косовско-албанско-черногорската граница). И тук имахме както казват сърбите "велика проблема"! Нямахме ни най-малко представя как и накъде точно да се измъкнем от града в посока Медведя! Догонихме група полицаи, които преди малко ни бяха подминали и...определено ги затруднихме! Почесваха се дълго и напоително там, където надали ги сърбеше, питаха се един друг, докато накрая единият ми каза "Уффф, како да ти йавим да сам схватиш?" Е, а де, как? От тук направо, оттам наляво и на второто кръгово надясно... Ъхъ, хвала! Ама нещо ме усъмни в цялата тая работа. Тръгнахме ние, естествено кръговото го минахме два пъти докато уцелим кое точно ляво е нашето и заизлизахме лека полека от Прищина. Само че мен нещо вграденият ми компас ми подсказваше, че не ще да е баш това нашата посока... Вместо на североизток, ние слизахме на югоизток. Опасенията ми се оказаха правилни след като минахме през Грачаница, а бях на 100 % сигурен, когато видях пред нас и Гнилян... Само преди няколко часа бяхме минали оттук, нямаше как да го сбъркам въпреки липсващата табела на града. Е, нама как, няма как, ама има! Успях да подмина отбивката за околовръстното и се набихме баш в задръстването в центъра на града! Това още повече ни забави, но все пак благополучно в 18.30 бяхме на опашката на ГКПП-то. Само че този път опашката не беше само две коли... Чакахме и се чудехме дали сега няма да ни врътнат някакъв номер и да ни върнат, та да се налага да се прибираме през Македония (бяхме чували за доста такива случаи и бяхме подготвени за такъв вариант), но явно днес имахме късметлийски ден- "Окъде, закъде, диктуване на данните от паспорта през прозорчето и сречан пут". Бяхме обиколили половин Косово за 7 часа и половина. Ееех, защо не разполагахме с още 7 часа и половина, че да обиколим и другата половина... Прехвърлях в съзнанието си спомените ми от това кратко пътуване из Косово. За натрапчивото кейфорско присъствие. За линейките, на които редом с надписа ambulance се мъдреше и надпис "Стрелянето забранено". За знаците по мостовете по колко танка и с какъв тонаж могат да минат през него. За странните знаци на военните "Таралежче-надясно, мишка-направо"... За разсипаната от братоубийствената война страна. За меката на контрабандата на Балканите...Пришпорихме моторите по добре познатия път в посока Ниш, с идеята да изминем към 280-те километра до София колкото е възможно по-бързо. Навън се стъмняваше, а аз страдах от кокоша слепота, молех се буреносните облаци пред нас да са само мираж, защото моторът ми имаше проблеми с окабеляването и на дъжд създаваше сериозни проблеми, а и аз не си носех дъждобрана, а най-вече се молех фарът ми да не изгори окончателно, защото упорито угасваше и ме хвърляше в ужас в непрогледната тъма... Светне. Угасне... Аз намаля. Хоп, светне. Айде пак угасне. Светне. Угасне. Светне, угасне... Я, това в далечината не са ли светлините на София?...
А ето и линка към няколкото снимки, които цъкнах мимоходом:http://picasaweb.google.com/forry123/Kosovo#

Охрид - част 1

Направо бях полудял! Шефът беше заминал за 10 дни в Швейцария (скиорче е човека, простено му е), а аз си ходих с една торба телефони. Ама като ти казвам торба не преувеличавам! Добре де - беше си просто една найлонова торбичка и вътре си носех наличните 6 мобилки! Звъннеше ли някой разтваряхме торбичката, хуууубаво разбърквахме телефончетата и хоп - честито на печелившия, някой пак ме търси за работа! Вече повече от 200 часа си бях все на линия... Полудявах! Затова и мисля, че беше разбираемо огромното нетърпение Босът да се завърне та аз да отпраша нанякъде с мотора поне за уикенда. Пък, че било началото на април! Ми, голяма работа! А? Щяло да вали? Е, айде сега - те пък кога ли са познавали!


И ето ни една мразовита и дъждовна (хмм, не познавали викаш) утрин - моя милост, верният пасажер Стела и черната кранта (мотора). Посоката е Охрид. Защо Охрид ли? Защото е по на юг от Софето и по разните там физични закони би трябвало да е по-топло! Пък и защо не? Че какво му е на Охрид - на един хвърлей място, готино е, Охридско езеро, ала-бала...


Речено-сторено... Бяхме решили да не спираме до границата, но температурите около 5-8 градуса, мокрият асфалт и лекият дъждец нещо взеха да поизпаряват ентусиазма ми! Още на Поцърненци (някакво село преди Кюстендил) усилващият се дъжд ни принуди да спрем! Дъждобрани естествено нямахме, затова решихме да пийнем по едно (кафенце де, не друго, айде сега и приказки) в местната кръчма. Поседяхме, постоплихме се, позабавлявахме дядото барман с увереността си, че хич не е студено и че ей сега ще спре да вали и потеглихме уверено в дъжда. Естествено, че спряхме преди Кюстендил да заредим, а небето сякаш започна да се прояснява. Както всеки път и сега побъбрихме с бензинджията (тоя вече ме беше запомнил! Още го помня как миналата година ме попита небрежно накъде сме, а аз твърдо отсякох "Сараево!". Тогава той се позасмя и вика "Момчета, (тя Стела с тоя екип като космонавт много пъти минаваше в графата момчета) май сте се пообъркали, от тук е пътя за Гюешево и Македония, натам няма никакво Сараево, пък аз му отговарям "Карай, важното е пътя да е хубав!" Очите му станаха еееееей такива!


На гюешевския баир се принудихме отново да поспрем да се постоплим, че пак заръмя и задуха един леден вятър, не ти е работа...



На митницата естествено беше весело както всеки път - гледаха ни като опасни терористи, ровиха под седалката на мотора, внимаааателно сверяваха всичките му налични номера, поне 5 пъти попитаха небрежно "Накъде?", "А багаж???" и това всичкото престараване, защото имах глупостта да отговоря на дежурния и тъп въпрос "Някъде има събор ли?" с "А, че откъде да знам, аз по събори неходя!" Лелеее, тея като се амбицираха да ровят! Сякаш мотор може да се кара единствено ако отиваш на събор! Питаха ни и за здравни застраховки, нищо че не са задължителни (ама и старото е жив гявол и знае - в джоба бях събрал цяла папка всевъзможни листченца, бележки, докименти, то застраховка, то зелена карта, то платен данък на мотора, то талон, то гражданска-само писмена благословия от папата бях пропуснал да взема!) Сега ще кажете "Те бракята македонци нещо са се заяли!" Амииии, нашего брата - бугарския царинар се беше запънал кат магаре на бързей... Македонския митничар само попита дали сме гледали прогнозата за времето, осведоми ни, че до Охрид са 300км и ни пожела весело изкарване.
Преваляйки гюешевския баир, дъждът като по поръчка започна да спира и слънцето да се показва плахо иззад облаците. Въобще, всичко се нареждаше в наша полза!
Крива паланка я минахме транзит. Знам, че някъде над града се намира един доста посещаван манастир, но досега така и не намерихме време да се отбием до него. Та и сега така... До Скопие пътя беше до болка познат и не намерихме повод да спираме никъде (всъщност, като казвам "не намерихме", исках да кажа "не намерих":))) Тя Стела нервно си ме подритваше и ми чукаше по каската, но...какъв ли беше ефекта? Реших, че ще я умилостивя с нещо топло за пийване и нещо вкусно за хапване в Скопие, а то Скопие ей го дей, почти го стигнахме...
Нещо се отплеснах в размисли (и страсти) по Скопие и хич и не видях Крайслера на местните катаджии! В първия момент се зачудих защо (и най-вече на кого) маха така бясно "слънчогледа" джандара, даже в пристъп на наивност се обърнах да погледна за някой състезател каращ зад мен, ноооо я гледай ти! Че то състезателя съм бил аз!?! Миг преди да натисна спирачката скоростомера показваше ни повече, ни по-малко от 160...